Уолт Бекер
Липсващата връзка (8)

Предметът

На Джак му се виеше свят. Трите цигари, които бе изсмукал една след друга по пътя към големия навес, изобщо не помогнаха. Сигурно е приличал на шизофреник, дърдорейки на Саманта по целия път надолу. Какво още са открили? Половината от ума му бе заета с разгорещения разговор за подробностите по находката. Другата половина бе потънала в безкрайна спирала, закована върху една дума, която отекваше в главата му. Объркваше го. Възбуждаше го…

Извънземен.

Беше очаквал такъв шок. Но не очакваше чувствата, които го обзеха, толкова различни от онези, които си бе представял, че ще изпита. Джак си беше представял тази сцена хиляди пъти в ума си — винаги си бе позволявал да вярва. Беше базирал голяма част от работата си върху идеята, че извънземни са посещавали планетата преди много епохи, вероятно споделяйки техническите чудеса с ранните хора. Но това беше само хипотеза, която можеше да обясни толкова многото научни загадки. Едно от онези неща, които правеха приемливи легендите за Източника. Странно, че не чувстваше онова удовлетворение, което очакваше да изпита при откриването на твърди доказателства за извънземен живот. Не изпитваше непреодолима нужда да хукне към телефона и да съобщи направо новината на същите онези колеги, които му се бяха подиграли. Дори не усещаше облекчение от съзнанието, че всъщност е бил прав. Изпитваше единствено учудване — учудване от света, с който кой знае защо сега се чувстваше по-свързан.

Значи не сме сами.

Рикардо изглеждаше не по-малко учуден.

— Кога получихте тези резултати?

— Един ден преди да се върнеш — отговори Саманта.

Тримата учени минаха покрай по-тежко въоръжени мъже при входа към лабораторията на обекта. Единият беше бял с прораснала от около седмица брада. Саманта го нарече Бейнс. Другите двама Джак веднага разпозна като зулуси от голямото племе банту в Южна Африка. Сега разбра защо е цялата тази охрана. Саманта винаги е била параноичка по отношение на възможността някой да й попречи при разкопките. Но сега не можеше да я вини. Особено при нещо с толкова невероятен мащаб и такива всеобхватни последствия.

Всъщност той й благодари.

Саманта спря и го погледна в очите.

— Задето ме включи в това — каза й той след няколко мига.

Внезапната му любезност като че я завари неподготвена.

— Е, не мога да кажа, че беше напълно безкористно. Наистина ми беше необходим тук.

Влязоха в палатката.

— Просто няма да повярваш — каза тя и взе ключа за голямата метална кутия. Няколкото секунди, които й бяха необходими, докато я отключи, му се сториха като часове. Накрая ключалката щракна. Саманта отвори двата клипса и бавно вдигна капака.

Около металния предмет вътре танцуваше ореол. Зениците на Джак се свиха, опитвайки да се предпазят от силния блясък. След миг можеше да вижда отново.

Но не вярваше на очите си.

— Два от пръстите на скелета все още го държаха — каза Саманта.

Джак огледа металния предмет, но никога не бе виждал нещо, което да е толкова блестящо.

— Пипали ли сте го? — попита той, когато пръстите му усетиха хладната му гладкост.

— Давай, приятелю. Здрав е — подкани го Рикардо, докато Джак изваждаше предмета от кутията. — И тежък! — извика Рикардо, като се хвърли напред да помогне. Джак едва не го изпусна върху пръстения под.

— Вярно.

Двамата задържаха предмета и Джак го постави върху масата.

Предметът представляваше равнобедрен триъгълник с размери почти колкото голям поднос. Напомняше на Джак на папската митра и бе почти със същите размери. Дебелината му беше почти пет сантиметра. По двете бедра, които се спускаха от върха на триъгълника, блестяха прецизно гравирани надписи, които приличаха на египетски йероглифи. Джак нямаше представа какво означават. Не ги разглежда дълго, защото откри в основата на триъгълника нещо много по-интересно. Точно в средата на основата от ръба се издигаше полукръг, приличащ на черно слънце, изгряващо над хоризонта. Инкрустацията бе покрита с матов екран.

