Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Link, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VaCo (2019)

Издание:

Автор: Уолт Бекер

Заглавие: Липсващата връзка

Преводач: Рени Димитрова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-034-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2069

История

  1. — Добавяне

Втора част

Товарният самолет

Огромния корпус на С-130 вибрираше от воя на турбовитловите двигатели „Алисън Т-56“, които го движеха. Построен за транспортни цели, самолетът изобщо не бе удобен за пътници. Дорн и Бейнс седяха точно зад кокпита, където се обаждаха на разни места от големия служебен сателитен телефон. Антъни и Франсоа пушеха, прелистваха „Пентхаус“ и спореха за всичко и нищо. Единият от зулусите, който Дорн реши да вземе с тях, седеше мълчалив, но буден. Джак не можеше и да си представи какво ли му минава през ума. Човекът се казваше Бонган. „На възраст като че ли наближава шестдесет години“ — помисли Джак. Другият зулус остана в Африка. Дорн бе уверил Саманта, че никой от хората му няма да каже и дума за инцидента. Джак му вярваше, макар че мисълта как той постига този вид подчинение го тревожеше.

Единственият човек в целия самолет, който не забелязваше неприятната обстановка, бе Рикардо, който спеше дълбок сън върху една купчина мрежи за вдигане на товари. В мига, когато стъпи на борда на металическото чудовище, той бе започнал да тършува в аптечката на самолета, след това убеди Саманта да му инжектира една пълна с демерол спринцовка. Като смеси това с един коктейл от „Викодин“, Рикардо заспа като новороден. Джак не го бе видял да помръдне в продължение на повече от час.

Джак понамести спалния чувал, който му служеше като възглавница, и погледна навън през едно от малките прозорчета на самолета. По краищата на стъклото имаше скреж. През замъгленото прозорче светеха първите лъчи на зората. Летяха на запад и щяха да бягат от слънцето почти през целия път. Джак погледна към Атлантическия океан. Преди тридесет минути бяха започнали да летят над водата. Слънчевите лъчи осветяваха безкрайната морска повърхност. На Джак му се струваше странно противоречив фактът, че планетата ни е наречена Земя. По щеше да й приляга името Вода.

Саманта ходеше между товарите в опашната секция на самолета. Джак я бе видял да става още на два пъти преди това, за да проверява сандъците, които пазеха скелета и предмета. След всяко друсване тя притичваше с препъване назад, за да провери дали касите са здраво закрепени. Джак не я винеше. Товарът бе повече от скъпоценен и за двама им.

Саманта се върна откъм опашната част на самолета и седна до него. Облегна гръб на навития спален чувал. Джак продължи да гледа през заскрежения прозорец.

— Има доста неясни неща — каза тя.

— Да — кимна Джак.

— Знаеш ли, че от това направо ми прилошава. Стомахът ми се свива.

Джак разбра, че тя не говори за полета. Ставаше дума за скелета. За предмета. За мисълта, че нашата планета не е сама в безкрайния космос.

— Знам точно как се чувстваш.

— А знаеш ли какво ще означава това за света? За науката? За историята? Онова, което открихме там, ще промени всичко. — Тя замълча. — Странно е — продължи замислено, — но понякога се хващам да мисля, че ми се ще да не бях намирала нищо подобно.

— Но ги намери.

— Да…

Саманта въздъхна сред мълчанието, което последва. Джак чувстваше притеснението й.

— Ти ми спаси живота там — каза накрая тя и се премести по-наблизо. — Даже не знам какво да ти кажа. Но… никога не ми се е случвало да бъда толкова близо до…

— Знам.

— Е. — Тя помълча, явно избирайки внимателно думите си. — Благодаря ти. Знам, че за теб това вероятно не означава нищо… Да спасяваш паникьосани жени… Но аз бях изплашена. Наистина изплашена.

— Аз също. — Джак постави длан върху ръката на Саманта.

Тя не я дръпна.

Джак се чудеше дали и тя изпитва същото като него — като че ли в дъното на стомаха му ято пеперуди се бе излюпило от пашкулите си. Допирът излъчваше кинетичната енергия, която винаги бе съществувала между тях. Чувстваше, че сърцето му е започнало да бие по-бързо, макар да бе останал напълно неподвижен. Джак отново погледна през прозореца. Изпитваше леко притеснение.

— Нямам представа кога ще успеем да публикуваме — каза тя. — Или какво всъщност ще публикуваме.

