Уолт Бекер
Липсващата връзка (70)

Махалото

Пред дулото на пистолета пилотът се закле, че почти няма гориво.

Джак го накара да включи таблото и сам провери уредите, преди да му позволи да повика службата за зареждане. Това увеличи изоставането им спрямо кораба на Дорн с още двадесет минути. Щом се издигнеха, те щяха бързо да го настигнат, но да се открие кораб в безкрайността на Атлантическия океан наистина щеше да бъде трудно. Докато чакаха, Джак отново провери товарното отделение и измисли план. Докато дебелите винтове на хеликоптера ги издигнаха над летището, първите стъпки от този план вече бяха приведени в действие.

Рикардо седна на седалката на помощник-пилота с шлем на главата, като наблюдаваше въздушния трафик и внимаваше пилотът да не се свърже с кораба по радиото. Автоматът бе до него, за да осигури подчинението на мъжа.

Пилотът увери Джак, че няма да се свързва. Дорн беше разпоредил абсолютно радиомълчание.

— Даже не знам дали ще ми позволи да кацна — измърмори пилотът.

— Че как ще те спре? — попита Джак.

Беше седнал точно зад пилота върху сгъваема седалка, обърната към вътрешността на хеликоптера. Той погледна Рикардо, който изглеждаше отслабнал. Макар да беше загубил много кръв, той не пожела да остане на летището. Съгласи се само да се върне и да потърси медицинска помощ, щом Джак достигне борда на кораба, разбирайки, че след като кацнат, ще бъде само в тежест.

Няколко минути след излитането Рикардо забеляза една черна кутия в джобчето за навигационни принадлежности до седалката на помощник-пилота. Оказа се, че кутията е дистанционният скенер на експедицията. Същият, който бе използвал, за да изследва ядрения генератор.

— Сигурно с него ни е намерил Дорн, макар че избягнахме основния път — изпъшка Рикардо, като разглеждаше инструмента върху скута си.

— А може ли да ни помогне да ги проследим сега? — попита Джак.

Рикардо поклати глава.

— Трябва да сме на не повече от километър, за да получим някакъв сигнал. Пък и сигурно има милион различни излъчвания, които ще се смесят със сигнала.

— Като какво например?

— Двигателите на хеликоптера в момента усложняват нещата. Вероятно ще видим кораба доста преди да успеем да открием с това ядрения генератор. Но нищо не пречи да опитаме.

 

 

Носът на „Кейп Индиго“ пропадна в следващата бразда в повърхността на океана.

— Внимавайте с това въже! — изкрещя капитанът.

Половината от осемчленния му екипаж се бореше с големия дървен сандък, опитвайки се да го преместят в трюма. Капитанът мълчаливо ругаеше господин Дорн. Да се премести сандъкът в такова вълнение бе опасно не само за хората му, но също и за проклетата машина, която Дорн искаше да предпази. Изгубеният тонаж захар щеше да струва на Дорн едно малко състояние, но по-лошото беше, че капитанът вече си представяше бъдещите загуби, които щеше да понесе от дистрибуторите в Кейптаун.

— Бавно — извика капитанът, докато кранът сваляше куката си над товарната мрежа. Закачането на куката за халките на мрежата отне много повече от обичайното време, тъй като тя се клатушкаше опасно напред-назад. Накрая един от моряците се изкатери върху сандъка и нагласи на ръка куката. Преди да вдигнат сандъка и на сантиметри от палубата, капитанът разбра, че се сблъскват с голям проблем. Сандъкът се заклати бясно под рамото на крана. Усилен от ритъма на вълните, ефектът на махалото стана още по-силен. Преди капитанът да успее да извика на краниста, сандъкът се блъсна два пъти в основата на крана.

— Свали го! Долу! — изкрещя капитанът.

Вътре в сандъка, връзките, които държаха устройството изправено в контейнера, продължиха да се напрягат. Най-долният колан обаче започна да се отпуска и да се плъзга нагоре.

Товарът падна върху палубата само на сантиметри от мястото, където се бе намирал преди.

Докато хората му отново закрепваха сандъка към палубата на кораба и го покриваха с тежкия брезент, капитанът се обърна към Дорн. Ръцете му още се тресяха от ярост. Защо на богаташите им бе толкова трудно да приемат мнението на другите?

— Сега е невъзможно — каза капитанът. — Точно както бях казал.

— Кога ще можете да го вкарате долу? — попита Дорн.

— След няколко часа. Вече преминаваме през опашката на бурята.

— Добре — каза ядосан Дорн. — Но искам да бъде двойно захванат към палубата. Това е невероятно важна машина. Разбираш ли?

— Да — отвърна капитанът. — Разбирам.

Под черния брезент, скрит във вътрешността на дървения сандък, ядреният генератор като че ли внезапно разбра собственото си значение. Панелите върху предната му част оживяха, пронизвайки тъмнината с цветните си светлинки. Малките сигнализатори блеснаха в готовност, но останаха невидими за всички отвън.

 

 

Океанът се простираше в безкрайността. Утринната омара позволяваше видимост под петнадесет километра. Четиридесет минути вече Джак оглеждаше синята повърхност под хеликоптера, но не откриваше абсолютно нищо. Тъкмо бе решил да премине към план Б, когато Рикардо подскочи в седалката си. Очите му бяха залепнали за дистанционния сензор пред него.

