Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (33)

33
Като извънземна инвазия

Имало едно време

едно момиче, отишло да разгледа менажерия с чудовища,

където всички експонати били мъртви.

ПРИШЕСТВИЕТО + 36 часа

„Това трябва да се третира като извънземна инвазия.“

Думите на Морган продължаваха да преследват Елиза и в самолета. От другата страна на прозореца цареше потайна доба — пелена от облаци, която тук-там се повдигаше, за да разкрие… тъмнина. Дали летяха над Атлантика? Ама че безумие — да не може да разбере дори това! Колко ли често се случва на хората да не знаят в коя част на света се намират?!

Близа потръпна и дръпна челото си от студеното стъкло на илюминатора. Навън нямаше нищо за гледане, освен дрипави облаци и нощно небе. Ако това беше книга или филм, помисли си, тя непременно щеше да може да чете по звездите и щеше да се ориентира. Измислените персонажи винаги притежават всички необходими редки умения, за да се справят във всяка ситуация. Благодаря на бог, че това лято събра на едно място контрабандната лодка на чичо и моряка красавец, който ме научи да се ориентирам по звездите. Ха!

Елиза не притежаваше никакви редки умения. Е, ако изключим дарбата да пищи като във филм на ужасите. Но сега ставаше въпрос за полезни умения. О, всъщност доста добре се справяше със скалпела. Когато навремето като студентка практикуваше в университетската лаборатория по анатомия, един неин колега се пошегува, че сигурно знае всички подходящи места, където може да наръга човек, и май беше прав, макар че това умение така и не й влезе в работа.

Излиза значи, че нейните специални умения включват изключително прецизно наръгване с остър предмет, докато в същото време пищи като във филм на ужасите. Ами това си е направо супергерой!

О, боже. Сигурно е от умората. Направи сметка, че от трийсет и шест часа не е мигвала — ако не се брои кратката дрямка в лабораторията — а това не беше лесна работа. Тихото похъркване на професор Чодри от другата страна на пътеката беше същинско изтезание. Какво ли е човек да може да заспи, без да се страхува?

Коя ли щеше да е без този кошмар? Коя ли е тя всъщност? Дали е онази „Елиза Джоунс“, която сама създаде от нищото, или вечно ще си остане другото аз, оформено от околните и смачкано пак от тях?

Хората с предопределение не трябва да си правят планове.

Ето такива мисли й се въртяха в главата, когато усети първото накланяне на самолета, готвещ се за спускане. Отново опря лице о студеното стъкло и забеляза, че мракът навън не е толкова непрогледен. Руменината на зората вече избиваше по очертанията на света и… Елиза свъси вежди. Прилепи се още по-плътно към илюминатора, извивайки врат, за да може да види по-добре. Никога не беше посещавала Италия, но със сигурност можеше да прецени, че това тук не е тя.

В Италия няма… пустиня, нали така?

Хвърли бегъл поглед към агентите, седнали през няколко реда седалки назад, но не успя да отгатне нищо по лицата им.

Раздрусан от турбуленцията, професор Чодри най-накрая се събуди и се обърна към Елиза.

— Пристигнахме ли? — попита, разкършвайки рамене.

— Все някъде пристигнахме — отвърна Елиза и той се надвеси да надникне през илюминатора откъм своята страна.

Дълго взиране, повдигане на вежди и пак се отпусна на седалката си.

— Хъм! — измърмори само; това в груб превод от езика на професор Чодри звучеше приблизително така: Наистина много странно.

Елиза имаше чувството, че гръдният й кош се стяга около сърцето. Къде са ни отвели?

Докато колелата на самолета докоснат пустата отсечка от пистата в пустинята, слънцето вече беше осветило планинска верига и разбулило земя с пепелен цвят. Единствената постройка, която служеше за терминал, беше ниска, квадратна и, изглежда, беше придобила цвета на същата тази пепел.

„Средният изток?“, зачуди се Елиза. Или пък Татуин^[1]? Надписът, изрисуван на ръка, беше нечетлив и с екзотично закръглени букви. Най-вероятно арабски. Това изключваше Татуин.

Едно — очевидно официално — лице във военна униформа стоеше край пистата. Единият от агентите се представи и му подаде някакви документи. В сянката на землистата постройка други двама мъже се бяха подпрели на голям джип. Единият беше агент в реквизитния тъмен костюм; другият беше тъмнокож, облечен в роба и с навито около главата дълго парче плат в искрящо синьо.

— Туарег — отбеляза професор Чодри. — Сините хора на Сахара.

