Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Link, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VaCo (2019)

Издание:

Автор: Уолт Бекер

Заглавие: Липсващата връзка

Преводач: Рени Димитрова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-034-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2069

История

  1. — Добавяне

Еквадор

Доктор Джак Остин се разхождаше напред-назад, като заобикаляше калното петно на поляната, където бе отъпкал тревата по време на предната си лекция. Обичаше да преподава навън въпреки неприятната влага, която оставяше тъмни петна върху кафеникавата му спортна риза. Работата на антрополога е навън, в пръстта, казваше винаги той на студентите си. Ако някой има мания към чистотата, значи погрешно е избрал кариерата си. Не можеш да събираш доказателства за произхода на човека в стерилни лаборатории.

Дузина потни студенти се бяха настанили върху одеяла или раници сред гъстата трева на джунглата. Във всеки момент от лекцията си той можеше да прецени кой го слуша, но през по-голямата й част този курс внимаваше. Много от студентите бяха прелетели хиляди километри, за да изучават древните руини до Куенка. Джак се радваше, че го бяха сторили. Малките хонорари, които получаваше от университета на Еквадор за летните си курсове, успяваха да го поддържат през останалата част от годината. Това бе доста по-малко от предишната му заплата, но поне му позволяваше да продължи да преподава.

Днешната лекция засягаше въпроса за възможното съществуване на отдавна забравена техника — уред, който е представлявал неизтощим източник на енергия — машина, за която древните са казвали, че впряга енергията на слънцето. Този намек се срещаше непрекъснато в различните митове и легенди. Но Джак вярваше, че Източникът е нещо повече от мит. Той вярваше, че някъде по пътя си човешката раса е изгубила една прекрасна технология — съкровище, което в техническо отношение е надхвърляло всичко, постигнато от съвременната наука.

— Е, доктор Остин, не мислите ли, че това е малко абсурдно? — попита Гари, един очилат кандидат за докторска степен от Нюйоркския университет в снобска риза и скъпи чорапи.

Джак не харесваше Гари, но на младия мъж поне му стискаше да противоречи на думите му. Джак си спомни колко ядосан излизаше след час и половина лекции в университета на Калифорния. Не защото студентите му не го слушаха или бяха незаинтересовани, а защото често лекцията минаваше, без да бъде зададен дори и един въпрос. Нито един! Първоначално мислеше, че ги е страх да говорят, макар че след лекциите явно можеха. Джак скърбеше за онези, които не желаеха да се съмняват в науката, да я предизвикват. Точно затова беше благодарен на изявлението на Гари, макар че то поставяше под съмнение собствените му идеи.

— Наистина мисля, че е малко абсурдно — отговори Джак. — Но не по-абсурдно от модерните научни теории. Всъщност истинската абсурдност на съвременния начин на мислене ме принуди да постулирам моята „не чак толкова абсурдна хипотеза“.

Няколко от останалите студенти се изкикотиха. Като че ли и на тях Гари не им харесваше.

— Учили са ни, че понастоящем човечеството е на върха на цивилизацията — продължи Джак. — Че сме еволюирали от невежеството на нашите предци и скромния им начин на живот като ловци и събирачи на корени и плодове. Но за мен това е една арогантна гледна точка. Много белези ни принуждават да приемем, че по някое време цивилизацията е била не по-малко напреднала от днешната. Пък и най-малкото тези аномалии предполагат, че нашите предци може да са имали достъп до технологии и знания, несравними с днешните.

Джак извади алуминиевата показалка от джоба си и я изпъна докрай.

— Да бъдем по-конкретни. Искате ли?

Студентите се изправиха. Джак ги поведе към група огромни, гладки камъни, които се издигаха рязко от почвата на джунглата съвсем не на мястото си сред богатата растителност. Огромните размери на храма и точността, с която бе построен, му придаваше тревожно модерен вид. Времето бе повредило голяма част от камъните, а природата се бе погрижила да разцепи блоковете, където растеше зеленина и в най-малките пукнатини, в които можеше да попадне някакво семе.

Това винаги беше най-динамичната част от лекцията му и Джак я харесваше. Изучаването в подробности, докосването на камъните, усещането им го караше да се оживява. Ако човек седне и се заслуша достатъчно внимателно, развалините биха му изпели отговорите на задаваните въпроси.

— Колко, мислите, тежи този блок? — попита Джак, като посочи огромния ъглов камък.

— Сто тона? — Гари както обикновено отговори пръв.

— А, значи си чел зададения ви текст. Отлично. Но може ли някой да си представи как хората, които са построили храмовете на Куенка, са местили тези камъни? Или пък, да речем, как строителите на Баалбек в Ливан са успели да положат за основи каменни блокове, които са високи колкото пететажна сграда и тежат над шестстотин тона?

Групата остана мълчалива. Джак се разходи отново, радвайки се на объркването на студентите.

— Ами какво ще кажете за статуите в Абу Симбел в Египет? Когато международната група от най-добрите инженери в света бе наета да ги спаси преди завършването на Асуанския язовир, те решиха, че единственият възможен начин да ги преместят, е, след като бъдат нарязани на части и след това съединени отново на по-високо място. Но първоначалните им строители са добивали скалите от място, отдалечено на много километри, и са ги докарали цели…

Джак завъртя показалката в ръцете си. Виждаше, че няколко от студентите отчаяно търсят отговора, но накрая се предадоха.

— Е, добре, не се притеснявайте. Не сме единствените — каза Джак. — Няма инженер върху лицето на земята, който да е бил в състояние да отговори на тези въпроси. А хиляди са се опитвали…

— Да не би да твърдите, че е физически невъзможно да се преместят тези блокове цели? — попита със силен акцент красивата брюнетка от Амстердам.

— Невъзможно със съвременните технологии. Може би невъзможно и в бъдеще.

— Доктор Остин — обади се пак Гари. — Моите уважения. Но трябва да е възможно. Тоест някой все пак е нарязал и поставил тези камъни по местата им преди хиляди години. Хората, които са строили тези храмове, сигурно са знаели, че е възможно, нали?

Джак се усмихна. „Като агнета на заколение…“

— Абсолютно вярно. Преди хиляди години древният човек е строил тези храмове. И е придвижвал тези мегалити. Значи да, сигурно е възможно. Което ме доведе до осъзнаването на две неща. Че нашите древни предци, които по всяка вероятност не са били открили парната машина, нито хидравликата, нито ядрената реакция или дори не са знаели как да обработват тежки метали, са се молили и са постигнали някакво чудо… — Той замълча и въздъхна дълбоко. Групата мълчеше, очаквайки заключителните му думи. — Или някой им е помогнал.