— Анализирахме полукръглата инкрустация — каза Саманта. — Под кристалиновия екран има чист берилий.

Джак знаеше, че в равнинните хълмове на Мали има находища от берилий. Това бе един от малкото природни ресурси на страната.

— Останалото е изработено изцяло от неизвестен елемент. Ето. Погледни това.

Саманта подаде на Джак графиката от спектралния анализ на предмета. Различни по размер върхове се издигаха по дължината на графиката. Те бележеха различни характеристики като плътност и молекулярна структура.

— Вероятно е най-близо до титана. Но сме съвсем сигурни, че на тази планета няма нищо подобно на този материал — каза Саманта.

Джак попи всичко казано. Хартията леко трепереше в ръката му, докато разглеждаше неземните характеристики на метала.

— Ти… Съзнаваш ли какво означава всичко това? — попита той, когато си свали очилата.

— Дааа.

Саманта замълча. На лицето й се появи усмивка. Тя знаеше съвсем точно какво означава това.

— Току-що доказахме съществуването на извънземен живот — каза Рикардо. — Извънземен живот… на Земята.

Джак прегърна Рикардо и го затупа по гърба. Нямаше думи. Стисна здраво приятеля си в прегръдка. За всички в палатката, с изключение на едрия зулус, който пазеше входа към лабораторията, бе ясно какво означава това за Джак.

Той пусна Рикардо от прегръдката си.

— Древните догони сигурно са получили астрономическите си данни от извънземния — каза той възбудено. — Това може да докаже наличието на истински контакт!

— Още не можем да кажем със сигурност дали е имало конкретна връзка — каза Саманта. — Но ако е имало… Ами… Не можем да си представим какво влияние може да е имал извънземният върху първобитните хора.

Очите на Джак блестяха.

— Казах ти, амиго — обади се Рикардо. — Нищо друго не би могло да ме накара да се кача в онзи летящ ковчег.

* * *

Джак не разбираше защо Саманта е толкова притеснена от факта, че той стои под работния навес. Знаеше, че това отново се дължи на манията й за ръководство или вероятно параноята, че той може да избяга с предмета и да заяви, че е негов. Но каквато и да беше причината, това го накара да си спомни колко напрегнати бяха всъщност техните отношения през по-голяма част от времето. Трябваха му почти петнадесет минути, за да я убеди, че не се нуждае от почивка, както смяташе тя. Страдащ от хронично безсъние, Джак знаеше, че вероятно само ще подремва от време на време, а работният навес бе идеалното място за това. Оказа се, че е почти невъзможно да накара мозъка си да не мисли, особено когато тъмнината покри повечето от сетивните стимули.

След всичко, което бе наводнило мозъка му през последните четиридесет и осем часа, едно нещо по отношение на предмета го притесняваше особено.

Той му изглеждаше някак… познат.

Джак разтвори поизтъркания си, подвързан в кожа бележник. Той го придружаваше навсякъде по света. Отвори го към края и надраска бележка, като вписа датата и координатите. После написа името на Саманта и като извади няколко цветни молива от старата си пътна чанта, започна подробно да скицира предмета.

Беше станал доста умел в рисунките и дори някои хора го величаеха като художник. Още като дете обичаше да рисува, особено скелети по празника на Вси светии. Джак се чудеше дали онова не са били първите намеци за това, какъв ще стане, когато порасне. Обичта на малкото момче към деня на Вси светии и скелетите… Дали не са били знак за бъдещата му кариера в областта на палеоантропологията? Наскоро Джак бе привършил четенето на една книга по въпроса за морфологичния резонанс, която го бе заинтересувала дълбоко. Беше написана от доктор Рупърт Шелдрейк и се противопоставяше на фундаментални заключения на модерната наука… Точно затова на Джак му се стори толкова интересна.

Шелдрейк предполагаше, че всички естествени системи от кристалите до човешкото общество наследяват колективна памет, която влияе върху тяхната форма и поведение. Онова, което учените наричат „инстинкт“ в животните, не е химически или биологически заложено в животното, пишеше Шелдрейк. Присъствието на миналото — една морфологична област — паметта на всички останали животни от същия вид е онова, от което отделното същество черпи знанията си.

