Уолт Бекер
Липсващата връзка (57)

Заседателната зала

Нервите в Управлението бяха изпънати по-силно от струни. Напрежението, предизвиквано от война или криза, изпълваше всяка стая, компютърен терминал и дори облицованите с гранит тоалетни. Изпълнителният директор по операциите беше привикал всичките хора и техника, които успя да откъсне от по-незначителни задачи. Заседателната зала кипеше от дейност.

Райт издърпа един тапициран с кожа стол под стенните екрани. Подпирайки се с ръце, той бавно седна в меката, широка седалка. Макфадън забеляза тревогата на директора, изразена в бръчките върху челото му.

— Джон — заговори накрая Райт. — Това е объркващо.

— Агентите ни продължават да следват Дорн — каза Макфадън. — Имат визуален контакт с кервана.

— Но никакъв знак от учените? — попита Райт.

— Не, сър. Оперативните агенти са сигурни, че той е убил и тримата.

Макфадън беше готов да предложи няколкото възможности за намеса, предназначени за отвличане на мистериозното устройство, когато някакъв очилат агент влезе тичешком в залата. Макфадън го позна — Кърби, един от анализаторите на сателитните данни.

— Току-що пристигнаха нови данни от мястото, сър — съобщи Кърби.

Гласът на Райт бе прегракнал.

— Давай, синко.

— Преди осем минути нашите сензори на борда на КХ-14 засякоха вибрации от подземна експлозия.

Райт трепна и скочи от стола.

— Експлозия?

— Да, сър. — Кърби прелисти папката си. — Получихме и потвърждаваща информация от наземните сеизмични сензори в района.

— Не може ли да е било земетресение?

Кърби поклати глава.

— Твърде кратко за естествено сеизмично събитие. Без последващи трусове.

По горната устна на директора се появиха капчици пот.

— Но с по-малка сила от изпитание на тактическо оръжие?

— Да, сър. Не така силно. Може би конвенционални експлозиви. Можем да видим нещо, когато бъдат предадени и преработени новите сателитни снимки.

— Искам тези снимки още мокри — заповяда Райт.

Кърби бутна очилата нагоре по тънкия си нос и изчезна от залата.

— Мамка му! — Райт плесна с ръце по масата и се подпря върху разперените длани.

— Не се отдалечавай, Джон — въздъхна той. — Трябва да се обадя по телефона.

Директорът отиде в кабинета до залата и затвори вратата след себе си.

Пулсът на Макфадън се ускори. Райт сигурно се обаждаше на самия президент. Макфадън си представи разговора — такъв, какъвто все едно никога не се е състоял. ЦРУ и неговият оперативен директор бяха тайното оръжие на президента — вярната гвардия, която би послужила като невидима и могъща сила, ако се наложи. Естествено, щитът на привидното отрицание щеше да се запази, но Макфадън знаеше, че сега вече самият президент ще издава заповедите. Нямаше да има документация — нямаше да има начин да се докаже, че са издавани някакви заповеди.

След няколко минути Райт се появи с тревожно изражение. Макфадън веднага разбра, че времето на наблюденията е приключило.

— Джон, имаме да свършим малко работа — каза Райт. — Действайте.

Президентът си бе казал думата. Макфадън трепна. Това вече се превръщаше в личен въпрос.