Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (68)

68
Паднали

— Не беше по наша вина — пищеше Разгут, когато произнесоха присъдата над Феерите, но това беше лъжа. Всичко стана по тяхна вина и съзнанието за стореното до такава степен усили скръбта и угризенията в телата и умовете им, че това измести всичко друго, което те някога са били или са притежавали.

Обратно в Мелиз, обезумели от страх. Вдигане на тревога. Шесторката сега се състоеше само от четирима. Яот и Двира бяха изостанали назад да задържат Потопа и бяха погълнати от него.

Обратно към столицата, крещейки: Зверовете идват! Бягайте! Зверовете идват!

Някои успяха — през задната врата, така да се каже. Световете бяха натрупани един върху друг като купчина страници. Зверовете се задаваха от едната страна, опустошавайки всичко по пътя си. Онези, които успяха да побегнат в противоположната посока, стигнаха съседния свят: Ерец. Нямаше никакво време да се организира евакуацията. От милионите само няколко хиляди се спасиха. Даже десет хиляди не бяха, не чак толкова много. Всички други останаха.

Толкова много цветове. Скъпоценни накити, разстлани върху гоблен. Най-богатото разнообразие на света. Изгубено.

Мнозина се добраха до портала, само за да им бъде отказано спасение. Прорезът беше тесен. Най-много двама-трима можеха да се промъкнат през него наведнъж; всичко ставаше много бавно, а зверовете идваха. Виковете, надигнали се откъм другата страна, и досега кънтяха в ушите на Разгут като вик на цял един загиващ свят. Той помнеше как после внезапно настана тишина и как някои от последните преминали все още се протягаха назад за своите любими създания, останали в капана отвъд.

Порталът беше запечатан, но Феерите бяха правили същото десетки пъти по пътя си насам и досега то не беше успяло да удържи зверовете надалече. Веднъж наранена, кожата между световете така и не беше успяла да зарасте. Сега също нямаше да помогне и Потопът щеше да погълне първо Ерец, а после и Земята, както и всички останали светове, към които втората Шесторка беше отворила портали, чак до най-далечната точка, до която стигаше тяхното пътуване.

Но стелианите се оказаха сред оцелелите от Мелиз и те бяха готови. Още от самото начало се бяха съпротивлявали срещу Фееризацията и когато Феерите поеха на път, те взеха да се готвят за онова, което никой друг, освен тях не би могъл или не би се решил да стори: да възстановят кожата, воалите, мембраните, енергията, пластовете на великото Цяло. Тъкмо те затвориха портала и го оставиха запечатан завинаги, а Ерец беше спасен, както и Земята и всички следващи светове.

Стелианите ги спасиха.

Колкото до Феерите: проклятието на вечните мъки, безчестие. Изличаване.

От затворническата си килия чуха какво е било направено със спомените на оцелелите. Маговете не се бяха отказали да се месят. Те откраднаха миналото на всеки един серафим, не само спомена за Потопа, но и за Мелиз, та народът им да започне начисто новия си живот. За да не може този народ, даде си по-късно сметка Разгут, да се събуди една сутрин и да осъзнае чия точно е вината: на маговете, които бяха бълнували за Фееризация и бяха избрали цвета на своята младеж, за да осъществят амбициите си. Вината беше и тяхна. Но не и наказанието за нея. О, не, не и за тях.

Яот и Двира се оказаха късметлии: набързо погълнати, светкавична смърт.

Колкото до останалите, на тях крилете им бяха изтръгнати. Това беше само началото. Не отсечени. Не отрязани. Изтръгнати. Прекършени кости, о, болка, о, болка, каквато дори не си бяха представяли. Останалите трима бяха осакатени пред очите на Разгут — тежки ръце посегнаха към ставите на красивите им криле, усукаха ги, а лицата им се гърчеха, агонията им беше непоносима и той попи всичко това. Всички почувстваха страданието учетворено заради онова, в което ги бяха превърнали, и заради онова, което им бяха сторили. Съзнанията им бяха скачени. Каквото усещаше един, чувстваха го всички, о, звездни богове. Обединената им болка — това беше вече отвъд всякакъв поносим предел.

А тя дори не беше най-лошото. Така се оказа. Това беше само сол в раната на тяхното истинско наказание — изгнание.

Сигурно биха понесли дори това, продължавайки своето осакатено съществувание в новия свят-затвор, но не, къде ти. О, страдание.

