Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (38)

38
Отличен инцидент със звезден прах

В Мароко Елиза се събуди рязко. Не пищеше, нито нещо я караше да запищи. Всъщност изобщо не изпитваше страх и това беше доста приятна изненада. Накрая напълно съзнателно се беше предала на съня — лишаването от сън на практика може да те убие — с надеждата, че: а) по някакво чудо кошмарът тоя път ще я остави на мира, или б) стените тук ще се окажат достатъчно дебели, за да заглушат писъците й.

Изглежда й се беше случило а), което си беше истинско облекчение, защото б) очевидно би претърпяло неуспех. Долавяше лая на кучетата отвън, от което следва, че колкото и да са дебели стените, нищо не можеха да заглушат.

Какво я беше събудило тогава, щом не е кошмарът? Сигурно кучетата? Не. Имаше нещо…

Не онзи сън, а някакъв сън, нещо, което танцуваше около будното й съзнание също като сенки, преди да ги помете лъчът на джобно фенерче. Лежеше, без да помръдва и за миг си помисли, че ще успее да го улови, ако се напъне. Съзнанието й все още пристъпваше на пръсти по границата на будността в онова състояние на полубудност, което преде нишки между съня и реалността — за миг се почувства като малко момиче, излязло на чардака да посрещне смело непрогледния мрак с мъждукащ светлик.

Което си беше наистина, ама наистина тъпа работа, затова седна в леглото и разтърси глава. Отърси се от всичко. Къш, сънища. Не ви ща тук. Има едни шишове, които се слагат по външните первази на прозорците, за да не могат гълъбите да кацат по тях; точно от такива шишове имаше нужда, за да прогони сънищата от съзнанието си. Шишове за предпазване на психиката. Чудничко.

Но тъй като нямаше шишове за предпазване на психиката, явно не трябваше да заспива отново. Пък и без това се съмняваше, че би успяла. Тия четири часа покой трябва да са достатъчни, за да отложат поне за известно време смъртта от недоспиване. Тя провеси крака от леглото и стана. Лаптопът беше край нея. Преди да заспи беше свалила първата група снимки и ги криптира, за да ги препрати в тайното си имейл хранилище, после ги изтри от паметта на фотоапарата.

Предишния следобед двамата с професор Чодри бяха започнали да събират тъканни проби от телата и щяха да се върнат на сутринта, за да продължат работата си. Очакваше всичко това да им отнеме два дни. Заради странното устройство на телата се налагаше да вземат проба от всяка отделна част. Тъкан, козина, перушина, люспи, нокти. Останалата работа щяха да свършат в лабораторията, където това краткотрайно пребиваване в пустинята ще им се струва като сън. Така мимолетен, толкова необикновен.

Какво ли ще им разкрият тези находки? Дори не беше способна да си изгради някаква предварителна хипотеза. Дали телата са изградени от различна ДНК? От една страна пантера, от друга — бухал, а по средата човек? Или пък тяхната ДНК ще се окаже съвместима, обозначавайки единствено индивидуалните особености, така както генетичният код на всяко едно човешко същество определя неговата уникалност, като да речем очна ябълка или нокът, както и всяка друга част от тялото?

А може би… ще открият нещо невиждано досега, нещо чуждоземно, различно от всичко познато на този свят? През тялото й премина тръпка. Това беше нещо толкова голямо, че дори не знаеше къде точно в главата си да го складира. Ако й беше позволено да говори за него, ако сега можеше да звънне на Тадж или на Катрин — стига тя да се намира близо до телефон в момента — какво ли щеше да им каже?

Стана от леглото и отиде при прозореца да надзърне навън. Той обаче беше обърнат към затворен вътрешен двор и нямаше нищо забележително за гледане, затова намъкна джинсите и обувките и се прокрадна навън в коридора.

