Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (8)

8
Натъртено небе

— Още буревестници — каза войникът Стиван откъм прозореца и отстъпи място на Мелиел.

Това беше единственият прозорец в килията им. Вече четвърти ден лежаха в затвора. Три нощи подред слънцето залязваше и още три пъти се вдигна на зазоряване, за да огрее света, който все повече биваше лишен от смисъл. Мелиел успя да се закрепи някак и също погледна.

Изгрев-слънце. Наситени потоци светлина: искрящи облаци, позлатено море, а на хоризонта — ослепителна ивица, твърде ярка, за да можеш да задържиш поглед върху нея. Островите приличаха на пръснатите силуети на дремещи животни, а небето… небето беше същото като преди, ще рече, че нещо не беше наред с него.

Ако небето имаше плът, тогава биха казали, че е натъртено. И тази заран, също като предишните сутрини, по него бяха разцъфнали нови окраски, появили се през нощта, или по-скоро ново обезцветяване: виолетово, индигово, болнаво жълто-зеленикаво, най-деликатните нюанси на небесносиньо. Петната бяха обширни, като разпукани цветове или кръвоизливи. Мелиел не знаеше как да ги нарече. Изпълваха цялото небе и до час щяха да се разпрострат още повече, първо ставайки все по-наситени на цвят, а после избелявайки, докато накрая не изчезнат съвсем и други не заемат мястото им.

Красота. Когато онези, които ги заловиха, докараха за първи път тук Мелиел и нейната рота, пленниците отначало решиха, че просто южното небе си е такова. Това не беше светът, който познаваха. Всичко в Далечните острови беше красиво и чудновато. Въздухът беше така наситен, че сякаш имаше плът, а ароматите се носеха из него с лекотата на звуци: благоухания, птичи гласове, всеки полъх на вятъра беше пълен с живот от извисяващите се песни, както е морето с риба. Самото море пък се обагряше всяка минута с хиляди нови нюанси, при това не всички бяха на синьото и зеленото. Дърветата наподобяваха по-скоро фантастични детски рисунки и по нищо не приличаха на своите спокойни, с изправени стволове братовчеди от северното полукълбо. Ами небето!

Е, точно това небе беше причина за всичко.

Досега Мелиел поне успя да схване, че тая работа не е нормална, както и увеличаващите се ден след ден колонии от буревестници.

Тези създания се групираха над морето в безкрайни окръжности. Кръвожадната жена воин от извънбрачните Мелиел, втори носител на името, не беше първа младост и през живота си беше виждала много буревестници, но никога повече от половин дузина на едно място, при това винаги възможно най-далече на хоризонта, летящи в редица. Тук обаче имаше десетки. Десетки, смесени с други десетки.

Това беше някакво налудничаво зрелище и въпреки всичко би го помислила за някакъв природен феномен, ако не бяха лицата на техните пазачи. Стелианите едва се владееха.

Тук ставаше нещо, но никой не казваше и дума на затворниците. Нито какво не беше наред с небето, нито какво беше привлякло буревестниците, нито пък каква съдба ги чака.

Мелиел се вкопчи в решетките на прозореца и се надвеси навън, за да види в цялост морето, небето и островите. Стиван имаше право. През нощта броят на буревестниците пак се беше увеличил, сякаш се бяха събрали тук от цял Ерец, привлечени от някакъв зов. Кръжаха ли, кръжаха, докато небето кървеше, изцеряваше се и отново ставаше на натъртени петна.

Що за сила би могла да натърти небето?

Мелиел се откъсна от решетките и тръгна с вирната глава към вратата. Заблъска по нея.

— Ей! Искам да говоря с някого!

Нейният отряд усети, че нещо става, и започна да се събира. Онези, които още спяха в хамаците, се пробудиха и провесиха крака над пода. Общо бяха дванайсет, заловени, без да получат нито една рана, макар че начинът, по който ги плениха, доста ги смути — изпаднаха в ступор, полуоглупели, със зяпнала уста и сякаш в самото им съзнание стана някакъв срив. А килията не беше някаква тъмница, а просто дълга чиста стая с тежка, здраво заключена врата.