Джак я погледна в очите. Ярките цветове на изгрева разпалваха малки златни точици по ирисите й.

— Няма значение какво, стига да е истината.

— Искам да се включиш в авторския екип заедно с Рикардо и мен.

— Откритието е твое.

— Да, но това откритие не би било разбрано, ако не бяха твоите предишни трудове.

Джак отдръпна ръката си от нейната.

— Трудове? — каза той. — Така ли наричаш сега моите изследвания?

Саманта го погледна объркано.

— За какво говориш?

— Спомням си, че едно от най-меките определения, които ти използва за същите тези идеи, беше „нелепости“.

— Не е честно.

— Какво разбираш ти от честност? — Усети, че се ядосва.

— Аз не бях съгласна с твоите теории. Как можех да застана на тяхна страна?

— Можеше да застанеш на моя страна. Само това исках от теб.

Едно по-дълго тръскане накара Саманта да се хване за едно от дългите въжета, които минаваха по вътрешната страна на корпуса на самолета. Изглеждаше засегната. В ъгълчетата на очите й имаше влага.

— Знаеш, че ставаше дума за нещо повече от подкрепяне на твоите съждения. Ти ме постави на изпитание. Предизвикваше ме — каза тя. — Това не беше честно.

Саманта стана и отиде отново да провери товара.

Джак започна да масажира тила си. Чувстваше го като стегната пружина. Отново бе постъпил по същия начин. Могъщият воин, наречен гордост, пак победи собственото му его, намерил беше начин да се измъкне от подсъзнанието му. Той беше източникът на повечето му караници със Саманта. Гордост. Чест. Високомерните чувства го движеха по ръба на бръснача, ръка за ръка с достойното самоуважение, от една страна, и често фаталното самомнение, от друга.

Джак се облегна върху брезента, който покриваше повечето от инструментите и оборудването, и остави двете половини на душата си да продължат непрекъснатата си борба. Единият боец бе изпълнен с гордост, горчивина и яд. Другият беше просто… миролюбив. Тази рационална половина винаги успокояваше Джак. Тя забравяше и прощаваше. Това беше онази част от него, която непрекъснато се опитваше да лекува раните, които другата половина можеше да разкъса отново за миг.

Мислите на Джак се завърнаха към Принстън. Никога не беше срещал по-конкурентна личност. Саманта не бе просто една жена в света на мъжете. Нещата бяха на друго ниво. Тя се дипломира преди него в областта на антропологията. Особените възгледи на Джак не бяха приети твърде добре във факултета. Но на Джак не му пукаше. Той лесно се вживяваше в ролята на бунтовник.

Първоначално на Саманта като че ли й харесваше да го вижда как развива странните си теории. Всъщност, спомни си Джак, първата година след дипломирането мина съвсем гладко. Споделяха еднакви мечти и фантазии и заедно намираха радостите дори и в най-дребните неща. Освен това го имаше и секса. Физическото привличане помежду им бе несравнимо с нищо и се подсилваше от общата им страст към науката. Постепенно обаче революционните трудове на Джак бяха узурпирани от нещо по-силно от Саманта. Някои от теориите му разбиваха цели крепости на науката. Като дарвинизма например.

Спомни си късните вечерни лекции, които Саманта му четеше за това, че използва изследванията си, за да прави на глупаци утвърдени професори. Все му повтаряше, че това не е правилно.

Може и да е била права.

Интересно колко бързо бе отхвърлен от обществото Джак през следващите две години. Стана известен като авантюрист, бунтовник. И тогава Саманта скъса с него. Тя толкова много искаше да успее, а единственият начин да го стори бе като поддържа възприетите за момента научни твърдения. Взаимоотношенията им не приключиха внезапно. Това може би щеше да е по-лесно. С течение на времето Джак чувстваше всяко стъпало на отдръпването. Тя стана студена. Далечна.

Неизбежното последва скоро, когато Джак събра достатъчно кураж, за да й предложи три възможни дати за женитба. Той знаеше, че ще стане така, но това не намали болката му. Очите й се насълзиха и Джак сега си спомни чувството на прилошаване, което изпита, щом думите й отекнаха в бетонните стени на лабораторията:

— Не мога да продължавам така.

„Добре де, майната му. Майната й“ — помисли си Джак. Той понагласи спалния чувал под главата си. Сега сърцето му направо барабанеше. Напомняше на Джак коя половина от душата му се чувства по-силна. Може би защото той й позволяваше да е по-силна.