Морфологичният резонанс не включва прехвърляне на енергия от една система в друга, а е по-скоро не енергиен трансфер на информация, поради което е толкова трудно да бъде потвърден от конвенционалната физика. Всички предшественици на даден вид формират колективна памет, която се наследява от съществото в настоящето. Тя помага да се оформи характерът и дори физическата му форма.

Шелдрейк бе подкрепен от няколко независими източника. Уайлдър Пенфийлд, великия невролог и един от лидерите в изследването на паметта, някога бе убедил света, че човешката памет може да бъде открита като „следи на паметта“ в самия мозък. Десет години след известното му предположение през 1951 година той отхвърлил всичко това, заявявайки, че вече смята идеята за физическото присъствие на паметта в онова, което той е нарекъл „кортекс на паметта“, за погрешна.

Възможно ли е, чудеше се Джак, паметта да не се намира изобщо в мозъка? Може ли паметта да съществува в успоредно измерение, което не притежава някакви известни ни физически характеристики, поради което учените не могат да го анализират? Не може ли миналото да упражнява пряко влияние върху настоящето чрез морфологическия резонанс? Той мислеше, че е точно така. Макар че трудно би могла да се защити концепцията за подобно схващане, то обясняваше как сред животните се развиват определени шаблони на поведение. То обясняваше защо хората понякога достигат едновременно до едни и същи идеи. Както детското му пристрастие към скелетите е повлияло да прави кариера в палеоантропологията. Нищо чудно, че е толкова трудно да се откъснем от миналото, помисли си Джак.

Психолозите отдавна знаят как емоционалните наранявания от детството могат да доведат до необратими промени във възрастния. Но морфологическият резонанс можеше да даде обяснение защо е толкова трудно да се лекуват подобни наранявания. Миналото не е нещо, складирано дълбоко в мозъка като „следи на паметта“. То съществува, свежо и мощно, като част от индивидуалното ни морфологично поле.

Докато скицираше предмета и разглеждаше странните йероглифи, които опасваха страните му, той започна да изпитва призрачното чувство за нещо, което вече е виждал, което е преживявал. Прелисти бележника си назад, към изследванията си върху догоните преди четири години, но не можа да открие нито един от символите. След половин час търсене Джак реши просто да довърши скицата на предмета и да запише данните от анализа на Саманта.

 

 

Оказа се, че Джак е по-изморен, отколкото мислеше. Когато посегна отново за бележника си, слънцето вече хвърляше оранжево зарево върху източната страна на палатката. Джак разтърка очи. Сигурно бе заспал. При това май за няколко часа.

Стана и се огледа. Две сенки отвън пиеха кафе. Когато едната се обърна, успя да различи голяма пушка. Автомат. Но тези мъже бяха по-дребни от тримата, които пазеха походната лаборатория по-рано. Сигурно през нощта е застъпила друга смяна. Парата, която се издигаше от чашите им, го накара също да пожелае кафе. Беше влюбен в силните западноафрикански сортове кафе, които се оказаха спасение за него през повечето утрини по време на последната му експедиция тук.

— Още говориш насън.

Саманта седеше пред апарата за въглеродно датиране и държеше две чаши с кафе. Зарадва се, като я видя. Присъствието й на зазоряване върна Джак обратно в университета. Тя винаги изглеждаше най-секси сутрин.

Джак се приближи към нея.

— Надявам се, че не съм се издал.

— О, разбира се, че си.

Обикновено сутрин Саманта му разказваше накратко за какво бе говорил в съня си. Понякога беше просто абсурдно дрънкане насън. Друг път самият той оставаше изненадан, когато тя му разказваше някоя теория, която явно се бе оформила в ума му в момента.

Но имаше и случаи, когато тя го събуждаше ядосано. Не й се нравеха приказките за някоя страстна нощ, прекарана с партньорка с друго име.

Той бързо се беше научил да омекотява последствията от този си нощен навик. Често се събуждаше преди нея, прегръщаше я леко и после започваше да шепне. Когато усещаше, че тя е будна и слуша, започваше да й шепне любовни безсмислици чак до изгрев. Знаеше, че това я кара да се чувства добре. Тя започваше да гали нежно косата му, докато той се правеше на заспал.

