Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Link, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VaCo (2019)

Издание:

Автор: Уолт Бекер

Заглавие: Липсващата връзка

Преводач: Рени Димитрова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-034-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2069

История

  1. — Добавяне

Първа част

Истината обикновено се оказва самотна работа и рядко бива следвана от мнозинството.

Малкълм Годуин

В онова време имаше на земята исполини, особено откак синовете Божии почнаха да влизат при дъщерите човешки, и тия почнаха да им раждат; това са силните, от старо време славни човеци.

Битие, 6:4

Мали

Саманта Колби се спря на връщане към палатката си.

„Странно“ — помисли си тя. Почти не беше почивала, откакто екипът й бе кацнал преди пет дни на онова усамотено летище извън Мопти. Саманта се бе потопила бясно в работата по издигането на лагера и очертаването на мястото за разкопките.

Сега едва се насилваше да помръдне краката си. Може би за това бе виновно слънцето, което къпеше скалистите равнини на Южно Мали в златна светлина. Или пък мирисът. Тя въздъхна дълбоко. Сигурно беше мирисът. В претъпканите градове, които тя наричаше свой дом през по-голяма част от годината, не можеше да се вдъхне нищо подобно. С това се отличаваше Централна Африка — някаква смесица от шубраци и ниски дървета, животни, които се хранят, раждат и тичат свободно из простора.

Тя разпусна косата си и разтърси глава, за да изтръска финия прах, който покриваше всичко, като се започне от сонарното оборудване на експедицията и преносимите компютри и се стигне до собствения й дантелен сутиен. Саманта изля водата от манерката върху косата си, отхвърли дългите кичури от лицето си и откри сините очи, които бяха очаровали много от нейните колеги учени в Принстън. Беше усетила особено остро ефекта, който очите й упражняваха, когато няколко от местните догони, които бе наела за тези разкопки, също започнаха да се спират, за да й хвърлят по някой поглед. Ръководната позиция, която Саманта заемаше спрямо равните си, подчертаваше още повече нейната привлекателност сред догоните. За тях една жена, която заема такова положение сред белите си колеги мъже, със сигурност притежаваше някаква „добра магия“.

Тя ги извика. Ограничените й познания за езика на догоните понякога придаваха грубост на изразите й, но тя си бе съставила един речник от полезни думи, който й даваше възможност да върши работата си бързо и ефикасно. Мъжете вдигнаха кошниците си, пълни със суха пръст, и продължиха да се спускат надолу от мястото на разкопките.

Саманта знаеше, че догоните я считат за важен и честен работодател, но въпреки това май се страхуваха от нея. Наричаха я Ава Занту. След известно разпитване, тя разбра, че Ава, в доста свободен превод означава огнен, а Занту бе името, с което догоните наричаха един малък, злобен язовец, който живееше в африканската земя. Макар името да не бе твърде ласкателно, на Саманта не й пукаше. Всъщност тя даже го харесваше.

— Сам!

Нагоре по затревения хълм тичаше Рикардо Оливарес. Едва не се спъна в ситото, с което пресяваха праха, за да отделят малки кости и парченца глинени съдове. Саманта прикри усмивката си. Познаваше едрия, тромав, приятен Рикардо от осем години. Първо чрез Интернет, а после лично, когато той се присъедини към нея в Принстън, след защитата на последния си докторат в МТИ.[1]

На четиридесет и четири години, той бе един от онези учени, на които Саманта винаги бе завиждала. Доказан гений, Рикардо изучаваше нещо, защитаваше дипломна работа и се насочваше към следващата дисциплина, правейки нещастен живота на колегите си, за които и един само докторат представляваше непостижимо предизвикателство. Физик, доктор по медицина и уважаван палеоантрополог — забавно й бе как човек с такъв величествен ум все още намира толкова много начини да се весели до късни нощи с приятели. Но знаеше, че ако има човек на този свят, на когото вярва напълно, то това е Рикардо.

— Мисля, че намерихме нещо — каза той с блестящ поглед. Пое си дъх. — Малко разкритие.

— Водещо към друга система ли?