Разполагаха даже с нужник и вода за миене. Имаше хамаци, на които да спят, и дрехи за смяна от лека плетена материя, така че да свалят черните гамбезони^[1] и доспехите, ако желаят — вече всички го бяха направили. Храната беше в изобилие и много по-добра от онова, на което бяха свикнали: бяла риба и пухкав порест хляб, а плодовете какви бяха само! Някои имаха вкус на мед и цветя, бяха с дебела кора, оскъдна сърцевина и пъстроцветни. Имаше плодови пити с дребни жълти плодове по тях и черупчести пурпурни топчета, които не проумяваха как да разчупят, след като, естествено, им бяха отнели всичко остро. Други пък имаха остри бодли, под които се криеше яйчен крем; първо на тях се нахвърлиха. Срещаха се обаче и такива, които нито един от тях не успя да преглътне: подозрително розова месеста сфера почти без вкус, която цапаше като кръв. Така си останаха недокоснати в плитката кошница край вратата.

Мелиел не можеше да се отърве от мисълта с кои от тези плодове — ако изобщо е имало някой от тях — е била пълна кошницата, която така разяри баща им с мистериозната си поява край неговото легло.

На вика й никой не отговори, затова тя пак заблъска по вратата.

— Ей! Има ли някого? — Този път имаше намерение да добави неохотно и едно „моля“ и се подразни, когато ключът на секундата се превъртя в ключалката, сякаш Айдолен — разбира се, че беше Айдолен — само е стояла тук и е чакала това моля.

Стелианското момиче, както обикновено, беше само и невъоръжено. Носеше проста, богато надиплена туника от бяла тъкан, завързана на едното й загоряло рамо, а черната коса, сплетена като лозница, беше събрана на другото. Бродирани златни ленти се виеха равномерно по двете й тънки ръце, а ходилата й бяха боси и тази смущаваща интимност стъписа Мелиел. Уязвимост. Уязвимостта, разбира се, беше илюзорна.

Нищо във външността на Айдолен не подсказваше, че тя е воин. Същото важеше и за останалите стелиани, както и за факта, че изобщо имаха армия. Тази млада жена обаче несъмнено имаше превес, когато отрядът на Мелиел… беше заловен. Заради онова, което се случи тогава — Мелиел все още не можеше да го проумее — макар да бяха дузина закоравели воини от извънбрачните срещу едно-единствено фино и елегантно момиче, на никого не хрумна да се опитва да бяга.

В Айдолен — както и навсякъде из Далечните острови — имаше нещо повече от красота.

— Добре ли сте? — попита елегантното момиче със стелиански акцент, способен да смекчи и най-острите думи. Усмивката му излъчваше топлина; погледът на огнените стелиански очи танцуваше наоколо, докато ги поздравяваше с жест — нещо като свиване на дланта в шепа и протягане, замахване на усуканата със златна лента ръка, като да ги събере всички наедно.

Воините един по един измърмориха нещо в отговор. Без значение мъже или жени, всички бяха като хипнотизирани от загадъчната Айдолен с танцуващите очи, но Мелиел прие жеста й с подозрение. Тя беше виждала стелианите… да вършат разни неща… със също толкова грациозни жестове, безброй други неща, затова би предпочела момичето да държи ръцете си прибрани плътно към тялото.

— Всичко ни е наред — отвърна Мелиел. — За затворници. — Сравнен с този на момичето, говорът й прозвуча вулгарно дори в собствените й уши, а гласът й излезе дрезгав и яден. Почувства се странно тромава, също като железен меч. — Какво става навън?

— Нещо, което по-добре да не беше ставало — безгрижно отвърна Айдолен.

Това беше много повече от всичко, което Мелиел беше успяла да изкопчи от нея досега.

— Какво точно? — настоя Мелиел. — Какво не е наред с небето?

— Уморено е — отвърна момичето и в очите му проблеснаха искри, сякаш някой беше разръчкал жарава с ръжен. Също като очите на Акива, помисли си Мелиел. Всички стелиани, които успяха да видят досега, имаха такива очи. — Има болежки — добави Айдолен. — Много е старо, както знаете.

Значи небето било старо и уморено? Абсурд някакъв. Явно се занасяше с тях.

— Това има ли нещо общо с Вятъра? — попита Мелиел, подчертавайки главната буква, за да го открои от всички други ветрове, духали някога.

И наистина — да наречеш това „вятър“, бе все едно да кажеш, че буревестникът е птица. Мелиел и нейният отряд наближаваха Калифас, когато ги връхлетя, подбра ги като разпиляна перушина и ги изтика обратно натам, откъдето бяха дошли, заедно с всичко попаднало по пътя му във въздуха — птици, пеперуди, облаци, даже буревестници — както и с много други неща от повърхността на земята, които се бяха оказали недостатъчно здраво закрепени: цели клони от нацъфтели дървета и парцали морска пяна.

