Уолт Бекер
Липсващата връзка (28)

Тиахуанако

Металната врата в предната част на ферибота се вдигна и конвоят от коли и камиони излезе на твърда земя. По каменистата суха почва не се виждаха никакви пътища. От първата кола, където бе седнал пред Рикардо, Дорн и Саманта, Джак посочи две едва забележими линии върху земята, които изчезваха в тъмнината.

— Ще следваме тези дири — каза той. — Храмът е малко на изток оттук.

Надпреварваха се със слънцето. Мекият, синкав блясък на зората вече се надигаше зад назъбените върхове на Андите. Забавяни от лабиринта скали, които обсипваха терена, колите подскачаха и се клатушкаха.

Джак обясни изчисленията си на Рикардо, който започна да планира построяването на фасадата на Вратата. Учените щяха да използват прътовете от палатките и брезенти, за да издигнат приемлив макет на Вратата, който след това да бъде поставен на оригиналната и точно ориентирана позиция. Но трябваше да работят бързо.

След десет минути керванът изкачи лек наклон. В здрача Джак показа към група големи бразди в почвата.

— Приближаваме. Това са древните земеделски ниви на Тиахуанако.

Учените едва наскоро бяха открили предназначението на системата от бразди и канавки, които заобикаляха Тиахуанако. Канавките някога са насочвали малкото вода, която е поддържала постоянна температурата и е предпазвала растенията от убийствените студове на високото плато, създавайки по този начин изкуствен микроклимат. Отдавна забравеният метод е бил въведен отново от местните индианци с изненадващи резултати, които увеличили продуктивността шест пъти.

След още километър и половина Джак каза на шофьора да спре. Пред тях над земята се издигаше море от мъгла. Млечният покров създаваше над пейзажа фосфоресциращо сияние като в сън, което надвисваше над самотна сива скала. Влажните пръсти на мъглата докосваха почвата и се вълнуваха над нея. Двигателите замлъкнаха. Тишината ги погълна.

Групата изпита чувство на пълна изолация. Бяха се изкачили в някакъв друг свят. Джак отвори кутията с кислородния апарат и извади маската. Прилепи я към устата си и вдъхна дълбоко, след като отвори кранчето. Скъпоценният газ го оживи. Мислите му станаха по-ясни, фокусирани. Като в идеален синхрон с прочистването на облаците от главата му мъглата бавно започна да се издига над хълма.

Джак слезе от колата.

— Това е.

Саманта застана до него.

— Сигурен ли си?

Като в отговор на въпроса й една каменна стена показа гладкото си лице през мъглата само на петдесет метра по-нагоре. Стената се проточваше под ъгъл, а горната й част продължаваше да тъне в мъгла.

— Това е пирамидата Акапана — каза Джак. Той бръкна в сака си и извади фенер.

Дорн слезе от колата. Ботушите му проскърцваха при всяка стъпка по каменистата повърхност.

— Тихо е.

— Свещено — отговори Джак. — Много от боливийците не се приближават до него.

— А има ли Тиахуанако някакво религиозно значение за индианците аймара? — попита Саманта.

— Косвено. Но този народ няма нищо общо със строителството му. Руините са били тук много преди те да се появят. Първите испанци, които са достигнали на това място, са питали местните индианци дали те са го строили, но индианците им се изсмели. Казали, че Тиахуанако не е построен от аймара, нито от техните предци инките…

Джак закрачи нагоре по хълма и изчезна в мъглата.

Саманта, Дорн и Рикардо последваха звука от стъпките му и го настигнаха, когато той спря на върха на хълма в западната страна на пирамидата. Под тях лежеше храмът Каласасая, което на аймирски означаваше буквално „мястото на изправените камъни“.

— Това ли е храмът, който измерва равноденствието? — попита Дорн.

Джак не откъсваше очи от бележника си.

— Да.

Руините се намираха върху построена от камъни тераса, насочени точно по оста изток-запад, както повечето древни паметници — за да са под линията, по която слънцето пресича небосвода. Дълга каменна стена опасваше терена. Разпределени на точни разстояния покрай стената, от земята се издигаха огромни монолитни блокове, подобно на гигантски каменни пръсти. Стълбовете бяха почти четири метра високи. Джак поведе бързо тримата покрай пирамидата Акапана. Саманта не можеше да не забележи колко огромна е тя.

— Грамадни са — каза тя, докосвайки мегалитовите блокове, които образуваха основата.

