Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (46)

46
Пай и глухарчета

— Как може… как е възможно да си помислите, че съм го направила?!

Елиза беше втрещена. Положението беше много по-лошо, отколкото си го представяше. Отначало се боеше, че професор Чодри е открил коя всъщност е тя и точно така се оказа, но съвсем не беше всичко, а това… това…

Едва ли е само работа на тая невестулка Тот. Не. Невестулка не беше достатъчно да опише покварата на Морган Тот в този момент.

Хиена може би е по-подходящо: лешоядна, ухилена, с щръкнали зъби пред касапницата, причинена от нея самата.

Представа нямаше как е успял да открие всичко за нея — хората с тайни, помисли си и потръпна, не би трябвало да си създават врагове — но знаеше, че единствен той може да е получил достъп до криптираните снимки. Даваше ли си изобщо сметка какво прави, показвайки този масов гроб на целия свят?! Правилният въпрос по-скоро беше: грижа ли го е изобщо? Но той беше умен и някак е успял да остане в сянка след всичко, което причини. Просто си го представяше как отмята бретона от прекалено високото си чело, докато пали фитила на катастрофата.

Професор Чодри си свали очилата и разтърка основата на носа си. Тактика за печелене на време, Елиза знаеше това. Намираха се в най-близката шатра в подножието на хълма, обгърнати от гнило зловоние, въпреки охладения от климатика въздух. Професор Амхали й пусна запис на предаването на лаптопа си и тя все още опитваше да проумее какво се е случило. Усети, че й се повдига. Снимките. Нейните снимки, показани по този начин, без подходящ контекст. Изглеждаха ужасяващи. Каква ли ще е реакцията на света? Много добре помнеше хаоса в Нешънъл Мол преди две вечери. Колко ли по-зле е сега?

Когато професор Чодри свали ръка от лицето си, погледът му беше директен, макар и леко разфокусиран без очилата.

— Нима твърдите, че не сте го направили?

— Разбира се, че не съм го направила. Никога не бих…

— Отричате ли, че това са ваши снимки — намеси се професор Амхали.

Тя се извърна рязко и го изгледа.

— Аз ги направих, но това не значи, че…

— И са изпратени от вашия имейл?

— Значи някой го е хакнал — отвърна тя и по гласа й пролича, че губи търпение. За нея това беше повече от очевидно, но мароканският професор беше заслепен от собствената си ярост — а и от чувството за вина, защото тъкмо той ги доведе тук да спасят страната му от позора. — Това съобщение не е пратено от мен — продължи Елиза решително. После отново се обърна към професор Чодри. — Звучи ли ви изобщо като мои думи? Безбожна нечестивост?! Това не е… аз не… — Тя се оплете. Втренчи се в мъртвите сфинксове зад гърба на професора. Те нито за миг не й се видяха безбожни, също както и ангелите — божествени. Не в това беше въпросът сега. — Снощи ви казах, че не вярвам в Бог.

Забеляза промяната в погледа му, мярналото се в очите му подозрение и осъзна със закъснение, че да му напомня за миналата нощ може би не е най-добрата стратегия. Сега я гледаше така, сякаш я вижда за първи път. Завладя я чувство на безсилие. Ако беше само това — да я нарочат, че е подхвърлила снимките на медиите — той може би щеше да повярва в нейната невинност и да я подкрепи. Стига да не беше изпаднала в явна депресивна криза на терасата на покрива и да не беше изляла толкова сълзи, че да наводни дори пустинята. Ако не я бяха разкрили като смятаното за умряло дете пророк. Ако, ако, ако.

— Вярно ли е това, което казват? — попита професор Чодри. — Наистина ли сте… тя?

Искаше й се да тръсне глава. Тя не беше момичето от снимката с размазани черти и сведен поглед. Тя не беше Елизаел. Когато избяга и изгори мостовете към предишния си живот, можеше напълно да промени името си, но някак „Елиза“ й звучеше правдиво. Това беше името на нейната тайна детска съпротива, вътрешното й „нормално“ аз, което я крепеше, докато се преструваше пред всички останали или бягаше от тях, потъвайки дълбоко в себе си. Елизаел можеше да се моли на колене, докато коленете й не се разранят до кръв; или пък да пее псалми, докато гласът й не заприлича на котешко мяукане. Можеха да принудят Елизаел да направи много — много и още повече — против волята си. Но Елиза?

