Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (24)

24
Предизвестие за Апокалипсис

Няколко часа по-късно Кару изобщо забрави какво е да се усмихваш.

Всичко можеше да бъде по-различно, със сигурност. Но първо трябваше да се избият всички ангели и вероятно завинаги да се обърка ходът на човешката цивилизация. А, да — и въпреки това да загубят. Възможно беше всички да загинат. Какво толкова.

Не може да се каже, че беше точно изненада. Не като някой да беше нарекъл тази среща „мирен съвет“.

Но тя определено беше достойна за учебниците по история, по това нямаше спор. Високо в Аделфийските планини, които винаги са стояли като основен природен бастион между Империята и свободните земи, представители на двете бунтовнически армии се срещнаха лице в лице. Серафими и химери, извънбрачни и ревенанти. Бича за зверовете и Белия вълк, днес вече не врагове, а съюзници.

Всичко вървеше толкова добре, колкото и трябваше да се очаква.

— Аз съм за решителни действия. — Това беше Елион, братът, заел мястото на Хазаел до Акива. Той и още двама — Бриатос и Орит — представляваха извънбрачните, заедно с Акива и Лираз. Тиаго и Кару бяха придружени от Тен и Лиссет.

— А решителни действия са…? — попита Вълка.

Отговорът на Елион прозвуча така, сякаш това беше очевидно.

— Затваряме порталите. Нека хората да се оправят с Яил.

Какво?!

Не това очакваше Кару.

— Не — избъбри тя, макар да не беше нейна работа да отговаря.

Лираз се възпротиви в същия момент и думите на двете се сблъскаха във въздуха. Не. Разположени в двата противоположни края на масата, те кръстосаха погледи — очите на Лираз присвити, Кару внимаваше да изглежда неутрална.

Не, те нямаше да затворят порталите между двата свята, хващайки в капан Яил и неговите хиляда воини от Доминиона от другата страна, та хората да се „оправят“ с тях. По този въпрос бяха на едно мнение, макар и поради различни причини.

— Аз ще се разправям с Яил — каза Лираз. Изрече го тихо, почти беззвучно. Прозвуча сякаш лишено от категоричност, но и неоспоримо като отдавна наложен факт. — Каквото и друго да става, това е сигурно.

Лираз беше водена от жаждата за отмъщение и Кару не можеше да я вини за това. Тя беше видяла мъртвото тяло на Хазаел, покосената от скръб Лираз, както и Акива до нея, също толкова съсипан. Тази гледка сякаш я изтърбуши, макар в момента самата тя да се намираше на дъното на кладенец от черна мъка. И тя искаше Яил мъртъв, но не това беше единствената й грижа.

— Не можем да оставим това на хората — каза тя. — Яил е наша грижа.

Елион вече имаше готов отговор.

— Ако онова, което ни разказа за хората и техните оръжия, е вярно, тогава за тях ще е лесна работа.

— Така е, но само ако видят в тяхно лице враг — оспори Кару. „Грандиозното шествие“ на Яил беше много хитър ход. „Ще ни почитат като богове“, беше казал Яил на Акива и Кару не се съмняваше в това. Ето защо продължи, обърната към Елион. — Представи си твоите звездни богове да се спуснат от небето и да застанат пред теб, от плът и кръв. Как точно ще се „оправим“ с тях тогава?

— Предполагам, че ще им дам всичко, което пожелаят — отвърна той и добави с пъклена, неоспорима логика, — ето защо трябва да затворим порталите. Нашата първа грижа трябва да е Ерец. И тук имаме достатъчно работа, дори без да разпалваме война в свят, който не е наш.

Кару поклати глава, но думите му я свариха неподготвена и за миг не намери какво да отговори. Той беше прав. Задължително беше да попречат на Яил да пренесе човешките оръжия в Ерец и най-простият начин да го постигнат бе като затворят порталите.

Но предложението му беше недопустимо. Кару не можеше просто да загърби човечеството и неговия свят, особено след като тя беше първопричината за грандиозния карнавал на Яил. Нали тя докара гнусния Разгут обратно в Ерец и го пусна на свобода с опасното познание, което притежаваше — за военно дело, религия, география — а той го положи в краката на Яил. Вината всичко да се стовари върху света на човеците беше нейна, все едно със собствените си ръце беше създала тази двойка нечестиви ангели.