Той забеляза малки петънца суша, заобиколени от разпенени бели пръстени — вода върху риф. Вероятно Канарските острови.

Защо все още бе толкова ядосан?

Макар да се бе случило преди години, той никога нямаше да забрави как онзи малък диамант блестеше самотно на светлината, когато тя измъкна пръстена от пръста си. Никога нямаше да забрави колко снизходително му прозвуча онова „съжалявам“, когато тя го остави в дланта му.

Джак изпълзя до мястото, където Рикардо се бе настанил в мрежата за товари, и потършува в чантата му. Измъкна бутилката „Гленфидиш“, единственото малцово уиски, което двамата с Рикардо обичаха. Алкохолът изгори гърлото му. Чистият малц беше много по-вкусен, когато го отпиваш от чаша с лед. Той затвори очи, чувствайки как постепенно главата му изтръпва леко. Настани се по-удобно на мястото си и усети топлината в стомаха си. Сега разбра, че е в състояние да забрави.

Поне за малко.

 

 

Самолетът С-130 летеше вече повече от единадесет часа. Лекият му товар даваше възможност да не кацат за презареждане с гориво. Скоро Саманта престана да проверява непрекъснато след всяко разтърсване как са предметът и скелетът. Разбра, че трябва да преживеят земетресение поне от осма степен, за да бъдат разместени внимателно пакетираните и здраво привързани към самолета сандъци. Освен това изолацията, поставена вътре в здравите метални контейнери, ги пазеше като яйца в гнездо.

 

 

Опита да се върне към книгата, която купи на летище „Хийтроу“ на път за Мали. Беше стигнала до шестдесета страница, но след малко я остави. Беше шестият подред съдебен трилър от същия автор, но можеше да се закълне, че чете отново първия. „Или четвъртия?“ Съдилищата като че бяха все еднакви.

Тя бръкна в джоба си и потърси малкото парченце дъвка, което й бе останало. Вкусът му беше ужасен, но поне създаваше някаква работа на устата й. Опита да събуди Рикардо, но без успех и след като забеляза леката усмивка върху лицето му, разбра, че вероятно я е убедил да му инжектира малко повече от препоръчителната доза сънотворно. Остави го на мира и се примъкна към Джак.

Имаше намерение да си поговорят за Тиахуанако, но го намери потънал в отдавна заслужен сън. Затова облегна глава върху един от пластмасовите термоси пред него и го загледа. Той спеше с отворена уста — винаги й бе харесвало това. То го правеше да прилича на малко момче, особено когато косата му бе разрошена. Очите й се спуснаха по широките рамене и силните ръце, които се подаваха от навитите нагоре ръкави на ризата. Обичаше ръцете на Джак. Те винаги й даваха чувство за сигурност.

Участието му в експедицията предизвикваше смесени чувства у Саманта. Усещаше се неспокойна. И въпреки това той бе върнал нещо, което й липсваше. Джак като че я събуждаше.

Караше я да чувства.

Спомни си за някои от щастливите мигове, които бяха споделяли. За красноречивото му предложение за женитба и мърлявия, малък апартамент, който те стопляха с живота си. Спомни си как я гледаше Джак, след като се бяха любили. Можеше да я накара да се чувства като кралица. Представи си голото му тяло — мускулесто, стройно, солидно. После мислите й се насочиха към моментите на мъка, когато бе решил да захвърли кариерите и на двама им в калта. Винаги си беше мислила, че я подлага на изпитание — да види докъде може да стигне, преди лоялността й към него да свърши. Не беше честно, каза си тя. Тогава почти загуби всичко, за което се бе борила цял живот, а на Джак като че не му пукаше.

Откритието в Мали заплашваше да обори всички доводи, които бе изтъкнала пред Джак в онзи емоционален ултиматум. Сега неговите теории не изглеждаха налудничави. Всъщност те се оказаха истина. Бунтарството му не изглеждаше вече като нарочно създадена защита, както беше някога. „Но защо той не ми дава възможност да му се извиня?“ Беше сбъркала и като истинска жена усещаше достатъчно смирение, за да си признае, че има нужда от Джак. Но това май не бе достатъчно. Той все още успяваше да я разяри. Саманта дълго мисли за радостите и мъките, които й бе донесъл Джак, и за болезнените рани, които беше скрила от всички, с изключение на Господ през последните шест години, заравяйки се във всепоглъщаща работа.

