Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (69)

69
Гледайте онова нещо в небето да не ви цапне на излизане

На дванайсети август в 9:12 часа по Гринуич хиляди ангели изчезнаха през цепнатината в небето.

Нямаше нито един свидетел на тяхното пристигане. Въображението рисуваше небесни колони от кълбести облаци, падащи полегато слънчеви лъчи, сякаш извадени от страниците на учебник по религия в неделното училище. Истината обаче беше не толкова внушителна. Един по един през цепнатината. Повече приличаха на стадо. Като овце за стригане, като крави към кланицата, както ви хареса. Приблизително по шест секунди на войник, това общо отне повече от два часа — достатъчно време, та цяла ескадрила хеликоптери да се струпат зад тях.

Все така неспособни да приемат общ курс на действие спрямо ангелите, световните лидери се стреснаха и от възможността да пратят емисари подир тях. Какво послание би излъчило това? Какви дипломатически последици би могло да има? Чий задник ще е на пангара?

Само един мултимилиардер авантюрист направи опит. Пилотирайки собствения си чудо-на-техниката хеликоптер, той се поколеба само за миг, преди да се строи пред процепа в небето, поддържайки през цялото време непрекъснат визуален контакт. Вече беше започнал да се издига над обичайната височина, когато огънят избухна.

Пожар в небето.

Успя да се стрелне встрани тъкмо навреме, за да си осигури гледка от първи ред към огнената стихия: всичко беше бързо, ярко и краткотрайно, а заедно с него изгоря и шансът му за четвърти световен рекорд. Първата пилотирана мисия до… рая? Кой би могъл да знае?

Никой. И вече нямаше как да се разбере.

* * *

Зузана, Мик и Елиза наблюдаваха пожара в небето по телевизора в един ъглов римски бар и празнуваха победата с просеко^[1].

— На какво искаш да се обзаложим, че Естер така и не е успяла да опита шампанското, което поръча — злорадо каза Мик, отпивайки едра глътка от пенливото вино.

След всички преживени тревоги и след като козните на злата Естер се провалиха, Кару, Акива и Вирко си бяха заминали. Ангелите също бяха вън от картинката и определено не бяха взели оръжие със себе си.

— Така ти се пада, мнима бабо! — провикна се Зузана, но триумфът й беше помрачен от тъга. Порталът беше запечатан и калъфът на цигулката, пълен с желания, вече нямаше как да стигне до Ерец, където един господ знае какво се случваше в момента. Не им оставаше нищо друго, освен да продължават да се тревожат, като междувременно може и да се запилеят нанякъде.

— Какво ти се прави сега? — попита тя Мик. — Към дома ли те тегли?

Той изпъшка шумно.

— Май да. При семейството. Освен това една откачена марионетка великан сигурно е много самотна.

Зузана изпръхтя присмехулно.

— Самотен и ще си остане. Свърши се с моята балерина.

— Е, тогава поне му направи съпруга, за да се наслаждава на заслужена пенсия.

Щом Мик спомена думата съпруга, нещо в Зузана взе да се пени и бълбука. Тя го накара да се укроти като сърдито свъси вежди.

Елиза ги гледаше озадачена.

— В Прага ли се връщате?

Зузана сви рамене, готова да се удави в доброто старо самосъжаление, обилно полято с алкохол. Може дори да се разцивря, помисли си.

— Ами ти какво ще правиш? — попита на свой ред.

— Засега мога да кажа само какво няма да направя — отвърна Елиза. Крилете й бяха станали невидими с помощта на заклинание, което тя някак сама успя да измисли, а разкъсаната й риза дори не изглеждаше чак толкова странно. В град като този лесно можеше да мине за последен писък на модата. — Определено няма да завърша дисертацията си. Сбогом и простете, Danaus plexippus.

— Кой? — изненада се Мик.

Елиза се усмихна.

— Пеперуда монарх. Върху това правя научно изследване. — Тя помълча, после се поправи. — Правех научно изследване. Вече не мога да се върна към този живот, не и сега, въпреки че жадувам да смачкам Морган Тот с най-болезнения челен удар на всички времена. Иначе какво искам да правя ли? — Тя се взря напрегнато в тях, а очите й бяха толкова огромни и сияйни. — Ами, да отида в Ерец.