Това му липсваше.

Тя му липсваше.

— Не е като у дома, нали? — каза тя и му подаде чашата.

— Не, не е.

Джак не беше сигурен дали отговорът му се отнасяше за кафето или за нея.

 

 

Той привърши закуската си от твърд хляб и сладки картофи вътре в пещерата, докато скицираше скелета. Саманта му позволи да го нарисува в сегашното му положение, преди да е започнала да изпълнява внимателно обмисления си план как да извади от земята скъпоценната си находка и да я пренесе в лабораторията на експедицията. Саманта гледаше възхитено през рамото му.

— Струва ми се прекалено хубаво, за да е вярно — каза той.

— Знам. Знам — отвърна тя. — Все едно че всичко е било някак предварително подредено. Вулканичната пепел го е запазила идеално. Също като в Помпей.

Пред Джак лежеше скелет, запазен по същия начин. Помисли си колко лесно природата би могла да ги лиши от това откритие. Ако извънземният бе умрял на открито или пък бе разхвърлян поради непрекъснатото разместване на земните пластове, изложен на влиянието на въздуха или даже на различните стихии, тогава молекулите, които съставляваха костите пред тях, отдавна щяха да са престанали да съществуват в настоящата им форма.

Запазването на скелета трябва да е било предварително обмислено, помисли си той.

— С какво се срещаме в геологически аспект? — Говореше за изригването, което бе запечатало съдбата на извънземния.

— Датирахме вулканичната активност в период отпреди тридесет и две хиляди години. Плюс-минус няколко хиляди.

— Преди тридесет и две хиляди години — прошепна си Джак. Той потърси нещо в бележника си, после огледа скелета по-отблизо с ръчната си лупа. — Изглежда, нашият приятел направо се е изпекъл. Провери ли тези въглеродни отлагания?

Саманта бе пронизана от тръпка на недоволство. Мразеше да я наставляват и го показа с тона си.

— Разбира се, че да. Той определено е умрял по време на вулканична активност. Вероятно моментално, ако се съди по положението на гръбначния стълб.

Джак провери контурите на парафиновите очертания, които описваха триъгълната форма под дясната ръка на скелета.

— Вътрешността на полукръглата инкрустация на предмета? Каза, че съдържала берилий.

— 99,8 процента чистота.

Джак отново записа. Саманта мразеше, когато той не казваше какво мисли и само записва в този свой проклет бележник.

— Какво мислиш?

— Че каквото и да представлява този дяволски предмет, той може да пречиства елементи. В Мали има много концентрирана берилиева руда, но не и до такава чистота.

— Не е задължително да е използвал уреда за пречистване. Той просто може да му е бил необходим. Може да има друг предмет, който да е бил използван за пречистване.

— Добра забележка — каза Джак. — Може берилият да им е бил необходим като гориво за това нещо… Каквото и да е то.

— Но щом като са пречиствали рудата, значи по всяка вероятност нашият приятел със скелета е бил тук, за да събере суровина. Защото берилиева руда с концентрация каквато има тази в Мали, човек може да намери само в Южна Африка — добави Саманта.

Това „той“, което тя използваше за скелета, вероятно бе точно, като се имат предвид няколкото особени белези на животинските видове на Земята, които биха могли да бъдат приложени към него. Скелетът имаше определено хуманоидни белези. Ширината на тазовата кост сочеше мъжки индивид. Женската тазова кост би била много по-плитка и по-широка, с възможност за разширяване на връзките, които да позволяват раждане.

— Не знам дали някога ще разберем за какво е бил използван предметът — каза Джак. — Но мога да кажа едно. Този предмет е абсолютно…

— Безценен.

Някой друг завърши изречението на Джак и това със сигурност не беше Рикардо. Джак се обърна. Един мъж с пронизващи сини очи гледаше надолу към него през скъпи очила. Сребърните рамки подчертаваха сивите кичури в гъстата му коса. Макар и облечен спортно, мъжът явно беше богат. Можеше да мине за възрастен манекен, за аристократ или джентълмен, ако човек не го познаваше.

Но Джак знаеше кой е този човек. И това го накара да се почувства зле.