После се замисли за Бен Дорн. Триъгълникът, в който се намираше сега, не помагаше за сдобряване с Джак. Вярно обаче, че не можеше да вини Джак за това, че е ядосан заради намесата на Дорн. И тя би се чувствала по същия начин. Но когато отново видя Джак, въпреки всичката болка, с която това бе свързано, връзката й с Бен й се стори още по-повърхностна. Не й се искаше да мисли какво говори за нея сегашната й връзка.

Накрая лениво се запита защо е толкова твърд фюзелажът на този самолет, след което потъна в сън.

 

 

— По дяволите! — Дорн тресна слушалката на сателитния телефон.

Самолетът беше навлязъл в бразилското въздушно пространство преди повече от час и скоро щяха да летят над онази линия, която властите наричат международна граница, прекарана из богатата зеленина на безкрайната джунгла. Но единствените линии, които наистина пресичаха гъстия килим на джунглата, бяха случайните кафеникави реки, извиващи се по пътя си към морето. Все пак самолетът скоро щеше да навлезе в боливийската част на огромната джунгла. Това означаваше, че Дорн вече няма време. Все още имаше доста неща за договаряне. Трябваше да подкупи съответните митнически служители, за да ускори бавния процес на попълването на документи, а засега не успяваше да осигури цялото необходимо оборудване за пътешествието към високите плата на Андите. Възможностите му за договаряне свършваха като самолетното гориво с приближаването им към пистата в Тринидад — малкото градче, откъдето щяха да започнат пътя си към руините.

— Какво става? — попита Бейнс, когато се върна от мястото, където набързо бе изпушил по цигара заедно с Антъни и Франсоа.

— Този разговор току-що ми струва 96 000 боливиана.

— Нереална цена — каза Бейнс.

Едрият помощник-пилот излезе от кабината и мина покрай тях. Спря наблизо.

— Не искате ли превозвач за далечни разстояния? — попита той с ясния акцент на жител на Джърси.

Дорн го изгледа намръщено, докато онзи бъркаше по джобовете си за цигари.

— Старата има тоя номер от едни приятели, които няма да ви одерат. Само наберете 32. Или, мисля, беше 10-32…

— Благодаря — каза Дорн. Помощник-пилотът сви рамене и се запъти към опашката на самолета.

— Откъде ги намери тези идиоти? — попита Дорн.

Бейнс само се изхили.

— Това копеле Чека иска още пари — тросна се Дорн.

— Не съм изненадан. Там долу направо ще те оберат до шушка.

Хуан-Луис Чека, бивш адвокат, сега беше външен министър на Боливия. Преди назначаването му бе работил като съветник при повечето от висшите политици на страната. Всички пътища към черните души на повечето държавни служители минаваха през него. Големите пари бяха за неговата услуга. Дорн се запозна с Чека преди години, когато адвокатът се беше намесил в международната търговия с оръжие — печеливш страничен бизнес за адвокатските му услуги. Той беше казал на Дорн да не се притеснява за разрешенията или за визите и обеща, че няма да има проблеми митническите декларации да бъдат попълнени и след пристигането им. Но освен това информира Дорн, че ще му трябват пари, за да плати на други важни играчи. Деветдесет и шестте хиляди бяха неговият „хонорар“. „Ама че алчно копеле!“ — изруга наум Дорн. Навлизането в централната част на Андите се оказваше все по-скъпо с всяка измината минута. По днешния курс само парите за Чека щяха да излязат малко над четиридесет и две хиляди американски долара.

Не беше лъжа, че корупцията в Боливия се е вдигнала до небесата. Повечето от държавните служители живееха поне с една заплата и от наркокартелите. Самият Чека имаше дълбоки връзки с картела „Курос“. А сега експедицията нямаше избор. Макар че Дорн притежаваше доста добре развито умение да манипулира хората, той не разполагаше с време да сключи прилична сделка. Пролетното равноденствие настъпваше, а им трябваше поне още един ден по почти непроходимите пътища, за да стигнат до високопланинските плата, където Дорн се надяваше да открие още по-голямо съкровище от скелета и предмета. Някаква технология, която би могла да се използва за постигане на големи печалби.

— Провери кой контролира в момента Тринидад — нареди Дорн.

Трябваше да разбере кой наркокартел ръководи трафика в малкото градче.

Бейнс прегледа изпратения по факса списък на боливийските им връзки и набра един номер на сателитния телефон.

