Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (77)

77
Не ни запознаха

Лираз повече не можеше да стои в голямата пещера. Имаше чувството, че всички четат в нея като в отворена книга, затова тръгна да се скита из скалните коридори и накрая пак се озова при входа на пещерите. Една от химерите без криле стоеше на стража и тя приближи към него, разполагайки се на самия ръб на процепа.

Слънцето залязваше по обичайния си път, а лунният сърп беше обърнат така, че да улови всеки негов лъч. Лираз го гледаше, докато то сякаш се разтопи, докосвайки далечните планински върхове, разливайки позлатата си върху ширналия се хоризонт. Оранжева светлина покри с гланц целия свят помежду им, от него до нея, а после пропълзя и зад гърба й, надълбоко в пещерата, за да подпали в замръзналите локви ослепителна светлина.

После всичко избледня и изстина, златото отстъпи място на сиви сенки; точно в мига на най-наситеното синьо в небето, малко преди то да почернее и да се изпъстри със звезди, тя дочу стъпки зад себе си, но се побоя да се обърне.

Стъпките бяха бавни, съпроводени от едно остро трак-трак. Чаткане на копита. Това беше първият й досег с него — копита — и тя не успя да превъзмогне себе си, нито онова, което толкова време и така неизкоренимо й беше втълпявано: обзе я лошо предчувствие, почти погнуса. Та той беше химера. Какво я беше прихванало?! Ако някой ти е спасил живота, не означаваше, че непременно трябва да се влюбиш в него.

Любов? Звездни богове! За първи път тази дума дръзваше да се оформи в съзнанието й и то единствено под формата на отрицание. Въпреки това я порази като юмрук в стомаха: страх, отричане и порив да избяга.

Не й беше никак лесно да остане на място. Наложи се да си напомни, че не беше направила нищо, с което да премине границата. Нито с думи, нито другояче го беше окуражила. Нито преди да загине в кожата на Вълка, нито по-рано. Между тях нямаше нещо, за което да съжалява или от което да се отрече; нямаше причини да бяга. Той беше само другар, просто…

— Не ни запознаха.

Сърцето на Лираз подскочи. Вече беше свикнала с гласа на Вълка, но това не значеше, че някога го е харесвала. Дори когато Зири й говореше от свое име — случи се един-единствен път, докато и двамата бяха потопени до гърдите в необикновено меката вода на къпалните — в гласа му се прокрадваше някаква груба нотка, сякаш всеки момент думите можеше да се превърнат в ръмжене. Това напълно подхождаше на ноктестите му лапи, на острите зъби. Дремеща жестокост.

Този глас обаче… Той звучеше мелодично като флейтите на ветровете в Киринските пещери, естествено плътен и спокоен.

Тя си знаеше репликите в този диалог. Събра сили да проговори и направи гримаса, когато чу как трепери гласът й.

— Знаеш коя съм, аз също знам кой си, така че…

— … това не стига — неговият глас се преплете с нейния, променяйки сценария. В паузата след казаното тя чу как я чака. Как изобщо може да се чуе очакването? Без значение как, явно можеше. Тя го чуваше. Той я чакаше да се обърне и тя повече не можеше да отлага.

Извърна се, а пред нея стоеше Зири от кирините и дъхът на Лираз секна.

Той беше висок. И преди го знаеше, още като го видя да се сражава насред наобиколилите го доминионци — в сравнение с него те изглеждаха недорасли. Но да го видиш отдалече беше съвсем различно от това да го съзреш право пред себе си и да се наложи да отметнеш глава, за да го погледнеш в очите. Лираз отметна глава назад. И още по-назад, за да обхване с поглед до самия връх рогата му, които го правеха да изглежда невъобразимо висок. Сигурно бяха дълги поне колкото ръцете й, източени и прави, черни и лъскави. Непокътнати, както забеляза с един бегъл поглед — върховете им бяха цели и тя се зачуди какво ли е станало с онова крайче, което така добре прилягаше в шепата й.

Зири беше строен, с издължени мускули, не така широкоплещест като Акива и повечето извънбрачни, но това още повече подчертаваше високия му ръст, а раменете му бяха всичко друго, но не и тесни. Крилата бяха събрани на гърба. Тъмни. Лираз можеше само да гадае какъв е техният размах, ако се съди по ръста му. Облечен беше в бяло и това й се видя някак не на място, а той явно забеляза сбърченото й чело, защото подръпна ризата.

— На Вълка е — каза. — Нямам нищо… свое. Освен… — Усмихна се и се посочи с две ръце. — Всичко друго. Предполагам.

Това беше усмивка. Зири се усмихваше и Лираз го видя.