Предпазливостта й се оказа излишна. Ако се намираше в огромен и безличен мегахотел, би се почувствала напълно анонимна и щеше да тръгне безгрижно, накъдето й видят очите. Това обаче не беше огромен и безличен мегахотел. Това беше казба. Не онази казба, а казба-превърната-в-хотел, недалеч от мястото на събитието. Така де, всъщност на два часа път с кола, но сред този пейзаж това изглеждаше нищо работа. Продължиш ли нататък по магистралата, стигаш пустинята Сахара, чиято площ беше равна на целите Съединени американски щати. Ето защо два часа път с кола спокойно можеха да се смятат за „недалече“.

Казбата се казваше Тамнугалт и макар на портата да я посрещнаха намусени дечурлига, които сечаха въздуха със заострени пръчки, на нея всъщност й хареса. Това беше един от многото кирпичени градове, разположен в сърцето на палмов оазис; по-голямата му част представляваше необитаеми руини и само центърът беше реставриран, но в него нямаше нищо величаво. Пак имаше вид на изваян от кал — макар изваяна с въображение кал, — но стаите бяха доста удобни, с много високи тавани, с масивни греди и застлани с вълнени черги подове, а терасата на покрива гледаше над разлюлените върхове на палмите. Предишната вечер, докато двамата с професор Чодри вечеряха на нея, Елиза видя толкова звезди, колкото не беше виждала през целия си живот.

Виждала съм повече звезди, от което и да е друго живо същество.

Елиза спря, затвори очи и ги притисна с върховете на пръстите, сякаш искаше по този начин да усмири надигналия се в нея смут. Сякаш се опитваше да призове в съзнанието си метални шипове и да прогони с тях влудяващите гълъби на съня.

Аз убих много повече звезди, отколкото някой изобщо ще види.

Тръсна глава. Познатата паяжина от ужас и вина взе да оплита съзнанието й. Извика представата за бледи и отчаяни коренища на цветя, които се подават през дупката на дъното на саксията. Извика представата за неща, които не можеха да бъдат удържани затворени, но нея не я беше грижа за това. Забрави, каза си. Ти нищо не си убила. Знаеш го.

Там е работата, че точно това не знаеше. Внезапно „узна“ разни други неща и почувства някаква непоклатима и напълно ненаучна увереност относно големите въпроси за космоса, като съществуването на паралелна вселена например; увереността в нейната собствена невиновност обаче не беше сред тях — най-малкото не беше толкова дълбока и с такъв резонанс. Гласът на разума изведнъж й се видя слаб и неубедителен, а това не беше добър знак.

Тежко, стъпка по стъпка, Елиза се изкачи по стълбите към покривната тераса, повтаряйки си на всяка крачка, че това е просто стрес, не лудост. Още не съм откачила, това няма как да стане. Прекалено упорито се борих. Щом се показа навън в нощния въздух, почувства изненадващ хлад и още по-ясно чу кучетата, които джавкаха някъде долу из пущинака.

Завари професор Чодри да седи на същото място, където го беше оставила преди няколко часа. Той леко й кимна.

— Тук ли бяхте през цялото време? — попита, заобикаляйки масата.

Той се разсмя.

— Не. Опитах да поспя. Не се получи. Главата ми. Постоянно мисля за тази загадка.

— Аз също.

Той кимна.

— Седнете. Моля — каза и тя прие. Поседяха мълчаливо известно време, обгърнати от нощта, после професор Чодри пак заговори. — Откъде ли са дошли? — каза. Това беше реторичен въпрос, помисли си Елиза, но последва доста дълга пауза, така че можеше да рискува да отговори, ако събере кураж.

Морган Тот би рискувал, помисли си, затова каза просто: „От друга вселена“. Повярвайте ми. Това е нещо, което знам; винаги е било в мен като насметен под килима боклук.

Веждите на професор Чодри хвръкнаха към челото.

— Просто така? Пък аз си мислех, Елиза, че вие може би вярвате в Бог.

— Ами вие? — Това я изненада. Знаеше, че много от учените вярват в Бог, но никога не беше усещала някаква религиозна нагласа у него. Освен това специалността му — базирана върху ДНК реконструкция на еволюционната история — изглеждаше в пълно противоречие с, хъм, креационизма^[1]. — Не го ли намирате за трудно съвместимо?

Той сви рамене.