— Ще имаме нужда от пари за защита и по пътищата в планината — каза Бейнс.

— Не ми напомняй. — Дорн знаеше, че вероятно ще пресекат поне две от зоните на трафика на картела по пътя си към руините в Тиахуанако. Щеше да им се наложи да плащат за „защита“, когато влизат на територията на даден картел — средновековна практика, която все още процъфтяваше в тази област на Латинска Америка. Дорн дръпна завесата към кабината и погледна през наредените наблизо малки прозорчета. Безкрайният килим на джунглата се простираше във всички посоки под тях.

— Имаш ли някаква представа за координатите на мястото, където се намираме в момента?

— Трябва да започнем спускане към Тринидад след малко повече от час — отговори пилотът.

Дорн погледна кирливата му яка и се зачуди защо ли изобщо е поставил живота си в ръцете на подобни хора.

Скоро обаче щяха да са на земята. Още същия ден щяха да започнат изкачването си към Тиахуанако. Дорн помисли за предмета и как ще го покажат на света — след като го е изследвал подробно в някое от своите модерни предприятия за авангардни технологии. Имаше толкова много да се научи. Толкова много изводи, които да се направят. Технологията, която видя в саваната на Мали, бе променила много неща. Сега той разбираше потенциала, който съдържаше този уред. И онова, което той им бе посочил.

Виждаше бъдещето си.

Дорн изпита силна възбуда. Ако откриеха легендарния Източник в Тиахуанако, технологията, която щеше да има в ръцете си, щеше да струва милиарди. Трилиони. Бен Дорн изпъна дългите си крака и се заслуша как Бейн довършва по телефона до него уговорките с придружителите им от наркокартела.

 

 

Четиридесет и пет минути по-късно Бейнс бе уведомен от пилота, че започват спускането и го каза на Дорн. Той отиде в товарния отсек и намери цялата група учени да спи. Саманта бе заспала до краката на Джак. Бодна го ревност и пулсът му се учести. Тя все още изглеждаше страхотно, макар и след цял ден в прашното товарно помещение на самолета. След миг ревността му се превърна в яд.

През последните четири месеца се бяха любили само веднъж със Саманта, при това едва след доста убеждаване. В сърцето си той знаеше, че взаимоотношенията им са се превърнали в удобно партньорство. „Сам съм си виновен“ — изруга се той. Поради кой знае каква странна причина той все още я желаеше. Саманта Колби бе най-скъпоценното му притежание. Нещо, което не искаше да загуби. Тя възбуждаше в него толкова силни чувства, че би могъл да ги нарече любов. Ако можеше да повярва, че е в състояние да изпитва подобно нещо.

— Саманта. — Дорн я разтърси и тя се събуди замаяна.

— Боливия ли?

— Вече се спускаме — съобщи той. — Исках да се уверя, че няма да ти трябва още нещо, освен онова, което е в списъка.

Тя се надигна и погледна листа в ръката му.

— Май няма.

— Добре — каза той. — Не можеш да си представиш колко е трудно да се съберат дори и най-необходимите неща там, долу.

Саманта погледна учудено листа. „Би трябвало да е възхитена“ — помисли си Дорн. Дори и той се бе съмнявал, че ще намери и половината от оборудването, което бяха му поискали.

— Това е фантастично — каза тя. — Не мога да повярвам, че наистина си намерил всичко.

— Все още не ни достига малко кислород. — Ставаше дума за преносимите кислородни бутилки, които Джак смяташе, че ще бъдат необходими на групата, когато стигнат в Тиахуанако. Надморското равнище щеше да предизвика трудности в дишането и на най-атлетичен човек. И без тях изкачването и работата им щяха да бъдат затруднени.

— Благодаря, Бен.

Дорн кимна.

— Най-добре да вдигнем останалите. Време е да се затегнат коланите.

Саманта погледна към Джак, който продължаваше да спи дълбоко. Направи две стъпки към него, когато силно чукане привлече вниманието й. Веднага го последваха още няколко удара, докато шумът отекна по целия самолет.

— Дъжд ли е? — попита Саманта.

Дорн помисли, че му звучи повече като градушка — едра градушка. Но преди да успее да отговори, самолетът се наклони рязко и Дорн направо падна.