Разделиха ги. Те бяха четирима и по някаква зла орис или лош късмет имаше четири портала — завлякоха ги един по един в четирите краища на Ерец и ги захвърлиха оттатък. Сами. Безкрили. Със смазани крака. Запокитиха ги в другия свят, четири прекършени създания, за да се провалят от небесата и да се разбият о непознатата земя, при това не заедно, а разделени.

Разгут отведоха към Брега на зверовете в един прекрасен ден, а водата беше зелена и по небето не се мяркаше нито едно облаче. Прекрасен ден за изтезание и те го завлякоха за ръцете до този продран прорез, чиито краища плющяха на вятъра, хвърлиха го през него и той пропадна.

И пропадаше. И пропадаше.

Но не умря заради онова, което беше: най-напред го доказаха изпитанията преди онзи отдавнашен ден на слава, а после маговете го доусъвършенстваха. Той беше един от Феерите, силен отвъд всяка друга сила, твърде силен, за да загине при едно пропадане, така че оживя, ако това може изобщо да се нарече живот, и никога повече не откри останалите в този техен изгнанически свят, въпреки че усещаше болката им — както скръбта и вината, учетворени — докато не започнаха да утихват. През годините почувства, когато измряха, всеки по реда си. Не как или къде, а кой точно от тях — това да; и те, които се бяха превърнали в част от него самия, му бяха отнети, най-накрая напълно безвъзвратно — Клеос, Ариет, Елизаел — отидоха си един по един и накрая той остана съвсем сам. Превърна се в нещо дребно, реещо се из великата пустош. Живееше с някаква пукнатина в съзнанието, през хилядите години на изгнание.

И, о, проклятие. О, страдание. Все още беше жив.

* * *

Естер Ван де Флут може и да беше загубила — временно — власт над желанията, но парите и влиянието й си оставаха непокътнати и тя не остана да лежи отчаяна много дълго върху пода на банята. Развъртя телефони, влезе в интернет да открие снимки на мерзавците — толкова я бяха улеснили тия недорасли идиоти без никакво чувство за лична неприкосновеност — после ги препрати по имейла, но не на полицията, която тия дни и без това си имаше достатъчно работа да не позволи на ада да се отвори, а на частна агенция, където добре познаваха нейната репутация, за да бъдат едновременно поласкани и смаяни, че се обръща точно към тях.

— Те са в Рим — каза. — Открийте ги. Заплащането ще стане на два транша. Първо — един милион евро. Предполагам, това ви удовлетворява? — Естествено, че ги удовлетворяваше, увериха я, но от тази скверна сума се почувстваха не повече, а по-малко поласкани, защото предчувстваха какво ще последва. — Второ — продължи Естер, — успеете ли, няма да ви унищожа.

С тези думи тя приключи разговора. Чакането беше за войнишките съпруги, тя го ненавиждаше. Пътешественик и Матусал гледаха да не й се пречкат в краката, озадачени и клети. Завесите бяха все така дръпнати настрани — не защото Естер я беше грижа за небето, а защото просто нямаше кой да ги спусне. Тя мина покрай прозореца, но не обърна глава навън. Усещаше как цялата кипи от злоба. Ограбили я бяха, поругали. Нямаше никакъв вкус към иронията, също както и към десертите. Изпитваше единствено разтърсваща, заслепяваща, отмъстителна ярост.

Един господ знае колко пъти мина напред-назад пред прозореца, докато най-накрая забеляза промяната в небето и вечерта й от лоша стана много, о, много по-лоша.

Ангелите се възнасяха.

Из улиците долу се понесоха викове. Естер отвори френския прозорец и изхвръкна на балкона. „Не.“ Усети как гласът й извира направо от вътрешностите, подобен на стон, и се надига все по-нагоре и по-нагоре, разплитайки се на отделни нишки, стон след стон, всеки съдържащ една и съща простичка дума — „Не. Не. Не.“ — които се късаха от нея като живо месо и изскачаха навън.

Ангелите си заминаваха?!

Ами тя? Ами тяхната сделка? Нали им даде Кару и им обеща дори още повече — всичко, от което се нуждаят, за да завладеят света отвъд завесата на това небе. Оръжия, муниции, технологии, даже жива сила. И какво толкова поиска в отплата?