Оставиха се обезсилени и замаяни да бъдат влачени в продължение на километри. Оказаха се впримчени в капан и отнесени от вихъра, пляскайки бясно с криле, за да си възвърнат контрола, а после… дойде затишието. Кратко и почти мъртвешко, което им позволи едва за миг да си поемат дъх, преди вихрушката отново да зафучи със страшна сила и пак да ги понесе, този път на запад, обратно към Калифас и даже оттатък него, където най-после ги освободи. Ама че сила! Имаха чувството, че самият етер си е поел дълбоко въздух, а после го е издишал с издути бузи. Всички тия природни феномени няма как да не са свързани, помисли си Мелиел. Вятърът, натъртеното небе, събирането на буревестниците. Нито един от тях не беше естествен, нито пък вещаеше добро.

Очарователното лице на Айдолен стана непроницаемо и в очите й вече не проблясваха искрици.

— Не беше вятър — каза тя.

— Тогава какво беше това? — попита Мелиел с надеждата момичето да удържи още малко тази необичайна прямота.

— Кражба — отвърна то и понечи да си тръгне. — Простете. Има ли още нещо?

— Да — отвърна Мелиел. — Искам да знам какво ще правите с нас.

Айдолен се извърна рязко като пепелянка, което накара Мелиел да потръпне.

— Толкова ли си нетърпелива да ви направят нещо?

Мелиел примигна.

— Само исках да знам…

— Не е решено. Тук идват толкова малко чужденци. Децата сигурно ще искат да ви видят, така си мисля. Сини очи. Толкова е чудно. — Тя каза това с възхита, гледайки право към Яв, най-младия в отряда, който беше и най-красив. Той поруменя чак до корените на русата си коса. Айдолен се обърна отново към Мелиел със замислен поглед. — От друга страна обаче Райт поиска да ви дадат на новобранците. За тренировка.

Тренировка? На какво? Мелиел нямаше намерение да пита; откакто срещнаха този народ, тя стана свидетел на много неща, които подсказваха невиждани магически дарби. Изкуството на магията беше отдавна и безвъзвратно изгубено в Империята и я изпълваше с ужас. Очите на Айдолен обаче гледаха весело. Мигар се шегуваше? Но това не успокои Мелиел. Толкова малко чужденци, беше казала стелианката.

— Къде са другите? — попита Мелиел.

— Другите ли?

Без да е сигурна, че държи да настоява, Мелиел продължи.

— Да. — Опита се гласът й да прозвучи решително. Нали точно с такава мисия беше изпратена в края на краищата — да разбере. Отрядът й беше проводен със задачата да намери дирите на изчезналите императорски пратеници. На декларацията за обявяване на война, пратена от Йорам на стелианите, беше отговорено с кошница плодове — значи тя очевидно е била получена, но пратеникът така и не се завърна, както изчезнаха и няколко отряда, пратени на поход към Далечните острови. През времето, прекарано в плен, Мелиел и нейните воини не бяха нито видели, нито чули за други затворници. — Пратениците на императора — продължи тя. — Те не се завърнаха.

— Сигурни ли сте — попита момичето сладко. Твърде сладко, като мед, който прикрива жлъчката отрова. После демонстративно коленичи, като през цялото време не откъсваше поглед от Мелиел, и си взе плод от кошницата край вратата. Плодът беше една от розовите сфери, които извънбрачните не можеха да понесат. Може и да бяха плодове, но тия неща бяха на вид като месести торбички, пълни с червен сок, отблъскващи, издути и топли.

Момичето отхапа от плода и в този момент Мелиел можеше да се закълне, че зъбите му са със заострени краища. Като че някой беше смъкнал скриващ я воал и под него Айдолен с танцуващите очи се оказа свирепа варварка. Цялата й деликатност се беше изпарила, сега тя беше… противна. Плодът се пръсна и тя отметна глава, смучеше и се облизваше, за да вкара гъстия сок в устата си. Гръклянът й изпъкна, червеното започна да избива по устните, течеше надолу по брадичката, гъсто и тъмно, чак до белия водопад на роклята, където разцъфна като кървави цветя, несъмнено беше кръв, а тя продължаваше да смуче от плода. Воините с погнуса се дръпнаха от нея и когато Айдолен отново отпусна глава, за да втренчи поглед в Мелиел, лицето й беше лакомо омазано в червено.