 

 

Джак сънуваше, че тамтамите на догоните отново бият дивашки. Но после силите на земното ускорение го събудиха и той разбра, че самолетът се носи надолу. Двигателите виеха на високи обороти и поради шума им не можеше да попита Саманта какво, по дяволите, става. Тя лежеше отгоре му — паднала върху му в мига, когато самолетът се наклони.

Преди някой от учените да успее да проговори, зад тях се чу силен вой и един от двигателите спря. Чуваше се само шумът от въртящите се от вятъра витла. Самолетът започна да се мята, тъй като останалите двигатели продължаваха да го движат. Едва след няколко секунди пилотът го овладя. Накрая Джак чу останалите двигатели да намаляват оборотите си и усети как елероните компенсират неравното спускане. Чукането бе спряло.

— Какво стана? — изпищя Саманта.

— Не знам!

Дорн се помъчи да избута обърнатия бидон с пропан, който се бе търколил върху краката му.

— Какво, по дяволите, стана?

— Май единият от двигателите спря. — Джак стана и притича към пилотската кабина. Дорн го последва веднага.

В другата страна на товарното отделение Франсоа и Антъни гледаха нещо през прозорците. Саманта тръгна към тях, макар и тя да виждаше от време на време върховете на дърветата. „Сигурно сме ниско — помисли тя. — Доста ниско.“

— Майко мила! — възкликна Антъни, загледан внимателно в нещо навън.

— Какво има? — попита тя.

Никой не й отговори. Просто й направиха място, за да види вадичките кръв, които пресичаха малкото прозорче.

 

 

Щом Джак и Дорн дръпнаха завесата към пилотската кабина, разбраха, че пилотът всъщност лети на сляпо. Чистачките се движеха бясно, за да изчистят плътно червеното покритие от кръв и перушина върху прозорците.

— Птици! — извика пилотът. Като че ли лостът в ръката му го движеше, докато той се бореше да уравновеси самолета с останалите работещи двигатели. Стъклото на кабината беше напукано и вятърът свиреше през почти сантиметрова дупка. Пилотът се взираше през малък процеп, който не бе покрит с кръв.

— Изскочиха от един облак — извика помощник-пилотът. — Приличаха на чапли. Хиляди чапли.

Джак бе чувал за такива случаи. Сега беше периодът на масовата миграция и много птици летяха на гъсти ята. Беше страхотна гледка, стига да не летиш сред тях.

Дорн завика на пилота през воя на двигателите:

— Тринидад трябва да е само на десетина минути оттук. Ще можеш ли да кацнеш там?

— Не мисля!

Джак видя, че се плъзгат само на около стотина метра над килима на джунглата.

— Спряха ни двата леви двигателя — каза пилотът. — Но и десните сигурно са ударени. Работят на шестдесет процента. Могат да спрат всеки момент.

— Държим ли височината?

— Не за дълго.

— Трети и четвърти губят мощност — обади се помощник-пилотът. — Изглежда, че смукателните клапани са запушени. Твърде горещи са.

Той запрелиства картите, за да потърси друго място за кацане.

Саманта се приближи откъм товарния отсек и се сви до Джак.

— Има кръв навсякъде по… Боже мой!

— Минахме през ято чапли. Птиците повредиха двигателите — каза Джак.

— Можем ли да кацнем на някое шосе? — попита Дорн.

— Няма такива — извика в отговор помощник-пилотът.

— Ами реки? — попита Джак. — Ако се наложи, можем да опитаме да кацнем върху вода.

— Не става — отвърна помощник-пилотът. — Наоколо няма нито една достатъчно широка река. — Здравите му ръце трепереха, докато гледаше картите. — Оттук до Тринидад няма нищо, освен джунгла.

— Добре, аз предлагам да си размърдаш дебелия задник и да намериш нещо — каза Дорн. — При това бързо.

Преди човекът да успее да отговори, един от десните двигатели изпищя и замлъкна. Никой не се реши да проговори. Всички разбираха какво може да стане.

Сърцето на Джак бе обхванато от паника. Мярна му се мисълта, че могат да загубят скелета на извънземния и намерения предмет. После погледна Саманта и осъзна, че ако самолетът катастрофира, всъщност ще загуби нещо много по-скъпо.

Пилотът се приведе напред в креслото си, за да може да гледа напред през най-чистата част от прозореца. Дорн загледа мрачно човека, но накрая не издържа и се развика:

— Няма ли да кажеш нещо, дявол да го вземе?

— Благодаря ти, Боже, за кокаина — изрече накрая с хлипане пилотът.