— Джак!

Джак разкопча коланите, които придържаха рамената му, и се наведе над седалката на Рикардо. В гърлото му заседна възел.

— Става ли нещо?

— Повече от нещо! — Рикардо вдигна дистанционния скенер. Светлосини вълни се виеха бясно по екрана му. Сигналът стана по-силен, когато Рикардо го насочи на юг. — Открихме ги!

— Къде? — попита Джак.

— Малко на североизток от настоящата ни позиция — отговори Рикардо. — Това е добрата новина.

— А каква е лошата?

Ръцете на Рикардо трепереха. Скенерът пищеше.

— Показанията са по-силни от всичко, което някога съм виждал. Сто пъти по-силни от онези, които свалих, когато устройството се включи внезапно.

Джак помълча.

— Какво всъщност означава това? — попита накрая.

— Мисля, че се зарежда — отговори Рикардо.

— Зарежда?

Двамата се погледнаха в очите.

Джак насочи пистолета си към пилота.

— Следвай този сигнал! Веднага!

 

 

Кърби влетя в заседателната зала.

— Открихме го, сър!

Макфадън, полузаспал в един стол пред мониторите, подскочи и разтърка очи.

— Къде е? — попита Райт, докато си поставяше очилата.

— На шестдесет и пет километра от бреговата линия на Бразилия — каза Кърби, който още дишаше задъхано.

— Не изпускай сигнала — нареди Райт. — Самолет или кораб?

— На кораб е, сър.

— Имаме ли визуална връзка?

— Само след няколко минути един КХ-12 ще премине на няколко километра встрани над мястото — каза Кърби. — Готвим се за получаване на снимките.

Райт се изправи.

— Искам проверка на тактическите ни възможности в радиус от хиляда и петстотин километра от местоположението на Кораба. Поставете всички сили в района в бойна готовност.

Кърби кимна и излезе от стаята.

Директорът се обърна.

— Ти беше прав, Джон.

Макфадън се ухили. „Тази мисия ще ме издигне“ — помисли той.

— Мисля, че имаме група крайцери със самолетоносач близо до Аржентина, сър. Ще съобщя на адмирал Лили.

— Добре — отвърна Райт. — Кажи им да бъдат готови за бой.

 

 

Хеликоптерът беше стигнал на двеста метра от кораба, когато радиото в шлема на Рикардо изпука.

— Искат да знаят какво, по дяволите, прави хеликоптерът тук — каза Рикардо.

Джак направи знак на пилота.

— Кажи им, че в бързината са оставили една метална каса и си дошъл да я донесеш. Не си посмял да нарушиш радиомълчанието. Говори убедително — каза Джак. — Защото и да не ги убедиш, пак ще кацнем.

Пилотът се поколеба, събирайки мислите си. Накрая повтори съобщението. След трепетно очакване Рикардо най-после погледна Джак.

— Имаме разрешение за кацане.

— Това е. — Джак го потупа по рамото. Силният тен на приятеля му бе избледнял до жълтеникаво. — Обещай ми нещо.

— Каквото поискаш.

— Първо се погрижи да получиш медицинска помощ — каза Джак. — После ще се притесняваш за нас.

Рикардо болезнено помести крака си.

— Не бой се. Ще се оправя. Мексиканската ми кръв ще го преодолее.

Джак го изгледа.

— Не се шегувам.

— Знам.

Джак отиде в товарния отсек, за да приготви празната каса.

 

 

Не виждаше нищо в тъмнината.

Мократа му длан направи дръжката на пистолета хлъзгава. Избърса я в ризата си и стисна здраво 9-милиметровия. Скрит в металната каса, Джак можеше само да си представя как хеликоптерът се спуска върху площадката на траулера. Всъщност не усети нищо, докато хеликоптерът не се разклати върху палубата на кораба. Сърцето на Джак се блъскаше заедно с воя на двигателите, които пищяха във въздуха като гигантски миксер. Лявото му рамо се удари в стената на касата. Някой я буташе към товарната врата. Както алпинистите се прилепват към скалата, Джак притисна крака и длани към стените на контейнера, за да не помръдва тялото му. Молеше се хората на Дорн да не приказват дълго с пилота, да не разпознаят Рикардо под шлема на помощник-пилота, авиаторските очила и зеления гащеризон. Молеше се да успее да открие Саманта още жива, за да намерят заедно ядрения генератор, преди да е направил господ знае какво.

Касата бе вдигната, а после стоварена долу.

Ударът присви диафрагмата му. „Изпуснаха касата“ — помисли си той. Бореше се с паниката. Невъзможността да диша се усилваше от тъмното, тясно пространство.

„Спокойно. Спокойно. Само изчакай. Ще дишаш.“ Но дробовете му отказваха да се подчинят. Умът му се замъгли тъкмо когато трябваше да е остър като бръснач.

— Ужасно тежка е — стори му се, че чува глас.

„Дишай, по дяволите, дишай!“

Джак чу как се отваря една от закопчалките на касата. „Не сега — помисли той. — Не сега, когато не ми достига въздух.“ Звукът на хеликоптера се отдалечи. Джак се насили да поеме бързо дъх точно в мига, когато чу отварянето на втората закопчалка. Стомахът му се сви на топка.

Капакът се вдигна.