Докато в този кратък миг търсеше подходящи думи, тя се огледа за подкрепа сред седналите около каменната маса и срещна втренчения поглед на Акива. Този огнен поглед сякаш спря сърцето й. В него не се четеше нищо; каквото и да изпитваше към нея — отвращение? Разочарование? Дълбока поразяваща болка? — то беше скрито.

— Затварянето на вратата е един от начините да разрешим проблема — каза той. Гледаше право в Тиаго. — Но не и най-добрият. Враговете ни невинаги остават там, където сме ги изпратили, и има голяма вероятност неочаквано да ни връхлетят отново още по-смъртоносни.

Несъмнено намекваше за собственото си бягство и последиците от него. Вълка добре схвана посланието му.

— Така е — каза. — Нека се поучим от миналото. Убийството е единственият възможен край. — Бегъл поглед към Кару, след който добави с едва доловима усмивка. — Но невинаги с него приключва всичко.

На останалите им трябваше малко време, докато осъзнаят, че Бича за зверовете и Вълка са единодушни, колкото и ледено да беше това единодушие.

— Това би било твърде несигурно — обърна се Лираз към Елион. — И твърде неудовлетворително — думите й бяха колкото прости, толкова и смразяващи. Тя се канеше да убие чичо си и имаше намерение да се наслади на това.

— Тогава какво предлагаш? — попита Елион.

— Ще действаме така, както обикновено правим — отвърна Лираз. — Ще се бием. Акива разруши портала на Яил, така че той не може да викне подкрепление. Довършваме ония хиляда, после се връщаме през другия портал, запечатваме го след себе си и се справяме с всички останали тук, в Ерец.

Елион премисли думите й.

— Нека за момент оставим настрани „всички останали“ и лошият ни жребий тук. С тия хиляда в света на човеците сме близо три срещу един, и то в тяхна полза.

— Трима доминионци срещу един от извънбрачните? — Усмивката на Лираз беше като прелюбодейско отроче на акула и ятаган. — Аз поемам този жребий. Освен това не забравяйте, че ние имаме нещо, което те нямат.

— И кое е то? — попита Елион.

След като погледна Акива, Лираз се обърна с лице към химерите. Не каза нещо; гледаше сърдито и с неохота, но смисълът беше съвсем ясен: Ние имаме зверовете на наша страна, все едно каза тя, коварно извила устни.

— Не — веднага се възпротиви Елион. После погледна към Бриатос и Орит за подкрепа. — Съгласихме се да не ги убиваме, само това, макар да бяхме в правото си да го направим, след като нарушиха примирието…

— Значи ние сме нарушили примирието, така ли? — Това дойде откъм Тен. По-скоро Хаксая, която, изглежда, извличаше известна наслада от измамата по единствения начин, на който беше способна. Кару познаваше нейното истинско лице. Някога, много отдавна, тя беше приятел и видът й не беше вълчи, а лисичи, което всъщност не беше кой знае каква разлика — просто по-остра и дива муцуна. Навремето Хаксая твърдеше за себе си, че е само два реда зъби с прикачено към тях тяло и начинът, по който се усмихваше сега с вълчата челюст на Тен, приличаше на подигравка. Мога да ви изям, сякаш си мислеше през повечето време тя, включително и в този момент. — Тогава защо подът на пещерата е покрит с нашата кръв? — попита.

— Защото ние сме по-бързи от вас — обади се Орит, самото презрение. — Но, изглежда, имате нужда от още доказателства за това.

При тези думи Тен беше готова да й се нахвърли през масата с оголени зъби и примирието щеше да е навеки провалено.

— Вашите стрелци трябва да отговарят за това, не ние.

— Това беше при самозащита. Щом насочихте хамсите си срещу нас, ние бяхме освободени от дадената дума.

Нима?! На Кару й се искаше да закрещи. Нима нищо не бяха научили?! Приличаха на същински деца. Капризни и смъртоносни деца.

Достатъчно. Това не беше крясък и не идваше от Кару. Ръмженето на Тиаго беше ледено и заповедно, разцепи въздуха между настръхналите един срещу друг воини и ги прати обратно по местата. Тен сведе глава пред своя генерал.

Орит святкаше гневно с очи. Тя не беше красива като Лираз или като повечето ангели. Чертите бяха неправилни, лицето — кръгло, а носът й беше счупен отдавна, смазан в основата от някакъв тъп предмет.

— Ти ли решаваш кое е достатъчно? — обърна се тя към Тиаго. — Аз не мисля така. — После премести поглед към своите. — Нали се споразумяхме да не предприемаме нищо, докато не се убедим в тяхната добра воля. Аз обаче не виждам тук добра воля. Пред мен има зверове, които ни се присмиват в лицата.