Сахара? Елиза се огледа с нови очи. Африка.

Агентите не обелиха и дума, просто ги поведоха към автомобила.

Пътуването беше дълго и необичайно: съвършено безлични участъци от магистралата, накъсани от руините на удивителни градове и само някой простор с пране или струйка дим подсказваха, че те са все още обитаеми. Подминаха дечурлига, яхнали камили, орляк жени с покрити глави и парцаливи дълги рокли, обагрени в десетки избелели от слънцето цветове. На една също толкова безлична отсечка от пътя джипът се отклони и заподскача нагоре по неравния склон на някакъв хълм, оставяйки тук-там дълга прашна следа по сипея. Кокалчетата на Елиза побеляха от стискането на дръжката над вратата, а всичките догадки около ангелите останаха далече назад, в самолета.

Това тук беше нещо съвсем друго — тя внезапно го проумя с онова проникновено и дълбоко ненаучно познание, което си мислеше, че е оставила далеч назад в миналото. Обзе я мрачно предчувствие, изскочило от гардероба на паметта, от детството, когато с детинска наивност вярваше в онова, в което я бяха научили да вярва: че злото е реално и дебне; че дяволът се крие в сенките на тисовия плет, очаквайки момента, в който да поиска душата ти.

Никакъв дявол няма, каза си тя ядосано. Но каквото и да си беше втълпявала през годините, откакто напусна дома си, в светлината на последните събития вече беше трудно да му повярва.

Зверовете идват за вас.

— Вижте! — посочи й професор Чодри.

Горе на хълма, ясно очертана на фона на далечните планини, се виждаше крепост от червеникав кирпич. Колкото повече наближаваха — камънакът силно хрущеше под гумите — толкова по-отчетливо се открояваха автомобилите, скупчени под стените й: джипове и тежки военнотранспортни камиони. И хеликоптер по-встрани, с угасен двигател. Патрулираха войници в камуфлажни униформи с пепелявия цвят на пустинята, имаше и… Тя затаи дъх и се обърна към професор Чодри. Той също ги беше видял.

Спускаха се напряко от крепостта: фигури в бели защитни комбинезони.

Протоколна процедура при извънземна инвазия, помисли си Елиза. Дявол да го вземе!

Един от агентите се обади по телефона и когато техният джип спря край останалите автомобили, там вече чакаше да ги посрещне мъж с големи черни мустаци. Носеше цивилно облекло, говореше с акцент и имаше вид на човек с власт.

— Добре дошли в Кралство Мароко, професоре. Аз съм професор Юсеф Амхали.

Двамата се ръкуваха. Елиза беше удостоена само с кимване.

— Професор Амхали… — започна професор Чодри.

— Моля, наричайте ме Юсеф.

— Юсеф. Можете ли да ни кажете защо сме тук?

— Със сигурност, професоре. Вие сте тук, защото аз ви повиках. Тук имаме… ситуация, която надхвърля моята компетентност.

— А каква е вашата специалност? — попита професор Чодри.

— Аз съм съдебен антрополог — отвърна той.

— И що за ситуация е това? — намеси се Елиза, твърде прибързано, прекалено високо.

Професор Амхали — Юсеф — повдигна вежди и млъкна, оглеждайки я от глава до пети. Дали не трябваше да си остане мълчаливият асистент, покорната женска? Сигурно беше доловил страха в гласа й, или тя просто зададе тъп въпрос от гледна точка на неговата компетентност. Елиза беше съвсем наясно каква точно е работата на съдебните антрополози и какво може да е довело всички тях на това място.

Когато той вирна глава, съвсем леко, и подуши въздуха, бърчейки нос от отвращение, Елиза също го усети: наситена воня. На разложение.

— Ситуация, мис, която в горещ ден мирише още по-зле — отвърна той.

Трупове.

— Ситуация — продължи професор Юсеф Амхали, — която може да ни докара до война.

Елиза схвана, или поне така си мислеше. Ставаше дума за масов гроб. Но тя все така не проумяваше защо те са тук. Професор Чодри зададе гласно нейния въпрос.

— В такъв случай точно вие сте специалистът — заключи той. — Защо съм ви нужен аз?

— Няма специалисти за това тук — отвърна професор Амхали. После замълча. Усмивката му беше едновременно измъчена и оживена, но зад нея Елиза долови страх, който раздуха и нейните страхове. Какво става тук?

— Моля! — Той им даде път да вървят пред него. — Ще е по-лесно вие сами да ги видите. Ямата е насам.