О, тя беше някъде далече и си играеше. Делнична като пай и волна като глухарче на вятъра. Ама че мечта.

Ето защо запази името и според силите си го изпълни с най-доброто съдържание: пай и глухарчета. Делнична и волна, макар, в интерес на истината, това винаги да й приличаше на преструвка. Защото, откакто навърши седемнайсет, вече Елизаел беше нейното скрито аз, заключено дълбоко вътре, а Елиза живееше открит живот — също като принца и просяка, които си сменили местата: единият се въздигнал, а другият станал онеправдан човек. Накрая обаче — чак сега си го спомни — принцът и просякът, естествено, отново заели своите места. С нея обаче това нямаше да се случи. Никога повече нямаше да бъде Елизаел. Но явно не за това говореше професор Чодри, ето защо, макар и неохотно, тя кимна.

— Аз бях тя — поправи го. — Но се махнах. Избягах. Мразех всичко. Мразех тях. — Пое си дълбоко въздух. Омраза не беше точната дума. Не съществуваше точна дума; нямаше достатъчно силна дума да опише предателството и когато, вече като зрял човек, Елиза поглеждаше назад към детството си, си даваше сметка колко е била тормозена и използвана.

Още от седемгодишна. Обратно вкъщи след болницата, вече с пейсмейкър и обзета от нов ужас, пред който бледнееше дори страхът от майка й. Още от първия миг, в който нейната „дарба“ излезе наяве, тя се превърна в средоточие на цялата енергия и надежди на сектата.

Непрекъснат допир. Толкова много ръце. И никакъв суверенитет над нейното собствено аз, в нито един момент. Те й изповядваха греховете си, молеха за прошка, разказваха й неща, които нито едно седемгодишно дете не би трябвало да чува, какво остава да наказва. Събираха сълзите й в мускалчета, отрязаните й нокти смесваха с брашното и приготвяха от него нафора. Ами първата й менструална кръв? Насили се да отклони мислите си от това. Срамът все още беше изпепеляващ, макар да се беше случило преди половин живот. А после идваше и спането.

Двадесет и четиригодишната Елиза не беше прекарала нито една любовна нощ. Не можеше да спи в една стая с друг човек. В продължение на десет години я принуждаваха да нощува върху олтар в средата на храма, а всички от паството спяха скупчени около нея на пода. Мили боже. Хриповете и хлипането, хъркането, кашлянето. Шепненето. Даже понякога в най-тъмната доба: ритмично пъшкане на двама души, чието значение беше проумяла много по-късно.

Едва ли някога щеше да се отърве от спомена за общото неприветливо дишане на десетки хора, наобиколили я в нощта.

Чакаха сънят да я навести отново. Надяваха се на това. Молеха се. Лешояди, алчни за късче от нейния ужас. След като не можеха да бъдат споходени от съня, искаха да са поне наблизо. Сякаш писъците й им вещаеха спасение, даже нещо по-добро; сякаш можеше, само ако можеше да изригне от нея — сънят, чудовищата, ужас и ужас, и ужас завинаги, амин — за да излее своето възмездие върху клетите грешници по света, както и да прослави избраните: тях самите.

Сякаш Елиза можеше да бъде самият Апокалипсис.

Гейбриъл Единджър беше получавал сладолед срещу кошмари, а тя беше получила това.

— И досега е така. Все още ги мразя — каза, може би твърде пламенно.

Професор Чодри пак си беше сложил очилата и зад тях очите му гледаха бдително. Когато заговори, в гласа му се усещаше неестествена вежливост, която пазеше за разговорите си с хора с болен ум.

— Трябваше да ми го кажете — каза, поглеждайки към професор Амхали. После се прокашля да прочисти гърлото си, очевидно притеснен. — Това може да се приеме като… конфликт на интереси, Елиза.

— Какво?! Тук няма никакъв конфликт. Аз съм научен работник.

— Също и ангел — вметна със саркастична усмивка мароканският професор.

Че кой се усмихва саркастично в днешно време, зачуди се Елиза посърнало. Досега мислеше, че е присъщо само на литературните персонажи.