— Не — отвърна Тиаго. — Нищо подобно не виждаш.

— И се моли никога да не го видиш — услужливо допълни Лиссет.

— Казах, че ще накажа всеки воин или войници, които престъпят моята заповед — продължи Тиаго, сякаш Лиссет изобщо не беше проговорила. — И ще го направя. Но то не е, за да ви умиротворя и вие няма да присъствате.

— Тогава как ще разберем, че е изпълнено — настоя Орит.

— Ще разберете — гласеше отговорът на Вълка, натежал от заплаха, както беше разговарял по-рано и с Кару; в него нямаше и следа от покаяние.

На Елион обаче това не му стигаше.

— Ние не можем да разчитаме на тях в битка — обърна се той към останалите. — Можем да се бием срещу Яил и без да смесваме батальоните си. Те ще слушат своя командир, ние — нашия. Ще останем разделени.

Тогава Лираз, загледана замислено в химерите, се обади.

— Даже един чифт хамси в батальон са способни да омаломощят Доминиона и да ни осигурят предимство.

— Или нас да омаломощят — възрази Орит. — И да ни отнемат предимството.

Кару погледна към Акива и видя как в очите му припламна искра — признак за внезапно осенила го идея — затова, когато той рязко се намеси в разговора, очакваше да я сподели. Той обаче не го направи.

— Лираз е права — каза само. — Но и Орит също има право. Може би е още рано да се говори за обединяване на батальоните. Засега ще отложим този въпрос.

Когато разговорът задълба в подробности около атаката, Кару продължаваше да се чуди: каква беше тази искра? Каква ли идея му е хрумнала?

Наблюдаваше го и постоянно си задаваше същия въпрос, признавайки пред себе си, че тайно се е надявала да е някакъв изход от ситуацията, защото с всяка изминала минута й ставаше все по-ясно, че поне в едно серафими и химери са единни. И двете страни бяха еднакво незаинтересувани — личеше и от плана им — как ще се отрази тази атака върху света на хората.

Кару се опита да изкаже гласно тази своя тревога, докато военният съвет продължаваше да заседава, но така и не успя. Лираз, както й се стори, целенасочено я прекъсваше всеки път; докато допреди малко мненията на двете се срещнаха в едно гръмко не, то сега, изглежда, радикално се разминаваха. Лираз жадуваше кръвта на Яил. Нея не я беше грижа кого още ще опръска тя.

— Чуйте всички — обади се най-накрая Кару, настоятелно, щом усети, че са готови да постигнат съгласие. Наистина беше същинско чудо, че този съвет изобщо стигна до някакво съгласие, но това приличаше на зловредно чудо. — В момента, в който нападнем, ставаме част от карнавала на Яил. Ангели в бяло биват нападнати от ангели в черно? Нека оставим настрани какво ще си помислят хората за химерите. Но те имат легенда, че дяволът е ангел…

— Не ни е грижа какво ще си помислят хората за нас — прекъсна я Лираз. — И това не е карнавал, а нападение от засада. Влизаме и излизаме. Бързо. Опитат ли да му помогнат, тогава и те стават наши врагове. — Тя вече беше опряла длани о каменната маса; с тези думи се готвеше да се изправи със замах. О, да, тя беше готова за кървавата баня.

— Този бъдещ враг, когото ти явно приемаш твърде лекомислено — каза Кару, — притежава… — Искаше да каже, че има смъртоносни стрелкови части, ракетоносачи и бойни самолети. Спираше я обаче една дребна подробност — в нито един от езиците на Ерец нямаше думи за тях. — Оръжия за масово унищожение — каза вместо това Кару. Този превод беше съвсем точен.

— Ние също — отговори Лираз. — Ние имаме огън.

Тонът й беше толкова студен, че Кару замълча.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита след малко и гласът й изригна от гняв. Всъщност добре знаеше какво има предвид Лираз и това я потресе. Тя беше стояла сред пепелищата на Лораменди. Даваше си сметка на какво е способен огънят на серафимите. Мигар това беше същата Лираз, която съвсем наскоро използва огъня си да стопли Зузана и Мик, а сега заплашваше да изпепели с него света?

Тогава се намеси Акива.

— Няма да се стигне дотам. Те не са наши врагове. Трябва да се ръководим от принципа да допускаме колкото се може по-малко странични жертви. Ако хората се превърнат в марионетки на Яил, ще го направят поради невежество.

