Уолт Бекер
Липсващата връзка (11)

Нагръдникът

Вождът беше висок, строен мъж, който се държеше с достойнството на лъв. Крачките му бяха широки и леки, а в сравнение с изнервените си съплеменници изглеждаше напълно спокоен. Беше почти с пет сантиметра по-висок от Джак, който с ботушите имаше ръст от 183 сантиметра. Самият Замунда бе обут само в ниски кожени сандали. Трябва да бе около шестдесетгодишен, но жилавото му тяло не издаваше възрастта. Единственият намек за годините му бяха късите сребърни къдрици върху главата му и изморените пожълтели очи.

— То е било пред очите ни — прошепна си Джак. — През цялото време е било пред очите ни…

Не можеше да откъсне очи от нагръдника на вожда. Макар и изцапан и украсен, той трябва да беше съвсем еднакъв с намерения предмет.

— И ти ли виждаш онова, което гледам аз? — попита тревожно Саманта.

Той кимна, все още объркан. Спомените изпълваха ума му.

— Знаех, че съм виждал някъде преди символите от предмета. Те бяха гравирани върху жезъла на вожда. Забелязах ги при последното си пътуване — зашепна Джак на Саманта. — Но никога не съм виждал нагръдника му.

Замунда се приближи до Джак и го погледна внимателно. Гласът му беше дълбок, звучен и той говореше бавно, за да може Джак да го разбере и да преведе думите му точно.

— Казва, че им е нужен — заговори Джак, след като Замунда свърши. — Трябва им, за да говорят с боговете. Казва, че предметът им е бил подарен от Бащите на Знанието. Донесъл е свещения си нагръдник, за да ни докаже думите си.

— Кои са Бащите на Знанието? — попита Дорн.

Джак щеше да му обясни по-късно. Замунда започна да говори отново. Този път тонът му беше по-строг.

— Той казва, че няма да ни бъде разрешено да си тръгнем с предмета — каза Джак на групата си. — Той принадлежи на неговия народ. — Умът на Джак работеше на пълни обороти. Той отстъпи с уважение на няколко крачки от вожда, за да поговори с останалите.

— Разбирам защо това означава толкова много за тях, но предметът е наш. Всичко по отношение на тези разкопки е законно — каза Дорн.

— Имаме всички необходими документи — добави Саманта.

— Това надхвърля всякакви граници. Догоните са включили предмета в своята религия. Искате от тях невъзможното. Помислете само какво означава това за тях. То е нещо много повече от научно откритие. То е като…

— Като да намериш Торинската плащеница. Или самия кръст — каза Рикардо.

— Готов съм да уважа това. — Дорн бе започнал да се ядосва. — Но ми се струва, че сме в задънена улица. Защото ние няма да им го дадем. НИКОГА. Кажи това на твоя приятел.

Джак замълча, обърна се към Замунда и започна да изговаря изречения на догонски. Вождът го изслуша внимателно, после поговори с двама от старейшините до себе си. След няколко минути Замунда кимна и направи знак на антуража си да се оттеглят. Групата гледаше как тълпата отново се разделя, за да мине той.

— Какво му каза? — попита развеселената Саманта.

* * *

Джак само бе спечелил малко време за групата, като каза на вожда, че ще предадат предмета на сутринта. Споровете по този въпрос продължиха до късно през нощта.

— Е добре, значи си го излъгал, Джак — каза ядосан Дорн, като повтори, че никога няма да предаде предмета.

Рикардо се опитваше да успокои спора, като в общи линии бе съгласен с Джак. Възможностите бяха преценявани отново и отново. Обмисляха всички възможни начини на действие. Дорн бе помислил да предложи на племето пари, но Джак веднага отхвърли тази идея. Догоните, макар да бяха бедни по всички световни стандарти, бяха определено богати по дух. Тяхната душевност бе дълбоко вкоренена в съзнанието им и не беше лесно да се купи.

— Освен това — каза Джак — предметът заема особено почетно място в тяхната религиозна система. Това не е бил един от по-незначителните им предмети. Той е дошъл от друг свят. Той е свещен.

— Дошъл е от космоса — каза Дорн. — Не ти ли е минало през ума, че един извънземен предмет може да бъде свещен и за целия свят?

— Не за това става въпрос.

— Тогава за какво? — поиска да знае Дорн.

— Става дума за това, че догоните са твърдо решени да не ни позволят да си тръгнем. Независимо на кого или за какво ще послужи предметът. Независимо от това, откъде е дошъл тук.

Дорн се изправи.

— Тогава нека се опитат да ни спрат.

Джак въздъхна дълбоко.

— Не разбираш ли? Тези хора са готови да умрат заради това. И щом като са готови да умрат, те със сигурност ще са готови да убият заради него.

Дорн седна отново в стола си. Замислено се заклати.

— Ами ако се свържем с правителството на Мали? — предложи Рикардо. — Те вероятно ще могат да разрешат спора. Ние притежаваме всички необходими документи.

— Те ще могат да дойдат тук по-късно сутринта — добави Дорн.

— Не става — каза Саманта.

— Защо не? Тези разрешения ми струват цяло състояние. Те ни дават право на собственост. Погрижил съм се за това.

— И кого си подкупил, за да получиш правото на собственост? — попита Джак.

Дорн се поколеба.

— Може би моят адвокат е намазал ръцете на един-двама в Министерството по управление на природните ресурси.