Не просто копитата или рогата, взети поотделно и сами за себе си, а самия него. Той беше точно това, което трябваше да бъде — удивителен във всяко едно отношение, спиращ дъха. Киринската му красота беше дива и неподправена. Остри рога, остри копита, очертанията на крилете му също бяха остри. Целият беше изтъкан от тъмнина и остри ръбове — точно обратното на нея — лунен сърп срещу нейното слънце; изсечена сянка на фона на нейното сияние. Но всичко това беше само един силует. Едва в неговата усмивка, в очите му, в неговото очакване — той все още очакваше — тя го видя истински и го позна. Сила и грация и самота и копнеж.

И надежда.

И колебание.

Стоеше съвсем неподвижно, за да може тя добре да го огледа и да го прецени, и това я засрами. Разтълкува го в неговата неподвижност. Той се боеше, че в нейните очи изглежда като звяр, а как да го убеди в нещо, което самата тя само преди секунди не вярваше? Как да му каже, че той е великолепен и че тя изпитва смирение — че е лишена от дар слово, но не заради отвращение, а от обзелото я благоговение.

Опита да проговори.

— Аз… Ти… Това…

Нищо повече не излезе от устата й. Нито думичка. Провали се с гръм и трясък. Това за нея се оказа пряко сили. Как сега да покаже поне малко топлинка, щом като цял живот я беше потискала? Сигурно ще си помисли, че се отвращава от него, щом се държи така — сковано, безразлично и мълчаливо, заприличала на немите сталагмити наоколо. Трябваше да се постарае повече.

Тя… кимна.

Няма що, страхотно! Постарай се малко повече! Поне покажи, че не си сталагмит.

Тя притисна ръка към гърдите си, силно, а с другата посегна към главата, сякаш за да спре да кима, но завърши с длан върху устата, като че искаше да си забрани да говори.

Наистина?! Това ли беше наистина най-доброто, на което е способна? Той я гледаше как се стяга като възел и как притиска ръка върху устата, което лесно можеше да бъде изтълкувано погрешно, и ето че в огромните му кафяви — благи кафяви — питащи очи проблесна колебание, което я подтикна към едно последно, титанично усилие.

— Харесва ми — прошушна тя и ръката й не успя да предотврати глупавото кимване, но заглуши думите й, така че Зири нищо не разбра.

Недоумяващо наклони глава.

— Какво?

Тя дръпна ръката си и заговори колкото се може по-ясно, но и то не беше кой знае колко отчетливо.

— Харесва ми. Искам да кажа теб харесвам. — После отново затисна устата си и почервеня, готова да призове жестоката химерска богиня на наемните убийци да дойде и да я отърве от мъките й, но в този момент мярналото се в очите на Зири колебание изчезна.

След всичко това усмивката му би трябвало да я подразни: той развеселено изви устни — забавляваше се на неин гръб, изпитваше хладнокръвието й, а Лираз не беше свикнала да търпи подигравки — но нещата не приключиха само дотам. Усмивката му стана още по-широка, преливайки от добродушна веселост към явно удоволствие до искрено, дълбоко облекчение. Най-хубавото беше, че и тя чувстваше същото със сърцето си.

— Хубаво — каза той, — защото и аз те харесвам.

Тя още по-гъсто се изчерви, но и той беше поруменял, така че в края на краищата не беше чак толкова зле.

Ами, направо си беше отчайващо. Ами сега? Дали от нея се очаква да скалъпи още някое безсмислено изречение? Можеше да изреди например какво друго още харесва, както си представяше, че би направило някое дете — е, поне не харесваше много неща и списъкът нямаше да е дълъг, затова пък напълно достатъчен да убие емоцията на мига.

А тя не искаше да убие този миг. Искаше го жив. Да живее дълго.

Но как, в името на звездните богове, да постигне това?! Мигар вече за нея е късно да се научи?

— Уф — изпъшка Зири. После разкърши рамене и разтвори крилете си. Те разцепиха въздуха, приличайки по размах на крилете на буревестник. Зири се прокашля, после продължи. — Едно от най-неприятните неща да съм в тялото на Вълка беше, че не мога да летя. Сега обаче ще си го наваксам. — Гласът му секна и той някак тромаво посочи към билото, където най-синьото синьо вече преливаше към черно, а звездите изгряваха едри като бучки захар.

О! Ясно. Лираз беше почти — почти — облекчена, че всичко най-после свърши. Сега вече можеше да припълзи навътре в пещерата. Да се разкисне. Да се проклина. Почти да умре.

Зири отново се прокашля и я погледна. Толкова искрено. С такава надежда.

— Искаш ли… да дойдеш и ти?

Да лети? Е, поне това го можеше. Дори не й се налагаше да рискува и да казва гласно „да“. Достатъчно беше просто да кимне.