Уолт Бекер
Липсващата връзка (35)

Залата

Огромното пространство ги шокира.

Рикардо едва успя да се вдигне от пода, като изтупа прахта, която се бе насъбрала под колана на панталоните му, докато се бе промъквал през отвора. Погледна зад останалите трима.

— О, Боже мили!

Джак стоеше под портал от гигантски каменни блокове, който водеше към масивна зала. Тук светлината изглеждаше по-разпръсната, вероятно от голямото разстояние между стените. Стените обаче хвърляха достатъчно сияние, за да могат да преценят размерите на комплекса. Каменните стени се издигаха към величествен таван, почти два пъти по-висок от този на коридорите, които водеха насам. В четири редици покрай стените на огромната зала се издигаха шестдесет колони, които поддържаха тежестта на облицования с камък таван.

— Мисля, че открихме хола — изрече накрая Саманта.

Джак я следваше, когато влезе в помещението с размери на банкетна зала. Рикардо извади фенер.

Джак го изгледа изненадано.

— Носил си го през цялото време?

Рикардо сви рамене.

— Усетих го чак когато едва не ми проби дупка в гърдите, докато пълзях през дупката.

— Архитектурата като че ли е същата както в погребалните храмове в Гиза — каза Саманта. Тя погали с ръка една от гигантските колони.

— Или като на Озирейона — добави Джак. Говореше за подземния комплекс в Египет, който бе посетил преди пет години. Той се приближи към някакви каменни столове и маси. — Определено прилича на жилищно помещение.

— Но няма никаква украса — каза Саманта. — Всичко това изглежда като да е построено единствено от практични съображения. Няма златни украшения или сложни картини. Нищо не подсказва, че тази зала е била използвана от висши държавници, от свещеници или царски особи.

Дорн кимна.

— Доста умерена.

Джак разбираше, че именно умереността е важна характерна черта на онези, които са строили тази структура. Беше съгласен със Саманта, че залата явно не е служила за религиозни цели. Всъщност не можа да види изобщо нещо по-сложно. Целият комплекс сякаш беше подчинен на една проста максима: функционалност.

Учените се пръснаха в различни посоки.

Тихият звук от стъпките на Джак отекваше, когато минаваше покрай неразбираемите скулптури, изрязани от различни видове камък. Не можеше да определи какво представляват. „Е, поне изкуството не се е променило за толкова време“ — заключи накрая той.

Спря при голяма каменна маса. Около нея бяха разпръснати в безпорядък шест каменни стола. Няколко бяха счупени. Наблизо друга каменна структура изглеждаше непокътната. Издялан от гранит, сандъкът като че бе направен, за да бъдат държани в него храни. Мислите на Джак препускаха. Какво ли се беше случило тук? За каква ли цел са служили някои от тези предмети?

Саманта забеляза няколко купа отпадъци, разхвърляни из помещението. Приличаха на странни купчинки брашно. По няколко метални нишки лежаха във всяка купчинка.

— Какво, мислиш, е било това? — зачуди се тя.

Сухата, потъмняла прах потече между пръстите на Рикардо.

— Някога това са били дървени мебели — каза той. — Изядени са от термити.

— Не ми казвай, че имаш диплома и по ентомология — обади се Дорн.

Рикардо вдигна рамене.

— Имах подобен проблем с входната си врата.

Четиримата изследователи разглеждаха огромната зала като жадни алкохолици магазин за напитки. Понякога някой от тях възклицаваше, забелязвайки интересен предмет. Тогава останалите се събираха около него и започваха предположения за какво ли може да е служил. Саманта им каза, че има чувството на участие в една от онези тъпи игри от седемдесетте години, когато някоя известна личност показва стар предмет и разказва някаква историйка, а състезателите трябва да познаят дали говори истината.

— Но защо под земята? — попита тя. — Изглежда, че нарочно е построен като подземен комплекс.

Джак се замисли.

— Може да има нещо общо с изчезналия уред.

— Или може би… просто са искали да запазят това място в тайна — добави Саманта.

Джак се приближи до един метален стол край една от поддържащите колони.

— Какво е това? — попита Дорн.

— Стол.

— Виждам.

Рикардо клекна и изтри прахта от един от краката.

— Прилича на алуминий.

Джак го вдигна с една ръка.

— Не мога да повярвам! Но сигурно е така.

— Какво толкова интересно има в един проклет алуминиев стол? — попита Дорн.

— За да се отдели алуминият от рудата, е необходим електролитен процес. Освен това трябва да се повиши температурата до над хиляда градуса — обясни Джак. — Просто не е възможно древните хора да са притежавали технология за подобно нещо! Дори и модерната металургия изисква сложни методи и мощни енергийни източници. Тук трябва да е била използвана някаква извънземна технология.

След кратка дискусия четиримата решиха да се разпръснат. Щяха да огледат съседните помещения, които се разклоняваха от главната зала. Никой не биваше да се отдалечава към следващо помещение, водещо зад тях.

— Тук долу може да има цял проклет лабиринт — напомни им Дорн. Всички бяха съгласни с него.

Стаята зад алкова беше празна, но водеше към друг коридор, започващ от отсрещната й страна. Изминал само десетина метра в него, Джак спря объркан. Три огромни каменни блока, паднали от тавана, запушваха съседния коридор. Падналите мегалити може би тежаха поне по шестдесет тона, предположи Джак, и за разлика от счупените, покрай които бяха пропълзели преди, тук нямаше начин да бъдат заобиколени. Той започна да се оглежда за възможен проход, когато чу Саманта да го вика.

Когато хукна обратно към голямата зала, чу отново гласа на Саманта.

— Джак!

Той изтича под арката, която свързваше друга от по-малките стаи с голямата зала. Саманта бе коленичила в полумрака пред няколко правоъгълни каменни блокове, които бяха поставени върху издигнати платформи от андезит.

Джак се спря.

Саманта бе свалила покрития с прах метален капак на един от блоковете. Плочата вероятно бе изработена от алуминий, защото тя я пренесе с лекота и я подпря до стената. Закръглената й повърхност, по-голяма от стенно огледало, отрази разширяващия се образ на Джак, докато се приближаваше. Зад него задъханият Рикардо следваше Дорн. Джак преброи четири издигнати масивни каменни блока. Саманта стоеше върху по-широката основа на платформата в средата.

Но какво гледаше тя?

Джак се приближи. Сега каменният блок изглеждаше по-скоро като контейнер, поставен върху издигната основа като египетските саркофази. Само че беше по-голям. Сърцето му биеше като парен чук. Космите по врата му настръхнаха. Джак примигна.

Вътре имаше нещо.

Джак стъпи върху платформата, където почиваше масивният саркофаг. Взря се във формата, почиваща вътре. Насили очите си да избягнат сложните гравюри, които украсяваха страните на ковчега.

Не може да бъде…

Джак сграбчи ръба на ковчега. Внезапно почувства, че ще припадне.

От контейнера с празните си хлътнали очи го гледаше едно сиво лице.