Същинска хищна птица, помисли си Мелиел, която надига глава от нечий окървавен скелет.

— Заедно със своята ненавист, вие ни поднесохте вашата плът и кръв — каза Айдолен с капещи устни и вече беше невъзможно даже да си спомнят грациозното момиче, което беше само преди миг. — С какво намерение дойдохте, ако не да ни отдадете себе си? Нима си въобразявахте, че ще ви оставим такива, каквито сте — със сините ви очи, черните ръце и всичко останало? — Протегна празната кожа на изсмукания плод и я пусна на земята. Тя с шляпване падна върху покрития с плочи под.

Едва ли говореше за… Не. Не и плодът. Мелиел беше виждала какво ли не, но съзнанието й отказваше да приеме подобно нещо. Просто отказваше. Това беше някаква отвратителна шега. Погнусата й даде кураж.

— Никога не е ставало дума за лична ненавист — каза тя. — На нас не ни е позволен луксът сами да избираме враговете си. Ние сме воини. — Воини, каза, но имаше предвид роби.

— Воини — повтори с презрение Айдолен. — Да, войниците и децата правят каквото им се нареди. — Изви устни, докато ги оглеждаше един по един, после продължи. — Децата порастват, но войниците просто умират.

Просто. Умират. Всяка дума беше като пробождане, после вратата се отвори недокосната, тя се озова от другата страна на прага, без да е помръднала, и вече стоеше в коридора. И преди го беше правила — караше времето да изглежда забавено или забързано, а определени моменти се губеха като пропуснати секунди, разполовени и погълнати.

Погълнати като този съсирен червен сок, който не беше кръв, това не можеше да е кръв.

— Значи ще умрем? — насили се да произнесе Мелиел.

— Царицата ще реши какво да прави с вас.

Царицата? Това беше първото споменаване на царицата. Тя ли беше проводила на Йорам кошницата с плодове, дето прати четиринайсет Счупени остриета на бесилката при портата към Западния път, а една наложница беше изхвърлена, увита със саван, заедно със сметта?

— Кога? — попита Мелиел. — Кога ще реши?

— Когато се прибере — отвърна момичето. — Наслаждавайте се на своята плът и кръв, докато още можете, сладки войничета. Скараб отиде да ловува. — Тя взе да си тананика последната дума. — Ловува, ловува. — После се озъби в усмивка и Мелиел отново зърна заострените краища на зъбите… а след това разбра, че не е така. Циклещо време, накъсана действителност. Къде беше истината? Прищракване и примигване, вратата вече беше затворена, Айдолен я нямаше и…

… в помещението цареше мрак.

Мелиел примигна, отърси се от внезапно налегналата я тежест и се огледа. Мрак? Думите на Айдолен продължаваха да отекват в килията — ловува, ловува — значи да е минала най-много секунда, но наоколо вече беше тъмно. Стиван също примигваше, както Дория и останалите. Младият Яв, едва-що напуснал тренировъчния лагер и с все още по момчешки кръгло лице, имаше сълзи от ужас в сините, сини очи.

Ловува, ловува, ловува.

Мелиел се извърна към прозореца и с един замах на крилете се озова край него, провря се навън и се огледа. Точно както се опасяваше. Вече не беше утрин.

Вече не беше ден. Черният плащ на нощта скриваше небесните натъртвания, а двете луни бяха високо горе и съвсем тънки, Нитид като полумесец, Елай — едва сърп, но заедно даваха достатъчно светлина, за да посребрят краищата на крилете на буревестниците, докато те продължаваха да образуват безкрайните си окръжности.

Ловува, долетя гласът на Айдолен — ехо от спомен или илюзия някаква — докато Мелиел се притискаше към стената и целият изгубен ден препускаше през нея, безвъзвратно отлетял, заедно с всяка открадната секунда, която, с потръпване осъзна тя, я водеше към последния миг. Дали ще умрат тук, целият отряд? Тя не можеше — или не искаше — да повярва на Айдолен за плода, но от спомена за неговата тежка плът между собствените й зъби продължаваше да й се гади.

Това може и да бяха серафими, но с това се изчерпваха приликите помежду им, а в съзнанието на Мелиел тяхната мистериозна царица — Скараб? — започваше да придобива ужасяваща форма.

Ловува, ловува, ловува.

Какво ли ловува?

 

 

ПРИШЕСТВИЕТО + 6 часа