Не много. Само права върху минодобива. По цял свят. В целия този още неразвит и неразработен свят, в който обаче имаше роби и армия, която да пази интересите й. Естер се беше погрижила да отстрани конкуренцията, така че нито една от останалите оферти да не стигне до ангелите и нито един подкуп на съперниците й да не надхвърли по щедрост нейните. Това беше единственият и най-велик удар в историята на преговорите на всички времена. Или поне доскоро беше така, защото сега Естер Ван де Флут наблюдаваше, тресяща се и лишена от дар слово, как крилете на ангелите ги отнасят надалече.

— Не беше кой знае какво — небрежно подметна Кару. — Просто ги убедихме да се върнат у дома.

Защото, изглежда, бяха успели.

Заминаха си и небето отново беше чисто. Естер превключваше трескаво телевизионните канали и наблюдаваше заедно с целия останал свят през обективите на монтирани върху хеликоптерите камери как „небесното войнство“ се връща по обратния път към Узбекистан, откъдето беше долетяло преди три дни.

„Посетителите, изглежда, напускат“, обявиха някои по-трезвомислещи учени глави, макар че през последните дни трезвомислещите определено да бяха малцинство. „Изоставят ни!“, беше по-често срещаният рефрен. Този обрат в събитията направо плачеше за порицание. При появата на първите ангели в небето тълпите около Ватикана зарязаха молебените и започнаха да крещят и да ги приветстват в екстаз. Но когато летящите фаланги се прегрупираха и взеха да се отдалечават, приветствията прераснаха във вопли и наченаха жалейните ридания.

Папата не беше открит за коментар.

Когато телефонът на Естер иззвъня, тя отдавна беше минала отвъд яростта и вече се намираше в едно ярко осветено и кънтящо място, което може и да беше чакалнята към лудостта. Да стигнеш толкова близо до величието и то да ти се изплъзне… Но звукът на телефона и подейства като щракване с пръсти пред лицето.

— Да, какво? Ало! — отвърна тя, съвсем объркана. Не можеше да се каже, че очаква конкретно някой от другата страна на линията. Изглежда, допускаше и силно се надяваше обаждането да е от агенцията, която нае да издири крадците на желания. Ангелите бяха отлетели. Естер беше загубила в една или друга степен и не беше толкова глупава, че да се надява да й се удаде друг подобен случай за игра с толкова големи залози като тази. Затова щом разбра, че е Спивети — прислужникът, който по заповед на кардинал Шоте действаше в неин интерес в папския дворец — в нея се прокрадна слаба надежда. За избавление. — Какво има? — попита тя. — Какво се случи? Спивети? Защо си тръгнаха?

— Не зная, мадам — отвърна той. Звучеше потресен. — Но оставиха нещо.

— Е? — настоя тя. — Какво е то?

— Аз… нямам представа — каза Спивети. Човекът явно не беше на себе си. Сигурно можеше да даде някакво елементарно описание на оставеното, ако Естер беше настояла, но тя не го направи. Защото вече се носеше на крилете на алчността по дългия коридор.

Отне й часове, докато се добере до Ватикана през пулсиращата, смрадлива, виеща тълпа и пропускателния пункт на военните. Часове и десетки телефонни обаждания, осребрени услуги и обещания за бъдещи такива от нейна страна, а когато най-сетне пристигна, разчорлена и с див поглед, тя погрешно взе ужаса в очите на Спивети за породен от нейната поява, тъй като той я предхождаше с часове и щеше да се задържи още дълго след като си е отишла.

— Заведи ме там — излая тя.

Ето как Естер Ван де Флут най-накрая попадна в покоите на Яил и приближи огромното му дърворезбовано ложе. Вътре цареше полумрак. Тя затърси с очи нещо като съкровищно ковчеже, някакъв скъпоценен предмет. Поне послание, или карта. Затова не усети присъствието му, докато буквално не връхлетя отгоре му, а тогава вече беше твърде късно. Сенките посегнаха към нея и се превърнаха в ръце. Тънки и дълги, подобни на каиши от сурова кожа, те се отпуснаха отгоре й почти гальовно. Сякаш любовник загръщаше с наметка раменете й. Тази мисъл дойде и бързо отлетя. Хватката на ръцете се стегна и сенките се превърнаха в плът, така че Естер Ван де Флут видя за първи път създанието, което щеше да се превърне в неин постоянен спътник чак до края на дните й.

А когато той каза дрезгаво със злорадо скимтене: „Повече никога няма да бъдеш сама“, това прозвуча едновременно и като обещание, и като заплаха.

ПРИШЕСТВИЕТО + 72 часа