— Ние не сме… Искам да кажа те не са такива. Никога не са претендирали, че са ангели — каза, без да е сигурна защо се обяснява от тяхно име.

— Ама, разбира се. — Професор Амхали беше самото въплъщение на убийствения сарказъм. — Само наследници. А, и тяхна инкарнация, нека не го забравяме. — Той я прикова с поглед. — Ами апокалиптичните видения, скъпа? Още ли ви спохождат? — питаше така, сякаш това е нещо много по-страшно от абсурд, сякаш самото му споменаване осквернява всяка благоприлична религия и трябва да бъде наказвано.

Тя почувства как се смалява, топи се пред лицето на това двойно обвинение и презрение. Как изчезва. В този момент не беше Елиза. Тук и в очите на тези двама мъже. Тя беше Елизаел. Аз не съм тя. Аз съм си аз. Колко отчаяно искаше да го повярва.

— Оставих всичко това в миналото — каза. — Оставих го. — Последното прозвуча категорично, защото й се виждаше толкова просто и естествено. Оставих го. Това не ви ли говори нещо?

— Трябва да е било много трудно за вас — обади се професор Чодри.

Не беше далече от истината. При други обстоятелства този разговор можеше да тръгне в съвсем различна посока: можеше да доведе до искрено и напълно основателно съчувствие на професора пред лицето на преживените от нея изпитания. Мамка му, точно така, на нея й беше адски трудно. Останала беше без нищо, без пукната пара и без приятели, без каквито и да е контакти. Разполагаше единствено с ума и волята си: първото, печално занемарено — не беше получила никакво образование; а второто, толкова често наказвано, че беше съвсем закърняло. Но не достатъчно закърняло. Можеш да ми целунеш волята, искаше й се да каже на майка си. Никога няма да успееш да ме пречупиш.

Но при тези обстоятелства и заради тона, с който професорът го произнесе — тази неестествена вежливост, това покровителствено снизхождение — явно не беше най-подходящото, което можеше да каже.

— Трудно? — повтори тя. — Тогава Големият взрив е бил просто фойерверк.

Каза му това предишната нощ на шега. Тогава се беше усмихнала иронично, а той се изкиска. Сега вложи същия смисъл в думите си… е, поне почти същият… но професор Чодри само вдигна помирително ръце.

— Няма защо да се разстройвате — каза.

Няма защо да се разстройва ли?! Няма защо. Какво изобщо означаваше това?! Че няма причина? Защото според Елиза имаше куп причини. Освен че я бяха накиснали, сега беше изпаднала и в немилост. Отнеха й толкова дълго и внимателно градената анонимност; оттук нататък професионалната й благонадеждност щеше да бъде свързвана с историята, която така усилено се опитваше да потули, какво остава за несправедливите обвинения и щетите, които те можеха да й нанесат; за юридическите последици от това, че е нарушила споразумението за поверителност и… по дяволите, за краха на света. Но най-непосредствената причина за тревога беше именно тук, в тази санитарна шатра, в компанията на двама самонадеяни мъже, склонни да я третират като изрязана от картон фигура на отдавна изчезнала жертва.

Инстинктивно хвърли поглед към екрана на лаптопа, който й показваше нейната гибел. Застопореният кадър на старата снимка със същия стар надпис.

ИЗЧЕЗНАЛО ДЕТЕ ПРОРОК, ПРЕДПОЛАГА СЕ Е УБИТО ОТ СЕКТА.

— Не съм разстроена — каза тя, поемайки си отмерено въздух на няколко пъти.

— Не ви виня за това, което сте, Елиза — каза Анудж Чодри. — Невъзможно е да променим своя произход.

— Много мило от ваша страна.

— Но може би е дошло време да потърсите помощ. Преживели сте толкова много.

В този момент всичко се срина. Той все още стоеше с вдигнати ръце в смисъл на нека-не-прибързваме, а Елиза просто го гледаше втренчено. Защо беше всичко това? Той се държеше с нея сякаш е някаква истеричка и това за миг я накара да се усъмни в себе си. Дали не беше повишила несъзнателно глас? Дали не говори с облещени очи и потръпващи ноздри като някоя лунатичка? Не. Просто стоеше с отпуснати покрай тялото ръце и би се заклела във всичко свято — ако изобщо имаше нещо свято — че няма вид на луда.