Зузана и Мик продължиха да я гледат мълчаливо. После Зузана хвърли многозначителен поглед към телевизора, където току-що всички бяха видели изгарянето на портала.

На Елиза това невербално общуване много се хареса, тя вдигна едната си вежда и сви рамене, което недвусмислено означаваше: Е, и?

Мик издиша равномерно. Зузана дори си позволи слаба надежда, но когато Елиза пак заговори, вече ставаше дума за Ерец.

— Знаете ли, че пеперудата монарх всяка година изминава близо осем хиляди километра миграционен път? Никое друго насекомо не прави подобно нещо. А най-изумителното е, че тази миграция е мултигенерационна. Онези, които се връщат на север, не са същите, които са тръгнали на юг година по-рано. Пропуснати са няколко жизнени цикъла, но те все пак успяват да намерят пътя за обратно.

Тя помълча известно време, а по устните й бегло играеше странна усмивка, сякаш не можеше да реши дали това, което си мисли, е забавно, или не. Честно казано, Зузана също вече не знаеше какво да мисли за Елиза, откакто тя не приличаше на зеленчук. Не че нещо в поведението й беше неадекватно. Но тя беше… по някакъв начин нещо повече от човек. И то не само заради крилете. Усещаше се как то струи от нея: някаква енергия, непознаваема и изпускаща искри. Какво ли й бяха причинили, мамка му, с този гавриел?!

— Дори не си спомням кое в тях ме привлече отначало. Въпреки това определено е било заради миграцията и това сега придобива съвсем ясен смисъл. Предполагам, винаги съм знаела повече, отколкото си давах сметка, че знам, ако ме разбирате какво искам да кажа.

— Не съвсем — отвърна направо Зузана.

— Аз съм пеперуда — каза Елиза, сякаш това обясняваше всичко. — Прескочени са няколко жизнени цикъла. Така де, не точно няколко. Хиляда години. Не зная колко поколения прави това.

Зузана свъси вежди, очаквайки от нея най-после да каже нещо смислено. Мик обаче със същата пресита, с която преди месеци беше посрещнал новината, че Кару е химера, сега само провлачи: „Яко“.

Елиза се разсмя, а после им разказа за Елизаел. За истинската Елизаел, каква е била тя и какво е направила, а също и за кошмара, който преследваше Елиза през целия й живот и какво означава той и макар Зузана да си мислеше, че вече е загубила способността си да се учудва, отново се оказа връхлетяна от учудване в един ъглов бар в Рим. Не, това не беше просто учудване. Много по-голямо нещо беше.

В един ъглов бар на Рим Зузана разбра какво е да си сащисан. Вселени. Много. Късане на шевовете в тъканта на пространствено-времевия континуум. Или нещо от този род. И ангели, които са били нещо като изследователи на космоса, но без космически кораби; нещо като научна фантастика, само дето науката е заменена с магия.

— Маговете направиха нещо със съзнанието на Феерите — обясни им Елиза. — По-скоро с тяхната анима. Това е нещо повече от разум; цялата същност. Част от задачата им беше да се сдобият с деца по време на пътуването, които по рождение да наследят техните маршрути и спомени… кодирани в тях. Също като пренасянето на наследствена информация чрез генетичния код. Лудост някаква. Така че един ден да открият обратния път към дома.

— И ти си едно от тези деца — обади се Мик.

— Нещо такова, с много пра-пра.

— Значи по рождение знаеш маршрутите — каза той. — И спомените.

Елиза кимна. Тъкмо настоятелността на Мик наведе Зузана на мисълта, че в тия приказки има нещо повече от приятно прекарване на времето. Маршрути, спомени.

Маршрути. Спомени.

— Тук има много информация — каза Елиза и потупа чело с върха на пръста си. — Още не съм я обработила. Цялата ми семейна история е белязана от лудостта. Сигурно защото това е твърде голямо, за да може да го проумее човешкото съзнание. Получава се нещо като претоварен сървър. Той просто се срива. Аз се сринах. Вие ме възстановихте. Никога няма да мога да ви се отблагодаря.

Елиза нацупи замислено устни.

— Всъщност зависи. Разбирате ли какво казвам? — Очите й блеснаха палаво.

Зузана обви хлабаво пръсти около гърлото на Елиза и се престори, че я души.

— Казвай!

— Знам друг портал — каза Елиза. — Пфу.