Това беше слаба утеха. Колкото се може по-малко странични жертви. Кару едва се удържа да запази каменно изражение, бунтувайки се вътрешно. Буквално или не, светът на хората беше като купчина сухи подпалки за огъня на серафимите. Апокалипсис, помисли си тя. Това беше нещо извънредно дори за нея — да обобщи по този начин бедствието, което само допреди няколко месеца изглеждаше твърде баснословно. Хубаво, че поне има само два свята, за чието унищожение трябва да се притеснявам, помисли си тя. Но освен тях, дявол го взел, сигурно съществуваха и други. И защо не? Ако имаше само един свят, тогава може да го приемеш за щастлива случайност — съвършения инцидент със звезден прах. Но ако доказано имаше два свята, тогава какви бяха шансовете да са само два?

Заповядайте, светове, помисли си Кару, за да си получите катастрофата. Огледа отново седящите около масата, но видя единствено войници в разгара на военен съвет и всичко решено на него можеше да се обобщи с:_Естествено, идиот такъв. А ти какво си мислеше, че ще стане?_ И все пак тя се опита.

— Няма допустимо ниво за страничните жертви — каза.

Стори й се, че погледът на Акива омеква, но не неговият глас отговори. Това беше гласът на Лиссет, точно зад гърба й.

— Защо си толкова притеснена — произнесе тя със злобно съскане. — В края на краищата ти химера ли си, или човек?

Лиссет. Или, както вече предпочиташе да мисли за нея Кару, бъдещата почитателка на преживната храна. Трябваше да мобилизира цялата си воля, за да не се обърне с лице към жената ная, да я погледне и да каже „мууу“. Вместо това отговори с делови тон, в който се долавяше само далечна сянка на снизходителност.

— Аз съм химера в човешко тяло, Лиссет. Мислех, че досега си го разбрала.

— Тя отлично го разбира, нали така, войнико? — Това беше Тиаго, полуобърнат към жената ная с предупредителен поглед. После ще я разжалва, помисли си Кару. Вълка беше повече от ясен, когато преди началото на съвета ги предупреди, че трябва да представляват единен фронт, каквото и да става. Сега все едно каза на Лиссет, че не е спазила заповедта му.

— Тъй вярно, сър — отвърна Лиссет, съвсем разумно върнала си почтителния тон.

— Да оставим хората настрани — продължи Кару, — какво ще стане с нас? Колко ще загинат?

— Колкото трябва — отвърна й от другия край на масата Лираз и на Кару й се прищя да раздруса тази величествена ледена царица, този ангел на смъртта.

— Ами ако не се наложи никой да умира? — попита тя. — Ами ако има друг начин?

— Да бе — отвърна Лираз с отегчен вид. — Защо просто не отидем и не помолим Яил да си ходи? Бас ловя, че ако кажем вълшебната думичка „моля“…

— Не това имах предвид — озъби й се Кару.

— А какво тогава? Друга идея ли имаш?

Кару, естествено, нямаше друга идея. Изръмжаното с неохота признание — „Още не“ — прозвуча горчиво.

— Сигурна съм, че ще ни уведомиш, ако измислиш нещо.

Ах, този неин пронизващ поглед, този сардоничен, пренебрежителен тон. Кару усети омразата на ангела като плесница. Заслужаваше ли го? Стрелна с очи Акива, но той не гледаше към нея.

— Приключихме с това — обяви Тиаго. — Воините ми се нуждаят от почивка и храна, а ни чака и възкресяване.

— Излитаме призори — каза Лираз.

Никой не възрази.

И това беше всичко.

Както си помисли след разпускането на съвета Кару: предизвестие за Апокалипсис.

Или пък… може би не. Докато наблюдаваше как Акива си тръгва, без дори да погледне към нея, продължаваше да се пита що за искра беше проблеснала в погледа му; не разчиташе обаче нито на него, нито на друг да се застъпи за света на хората. Колкото до нея самата, тя не се предаваше толкова лесно. Все още й оставаше известно време.

Не много, но поне някакво. Което никак не беше зле, нали така? Трябваше само да измисли някакъв план за отлагането на Апокалипсиса и да убеди тези мрачни и закоравели в битките воини да го приемат. През следващите… има-няма дванайсет часа. Като в същото време се намира в дълбок транс, опитвайки се да възкреси колкото може повече души.

Защо пък, не е кой знае каква работа.

 

 

ПРИШЕСТВИЕТО + 24 часа