Не знаеше как да постъпи. Почувства странна безпомощност пред лицето на тяхната излишно раздута тревога.

— Единственото, за което имам нужда от помощ е — каза, — да докажа, че не съм го направила.

— Елиза. Елиза. Сега това няма значение. Нека първо ви заведем у дома, а за другото ще му мислим после.

Усети как пулсът й думка в ушите. От гняв, от безизходица, но и заради нещо друго. Волна като глухарче, напомни си тя. Делнична като пай. Е, може би не чак толкова делнична. Може би не завинаги, но ще бъде волна. Погледна своя наставник, този достолепен мъж с рядък ум и висок интелект, който в нейните очи беше образец за възхода на човешкото просвещение, и почувства как неговото лицемерие натежава срещу нейната истина — нейното собствено новопридобито познание — и тази битка беше неравна.

— Не — каза и чу гласа си, прекършен и изневеряващ заради срама, потънал в общото й безсилие. — Нека помислим за това сега.

— Не мисля…

— О, напротив, вие много мислите. Но грешите. — Бегло махване с ръка към екрана на лаптопа и всичко онова, което той обобщаваше с този стоп кадър. — Морган Тот стои зад всичко това. Само се вгледайте. Истината за него е непозната и далечна, никога не съм очаквала да я стигне. Може и да е умен, но е повърхностен. Вие обаче… — Той понечи да каже нещо, но Елиза го прекъсна. — От вас очаквах много повече. По коридорите на вашия „дворец на ума“ се разхождат богове. — Тя се постара да подчертае дебело кавичките, в които поставя думите си. — И те се опитват да не се натъкнат на… как го казахте — научната делегация? За да поддържат спокойствието на това място. Само дотам се простира вашата разкрепостеност, нали така? А ето че сега видяхте ангели и успяхте да пипнете химера. — Химера. Думата изникна в съзнанието й също така неочаквано, както стана преди със звездни богове: като обърната с лицето нагоре карта таро. — Вече знаете, че съществуват. И си давате сметка — със сигурност го разбирате — че откъдето и да са дошли, те са идвали тук и преди. Всички наши митове и легенди имат реални, материални корени. Сфинксовете. Демоните. Ангелите.

Той бърчеше чело, заслушан в думите й.

— Но мисълта, че аз може да съм потомък на някой от тях?! Ето това вече е лудост. Нека отпратим Елиза у дома, нека там й окажат някаква помощ и, в името на всички небеса, нека нейният ад стои колкото се може по-далече от моя дворец на ума! — Тя се засмя, безрадостно. — Вие тук не се кланяте на такива като мен, нали? Че кой някога е чувал за черен ангел?! На всичкото отгоре жена! Това сигурно е голям проблем за вас, професоре.

Той поклати глава. Изглеждаше уязвен.

— Елиза. Не е това.

— Ще ви кажа тогава какво е „това“ — продължи тя, но после млъкна, питайки се дали наистина иска да го направи. Да го каже. Тук. На тези лицемерни, изпълнени със съмнения мъже. Взе да мести поглед от единия към другия, от болезнено смаяния професор Чодри и неговото… объркване заради нея — заради нейните халюцинации, заради нейната печална проява — към тресящия се от презрение професор Амхали. Това определено не беше най-съпричастната публика за едно откровение, но в края на краищата сега вече нямаше никакво значение. Новопридобитата увереност на Елиза стигаше отвъд всякаква потайност и срам.

— Семейството ми — продължи тя — се състои от окаяни, злобни, безмилостни хора и аз никога не бих им простила за онова, което ми сториха, но… те са прави. — Тя вдигна вежди и се извърна към професор Амхали. — И да, аз все още съм спохождана от видения, колкото и да го ненавиждам. Не искам да повярвам в нито едно от тях. Не искам да съм част от тях. Опитах се да избягам от тях, но сега не е важно какво съм искала, защото аз съм. Странно, нали? Моята съдба — това е моята ДНК. — Обратно към професор Чодри. — Това би въвлякло научната делегация и представителите на вярата в нескончаеми спорове по коридорите на вашия ум. Аз съм потомък на ангел. Това е моята проклета съдба.