— Жена ми обича да казва, че умът е място с много стаи за много гости. Вероятно икономът се е погрижил да настани научната делегация в отделно крило, по-далече от пратениците на Вярата, нищо че двете групи продължават да спорят по коридорите.

От неговата уста това звучеше доста остроумно. Елиза беше стъписана.

— Ами — осмели се да попита тя, — ако точно сега се сблъскат, кой ще има превес?

— Питате според мен откъде са се взели посетителите, така ли?

Тя кимна.

— Длъжен съм на първо място да отбележа, че не е изключено да са плод на някоя лаборатория. Основавайки се на днешните изследвания, можем да елиминираме вероятността за някоя хирургическа лудория, но нищо чудно да са отгледани.

— Говорите за нещо като бърлога на свръхзлодей в кратера на вулкан?

Той се разсмя.

— Точно така. И ако бяха само тези тела — „зверовете“, така да се каже — тогава в тази теория би имало зрънце здрав смисъл. Но заедно с ангелите всичко става доста заплетено — тяхното устройство е по-сложно.

Точно така. Огънят, летенето.

— Разбрахте ли — попита Елиза, — че в базата данни за разпознаване на лица няма и помен за нито един от тях?

Той кимна.

— Разбрах. Ако приемем, доста прибързано, че те наистина може да са… отнякъде другаде, тогава какви са възможните варианти?

— Друга вселена, или… Ад и Рай — допусна Елиза.

— Да. Но ето какво си мислех тук, на това място, докато се захласвах по звездите… „Съзерцавах“ е твърде неизразително за звезди като тези, не намирате ли?

Много остроумно, помисли си Елиза, кимайки утвърдително.

— Сигурно защото гостите в двореца са се смесили… — Той потупа главата си, за да стане ясно за какъв точно „дворец“ става дума. — Но ми хрумна ето що: какво означава това? Възможно ли е да има два начина да се назове едно и също нещо? В случая да предположим, че „Рай“ и „Ад“ са просто други вселени.

— Просто други вселени — повтори с усмивка Елиза. — Тогава значи Големият взрив^[2] е бил просто фойерверк.

Професор Чодри се изкиска.

— Дали идеята за друга вселена е по-голяма, или по-малка от идеята за Бог? Има ли това значение? Ако съществува сфера, обитавана от „ангели“, само въпрос на семантика ли е дали ще я наричаме Рай?

— Не — отвърна Елиза, бързо и категорично, което малко изненада и нея самата. — Не е само въпрос на семантика. Това е въпрос на подбуди.

— Моля? — професор Чодри я изгледа озадачено. В тона на Елиза беше звъннала стомана.

— Какво искат те? — продължи тя. — Според мен това е по-големият въпрос. Пристигнали са отнякъде. — Съществува друга вселена. — И ако това „отнякъде“ няма нищо общо с Бог — а то няма — тогава действат от свое име. А това вече е страшно.

Професор Чодри нищо не отговори, вместо това впери поглед в звездите. Мълча толкова дълго, че накрая Елиза взе да се пита дали не е секнала някак неочакваната му бъбривост, но той най-накрая проговори.

— Искате ли да ви кажа нещо странно? Чудя се как ли ще го приемете.

Хоризонтът започваше да просветлява. Скоро и слънцето щеше да изгрее. Когато пред човек се е ширнал такъв хоризонт и се вижда такова слънце, той наистина започва да си дава сметка, че е прикован от гравитацията към една гигантска, носеща се из пространството скала; от такова място беше въпрос само на една крачка да си представи безкрайността, която го заобикаля: вселената, която беше твърде голяма, за да я обхване съзнанието, и при това все пак беше само една вселена.

Твърде голяма за човешкия разум може би.

— Вие, разбира се, знаете за Пилтдаунския човек^[3] — обади се професор Чодри.

— Естествено. — Това беше може би най-голямата мистификация в историята — предполагаем череп на прачовек, изровен в Англия преди стотина години.