— На правителството на Мали изобщо не му пука, че ние тук ровим за някакви стари кокали — каза Джак. — Обаче ако научат, че сме намерили този предмет, веднага ще решат спора. — Джак запали нова цигара. — Ще го вземат за себе си.

— Абсолютно вярно — намеси се Саманта. — Аз съм си имала работа с тези типове години наред. Ако помиришат някакви парици, те направо ще ни глътнат.

— Тогава остава един-единствен начин. — Дорн дръпна от лулата си, която така и не беше запалил. — Махаме се оттук, преди да настане утрото.

— Приятели — намеси се с въздишка Рикардо. — Това е най-добрата проклета идея, която съм чул досега. — Той се изправи тежко и се насочи към зелената кофа извън палатката. Отново.

— Взимаме скелета и предмета и отиваме на летището — каза Дорн. — Преди зазоряване. Можем да се разправяме с правителството на Мали и с догоните чрез международните канали. По такъв начин всичко ще бъде разрешено мирно и ние ще сме сигурни, че ще бъдат представени гледните точки на всяка една от страните. — Дорн замълча, за да могат всички да смелят току-що казаното. После продължи: — Естествено, аз изобщо не се съмнявам, че в съда ще спечелим ние.

Саманта погледна Джак. Вдигнатите й вежди показваха съгласието й.

Джак знаеше, че на Дорн не му пука за догоните или за правителството на Мали. Той просто искаше предмета. Но на този етап Джак не можеше да каже, че е изцяло против решението. По вълнението в гласовете на племенните старейшини бе разбрал, че няма да има каквато и да било възможност групата да си тръгне свободно с предмета. Няколко от разярените воини бяха викали за проливане на кръв. Догоните нямаше да преговарят. И ако имаше нещо, от което в този момент Джак се боеше повече отколкото от догоните, то бе загубването на находката на хилядолетието. Макар да се тревожеше от факта, че двамата с Дорн се ръководят от еднакво егоистични подбуди, той нямаше избор. Защото в най-тъмното ъгълче на сърцето си той също не беше склонен да се раздели с предмета.

Двадесет минути по-късно групата реши, че Бейнс, Антъни и Франсоа ще помогнат в натоварването на джиповете с най-важното оборудване под прикритието на нощта. Дорн също реши да удвои охраната с останалите шестима мъже.

Те бяха зулуси, които Бейнс бе довел от родната си Южна Африка. Джак беше доволен, че са с него. Един зулуски воин бе нещо страхотно. Средният им ръст бе около метър и осемдесет и пет. И за разлика от жилавата структура на догоните зулусите бяха с яки мускули. Освен това имаше нещо в очите им. Джак го бе забелязвал всеки път, когато се намираше в Южна Африка. Не беше точно благородство… Беше безстрашие. Може да бе наследствено или част от социалните традиции на зулусите, които дори и в днешните модерни времена все още помнеха воинските си корени. Но откъдето и да го имаха, всеки можеше да го види в излъчването на очите им. Още по-страшни бяха те, когато вместо копията с метален накрайник държаха в ръцете си автомати.

Планът беше приет: Точно преди зазоряване групата щеше да тръгне с трите джипа „Лендровър“ и четвъртия — „Хамър“ на Дорн. Палатките и останалите запаси ще бъдат оставени. Джак знаеше, че догоните вероятно ги наблюдават и затова пълното вдигане на целия лагер би било невъзможно. След като се отдалечат от догоните, вече щяха да имат възможност да се разправят с племето на по-равни начала.

Като логистика планът можеше да бъде осъществен, но трябваше да работят бързо. Рикардо се увери, че Бейнс и групата му се отнасят с необходимото внимание към скъпото оборудване. Саманта, Джак и Дорн внимателно опаковаха скелета в пластмасов сандък, преди да го положат в алуминиева каса за транспортиране.

Тъй като догоните не се интересуваха от кости, скелетът бе поставен заедно с някои други провизии в ровърите. Дорн обаче нямаше намерение да поема какъвто и да било риск по отношение на предмета. Вместо да го постави в багажник, той го задържа в голямата палатка под внимателната охрана на Бейнс и Франсоа.

В един без четвърт през нощта работата бе приключена. Изтощеният Рикардо се оттегли в палатката си, като остави Саманта, Дорн и Джак до една от сгъваемите маси отвън. Те отпиха поред от един пластмасов бидон за вода.

— Аз мисля, че е по-добре да се приберем — каза накрая Дорн. — Малко сън е по-добре от никак.

— Може би си прав — отговори Саманта и стана.

Дорн тръгна с нея и я прегърна през кръста. Макар Джак да предполагаше, че споделят една и съща палатка, той се загледа в земята, потиснат от чувства, които го накараха да се задъха!

Саманта се притесни от положението.

— Ще се видим ли в пет? — попита тя.

— Точно в пет часа. — Джак се чудеше дали са забелязали ревността му.

— Лека нощ, Джак — усмихна се Дорн.

Джак не ги погледна, когато си тръгнаха.

С периферното си зрение ги видя да влизат в палатката си и да дръпват плата пред входа. Остана седнал на мястото си още петнадесетина минути. Отпиваше замислено от водата. В далечината чуваше тихото биене на тамтамите на догоните. Заслуша се в тях и пращенето на огъня в края на лагера, преди също да се прибере за сън.