По ръцете й полазиха тръпки. Саманта си бе мислила, надявала се беше, че може да намерят друго помещение в разкопаната пещера. Такова, което да им даде възможност да навлязат по-надълбоко, без да се налага да взривяват вулканичния камък, за да проникнат в по-долните слоеве. Усети нов прилив на енергия и тръгна обратно към мястото на разкопките.

— Така мисля.

— Това ще ни спести ужасно много работа.

— Може би и да ни измъкне по-бързо оттук, а?

Саманта се усмихна. Рикардо вече бе обзет от тежка форма на пустинна треска точно както и при предишното им пътуване в Мали. Независимо колко хапчета вземаше или колко инжекции си биеше, той май винаги й ставаше жертва.

— Виждам, че разбираш иронията на положението ми — каза Рикардо. — Като бежанец от страната, която измисли отмъщението на Монтесума, аз знам…

— Влизал ли е някой? — прекъсна го Саманта. Обичаше да е първа.

— Май не.

В стомаха й запърхаха пеперуди.

— Давай тогава.

 

 

Дъното на пещерата бе полутъмно като предзнаменование. Естествената влажност на пещерата се беше увеличила от потта на работниците, които почистваха изкопаната пръст и камъни. Една група догони разговаряха възбудено до дупката. Саманта ги разбута. Тя включи фенера върху предпазния си шлем, без дори да спре, за да посвикнат очите й с тъмните дълбини на пещерата.

„Време е за представлението“ — помисли тя.

Още когато реши, че ще прави кариера като палеоантрополог, любимата й роля в „играта в пръстта“, както баща й наричаше нейната работа, бе, когато пристъпеше в неизвестното.

Всичко започна с една снимка на покойната Мери Лийки на фона на разкопки на брега на езерото Туркана. Образът на тази независима жена, изцапана с пръст и застанала до великото си откритие — изкопаните кости на „Момчето от Туркана“ — беше вдъхновил Саманта да изучава дисциплина, в която едва сега започваха да се създават велики имена. Палеоантропологията, една млада и открита наука, бе населена с твърдоглави души, които търсеха ключа към човешката история. Те издирваха кости, древни, праисторически кости. И Саманта винаги бе мечтала да намери нещо, което ще се превърне в крайъгълен камък в нейната област и ще й гарантира място в света на науката — в света на мъжете.

Пролуката бе още по-тясна, отколкото си бе представяла.

— Не пипай нищо — извика тя на Рикардо, който я следваше.

Саманта пропълзя през тясното пространство с главата напред. Рикардо я последва с още лампи и малка найлонова торба, пълна с островърхи инструменти и четки, но едва след като поразшири с още няколко сантиметра цепнатината.

— Малко ми се пикае — срамежливо й съобщи той.

Тя не отговори. Преди да насочи вниманието си към стената на пещерата, Саманта поклати глава.

— Какво имаме тук?

Тя разшири лъча на челната лампа, за да освети по-голяма част от помещението. Таванът на пещерата висеше на около четири метра над тях и се простираше на около двадесетина метра, преди нагънатата скална повърхност да се насочи полегато към пода. Саманта едва виждаше задната част на пещерата, която завършваше с няколкосантиметрова, непроходима цепнатина.

— Донесе ли ми магнетофона? — попита тя.

Рикардо й подаде малкия микрокасетофон.

Грасиас[2] — Саманта натисна бутона за запис. — Осми март, 1998 година. Шести ден. Намерен отвор към друго помещение в пещерната система.

Частици прах се носеха из лъча на лампата й. Жълтата светлина се насочи първо към пода, а после нагоре и към задната стена.

— Изглежда, по-малката пещера е резултат от просмукването на водната маса. Белези от вулканична активност. Подобни на тези в по-голямата пещера. Изглежда като напълно недокосвано място.

— Това е добре. Наистина добре — прошепна Рикардо.

Саманта знаеше, че тази по-малка пещера може да означава по-добре запазени вкаменелости. Това бе място за разкопки, недокоснато от човешки или животински обитатели през последните хиляди години, да не говорим за търсачи на ценности или палеоантрополози.