— За него — продължи професор Чодри — чак през 1953 г.‍ е доказано, че е фалшификат — годината е от съществено значение. Тогава от срам набързо го вадят от Британския музей, където в продължение на четиридесет години е служил като „доказателство“ на една от най-упорито разпространяваните теории за произхода и еволюцията на човека. Само няколко години по-късно обаче, през 1956 г.‍, е направено друго откритие — в Патагонските Анди. Германски любител палеонтолог открива находище от… — Тук той направи пауза за по-голям ефект. — Скелети на чудовища.

И… точно в този момент пред очите на Елиза всичко се завъртя, нещо в нея се прекърши. Кошмарът отново я издебна из засада и всички шипове в съзнанието й се оказаха неспособни да го прогонят. Професор Чодри я предупреди, че се кани да сподели нещо странно с нея и макар за миг да успя да отвлече вниманието й, тя все пак остана нащрек и схвана кое е важното: именно скелетите на чудовищата бяха същественото, а не се явяваха само за фон. Но точно на това място съзнанието й внезапно я отвлече.

Към Патагонските Анди.

В мига, в който той произнесе думата, тя ги видя: дълга планинска верига с остри върхове, също като зъби, наточени о кост. Езера, абсурдни със своята бистра синева. Лед и ледникови глетчери и смрачени от мъглата лесове. Дива природа, способна да убива; която наистина убиваше, но не е успяла да унищожи нея, защото не е била лесна за убиване и вече е била преживяла много по-страшни неща…

Тя някак се преобърна отвътре навън, като дреха, облечена с хастара нагоре, но продължаваше да седи срещу професор Чодри и все още чуваше какво й разказва той — за скелетите на чудовища и как след горчивия опит от Пилтдаун са ги приели за обикновена шега, но макар да са били по-скоро шега, отколкото поддаващ се на обяснение факт… но думите му приличаха на бушуваща в коритото река, а това корито представляваше хиляди гладки речни камъчета, хиляда хиляди, които проблясваха под повърхността, под нейната повърхност и това беше тя, но и нещо повече от нея. Тя беше нещо повече от самата себе си и не знаеше какво означава това, но го усещаше.

Тя беше нещо повече от самата себе си и виждаше мястото, за което говореше професор Чодри — не скелетите на чудовища, заровени там, а земята и най-вече небето. Стоеше с отметната глава, гледаше нагоре и виждаше небето над себе си сега и небето над себе си тогава — кога тогава? Кога? — и я налегна някаква траурна печал, че то я отхвърля.

Небето я отхвърляше, тогава, сега и завинаги.

Почувства сълзите по бузите си в мига, когато професор Чодри ги забеляза. Той продължаваше да говори.

— Сега тези останки се съхраняват в Музея по палеонтология в Бъркли — казваше в този момент той. — По-скоро като куриоз, отколкото като научно откритие, но имам усещането, че това ще се промени… Елиза, добре ли сте?

Опита да преглътне сълзите, но те продължаваха да се стичат и не успя да отговори.

В един шеметен миг, захласната в звездите — не просто съзерцаваща, а захласната по звездите — тя почувства простора на вселената около себе си, така безкраен и изпълнен с тайни, и усети нещо повече и по-велико отвъд това… и отвъд отвъдното, а после отвъд дори него и някак непознатите дълбини вътре в нея съответстваха на непознатия безкрай извън и… нямаше друга вселена.

А бяха много.

Много отвъд многото, непознаваеми.

Аз съм ги виждала, помисли си Елиза. Знаеше Елиза. Сега сълзите шуртяха по лицето й и тя най-сетне проумя природата на този кошмар и той бе по-страшен, много по-страшен от всичко онова, от което се беше страхувала. Това не беше пророчество. Още от самото начало са го тълкували погрешно. Не свършека на света виждаше тя.

Поне не свършека на този свят.

Сънят не показваше бъдещето, а миналото. Това беше спомен и въпросът как е възможно Елиза да пази подобен спомен беше изместен от онова, което означаваше той. Кошмарът не можеше да бъде предотвратен. Защото вече се беше случил.

Аз съм виждала другите вселени. Аз съм била там.

И съм ги унищожила.