Задъхан, но отказващ да се спре, Джак отговори:

— Тиахуанако като че ли се е появил внезапно. Местните твърдят, че огромните блокове били докарани мистериозно по въздуха, под звуците на тромпети. Някои от камъните тежат над двеста тона. Испанците са били объркани. Няма такава човешка сила, която би могла да ги докара.

— Аз също съм объркан — призна Рикардо, задъхан от редкия въздух.

Възхищението им прекъсна разговора. Гледаха безмълвно точността на древната архитектура, огромните размери на мегалитовите блокове.

Групата заобиколи страната на пирамидата, която бе почти двадесет и един метра и се издигаше величествено над главите им. След това тръгнаха по лекия наклон, като пресякоха вдлъбнатия терен, наречен Подземния храм, макар че никой не знаеше за какво може да е служела подобна енигматична структура. Точно до тази вдлъбнатина се издигаше известният Каласасая. Петдесет и четири каменни стража заобикаляха правоъгълния участък, създавайки впечатление за огромна ограда, но Джак знаеше, че четириметровите стълбове служат за друга, но не по-маловажна цел. Те са били използвани, за да бъде определяно мястото на Земята в космоса. В центъра на ограждението една каменна платформа беше обърната към западната редица стълбове, които бяха подредени в абсолютно права линия откъм главния вход. От двете страни на западната редица идеално симетрично се издигаха ясните форми на две каменни сгради.

— Това е Вратата — каза Джак. Той посочи към далечния ъгъл на храма, където над пустошта се издигаше огромна каменна арка. — Нямаме много време. Трябва да проверя няколко от последните изчисления, преди да започнете строежа на макета. Рикардо, ти трябва да премериш абсолютно точно размерите. Можем да направим само един опит.

Джак изгледа поотделно всеки от групата.

— Май това е всичко.

После затича към Вратата на Слънцето.

Саманта, Рикардо и Дорн влязоха в ограждението. И тримата изглеждаха изпаднали в благоговение от величествения строеж.

— Прилича на крепост — каза Дорн.

— Точно така са мислили археолозите — отвърна Рикардо. — Докато не разбрали, че това е един абсолютно точен часовник. Ако може да се каже така, това е швейцарският часовник сред древните развалини.

Саманта се приближи до гигантска каменна статуя.

— На този паметник му казват „Ел Фраиле“ — Монахът — прошепна Рикардо.

— Защо шепнеш? — попита го също шепнешком Саманта.

Той не знаеше.

— Просто ми се стори, че така трябва.

Никой не му възрази.

Заревото зад Андите бе станало по-светло, докато тримата продължаваха да разглеждат статуята, като че ли задържани от някакво невидимо присъствие. В далечината Джак наблюдаваше друг голям монумент — Вратата на Слънцето, която се намираше на стотина метра встрани. Тя е била открита паднала и покрита с глина, след което е била изправена, макар никой да не е знаел къде се е намирала първоначално. Но Саманта не можеше да откъсне очите си от Монаха. Тя зачопли ерозиралия от времето камък. В светлината на зората червеният цвят на оригиналната скала се открояваше сред сивия пейзаж. Беше висок към два метра. Тя разгледа лицето му. Беше хуманоидно, без различим пол.

— Очите. Твърде големи са — забеляза Рикардо.

Тя също забеляза големите очи. Непропорционални с останалата част на лицевата структура, те я гледаха, като че молейки да отговори на загадката. Какво толкова й се натрапваше в тези очи? С вятъра, който предизвика тръпки по кожата й, дойде и лекото напомняне за скелета, който бе открила, и големите му очни орбити. Умът й заработи бързо. Може ли това да е паметник на представител на онзи вид, който тя бе намерила в пещерата? Предметът ги бе довел тук.

— Какво държи той? — попита Дорн, загледан в статуята.

Дясната ръка стискаше някакво оръжие. Може би чук, помисли Саманта.

— Не знам. — Другата ръка бе обхванала голяма кутия с панти на капака. — И откъде разбра, че е той?

Саманта разгледа редиците люспи, които украсяваха долната част на фигурата. Може би изобразяваха морето или блясъка на фигурата. Не можеше да каже със сигурност. Погледът й се издигна от долната част на издялания камък и внезапно се спряха отново върху ръцете.

Ръцете…

Гърлото й пресъхна. Приближи се, за да се увери, че очите не я лъжат. Ураганът от мисли я обърка и възбуди.

— Виждате ли онова, което виждам аз? — попита тя.

Рикардо се приближи. Внезапно замръзна.

— Ръката… — изрече той след дълго мълчание. — Има само четири пръста.

Саманта потръпна. Точно като нейния скелет.