— Да започваме ли разчистването? — попита Рикардо.

— Да — отговори Саманта. — Но не искам тук долу повече от половин дузина души наведнъж. Помоли Твана да избере двама от най-добрите си работници.

— Готово.

Рикардо излезе, за да вземе жалоните и въжето, които им бяха необходими, за да картографират систематизирано помещението.

Твана беше високопоставен догон, когото Саманта бе назначила за шеф на работниците си. Някои от догоните, особено по-младите, бяха небрежни с крехките парченца кости и кремъчни инструменти, които бяха открили. Те като че не разбираха защо тези находки са толкова важни. Но Твана бе абсолютно педантичен.

Саманта изчетка вулканичната пепел от малък участък пред себе си. Знаеше, че ще трябва да изкопаят поне няколко сантиметра от хилядолетния натрупан прах, но не можеше да се въздържи. Под краката й можеше да лежи находката, която търсеше — древни човекоподобни останки, които да отговорят на въпроса за произхода на човечеството. Желаеше отчаяно това съкровище. Кариерата й не можеше да понесе повече несполуки.

Опита да се самоубеди, че непоносимото й семейство може да върви по дяволите, но в дъното на душата си преди всичко искаше да ги накара да се гордеят с нея. Не можа да стане звездата полузащитник, умелият политик или пък известният оперен певец, какъвто те желаеха. С тези предпочитания просто възникнаха известни проблеми: първо, тя се роди момиче. Второ, мразеше политиката. И трето, не можеше да пее. Дори и под душа. Като единствено дете, тя се измъчваше, че майка й не може да има повече деца след трудното й раждане. Всъщност никога не си беше простила за това. Пък и знаеше, че баща й наистина не й бе простил.

 

 

Разчертаваха тридесет и осмия квадрат на мрежата, с която щяха да картографират пода на пещерата, когато ги изненада гръмовен тътен. Прахта обви екипа. Задната стена на току-що откритата пещера поддаде и един тон суха пръст и камъни се свлякоха надолу.

Един от ужасените догони се опита бързо да се измъкне през входа. Саманта го сграбчи за ръката и го принуди да остане.

— Няма нищо — каза му тя. — Непрекъснато се случват такива работи. — Извика всички по име и чу гласовете и на петимата да й отговарят от различни места в пещерата.

После пролази напред към свлечената пръст и камъни, като примижаваше сред утаяващата се прах. Отметна косата от челото си, когато заговори в касетофона:

— Срутване в задния северозападен ъгъл на пещера номер две. Разкриващо нови вулканични отлагания под петия долен пласт.

Лампата върху шлема й освети задната стена и тя зяпна. В гърлото й застана буца. В бледата жълта светлина тя забеляза отражение. На около шестдесетина сантиметра над пода, сред вулканичната пепел, която оформяше стените на пещерата, й се стори, че вижда нещо, което би могло да представлява група кости.

— Трябват ми няколко клина — каза тя. — Веднага!

Рикардо внимателно изчетка свободната пепел, за да се увери, че са поставили правилно клиновете. Трябваше да изчистят около петсантиметров пласт от втвърдена пръст, преди стената на пещерата да успее да разкрие напълно тайната си. Рикардо почукваше нежно по стоманените клинове и така последният пласт втвърдена пепел се плъзна от стената, създавайки нова, малка вълна от прах. Шест шлемови лампи осветиха района и избухна възбуден шепот.

Кости. Саманта имаше чувството, че ще припадне. Едва дишаше.

— Прилича на гръден кош! Може целият скелет да е запазен — изрече тя в касетофона.

Рикардо се приближи.

— Виждаш ли черепа?!

Саманта започна да различава нещо, което просто не можеше да бъде. Тя разчисти облаче прах с треперещата си ръка и тогава всичко се изясни. Тя замръзна на мястото си.

Възбуденото бъбрене на екипа внезапно замлъкна. В пещерата отекна звукът от удара на падналия на пода касетофон.

— Боже мой! — прошепна тя.

Бележки

[1] МТИ — Масачузетски технологичен институт. — Б.пр.

[2] Благодаря (исп.). — Б.пр.