Уолт Бекер
Липсващата връзка (48)

Лабораторията

Чистотата напомни на Джак за морга. Чисто бели стени по цялата зала. Всички камъни в това помещение бяха измазани. Биолуминесцентната технология бе по-ярка, светлината бе много по-силна отколкото в залата с частите. Таванът също светеше, създавайки повече от пълна илюминация. На Джак повече не му трябваше фенерчето. Дълги метални рафтове изпълваха едната част на залата и върху тях имаше различни уреди.

Задната стена беше покрита със солидна метална плоча.

В центъра на голямата зала на абсолютно еднакви разстояния една от друга бяха поставени три правоъгълни алуминиеви маси. Металически ръце с многобройни устройства по тях бяха прикрепени към дългата страна на всяка от масите. Саманта повдигна една от тях. Тя се изправи автоматично, като че се събуди от сън. Саманта трепна.

— Напомня ми на гинекологичен кабинет.

— Или на лаборатория — каза Дорн. Той разгледа двата големи, извити стола, които се намираха до прекрасно изработена работна маса край дългите рафтове. — Погледнете размерите им само!

— Точно за някой висок извънземен — каза Джак.

— Това определено е лаборатория — обади се Рикардо. Той вдигна един цилиндър, който приличаше на футуристичен миксер за сладолед. — Това ми прилича на някаква центрофуга.

Джак се съгласи. Помещението приличаше на химическа или биологическа лаборатория. Стерилните подове и стени, металните маси и рафтове, необикновената смесица от модерни уреди и голите, функционални мебели създаваха усещането за авангардни технологии.

— Сцената от видеокуба — каза Саманта. — Мисля, че това са същите маси, върху които работеше по-дребният извънземен.

— Права си — отвърна Дорн. — В последната сцена, преди да се развали образът.

— Ако тук е било болница, това ще обясни тези рентгенови снимки — каза Бейнс и размаха няколко листа от гъвкав, матов материал.

Рентгенови снимки?

Джак ги взе от ръката му.

— Това не са рентгенови снимки — затаил дъх, каза той. — Това са генни карти…

Той грабна друг лист от близката маса. Гъвкавият материал имаше отразяващо покритие на гърба, което позволяваше тъмните петна на сложната спирала на ДНК да се видят без специално осветление.

Дорн взе листите от Джак и ги заразглежда заедно с Рикардо.

— Те трябва да са направени с някаква лазерна технология — каза Рикардо.

— Разбираш ли нещо от тях? — попита го Джак.

Рикардо вдигна един от листите.

— Това изглежда като човешка генокарта. — Той показа точно четиридесет и шестте хромозоми, подредени в двадесет и три двойки.

— Жена — каза Дорн. — Виждаш ли, че и двете хромозоми в чифта са X-образни. Мъжете имат по една X и една Y-хромозома.

Дорн е специалист по генетика, припомни си Джак. Неговата фирма „Хеликс“ беше допринесла за революция в областта на генетиката.

— Но тези… — Рикардо прехвърли още няколко от листите, като че върху тях бяха изобразени пътни карти. — Не съм съвсем сигурен, но те трябва да показват ДНК на прачовешки същества. Структурата е подобна на човешкия генотип, но с няколко забележими разлики.

Джак му подаде друга генокарта.

— Ами какво ще кажеш за тази?

Рикардо я разгледа.

— Има няколко общи неща с човешката… Но хромозомите са твърде много.

— Може ли да е генокарта на извънземен? — попита Саманта.

Рикардо вдигна рамене.

— Бих казал, че сигурно е така. Но след като я сравня с ДНК на пробата тъкан, която взех от мъртвия в саркофага. Можем да имаме отговора след ден или два.

— Ако приемем обаче, че гледаме извънземна ДНК, следващият въпрос е, защо? — замислено произнесе Саманта. — Защо ще картографират собствените си гени?

— Може би са търсели начин да се преборят с вируса — предположи Рикардо.

Дорн поклати глава.

— За тази цел има по-ефективни начини от манипулирането на гените. Освен това резултатите от генните манипулации се проявяват дълги поколения след това. Те не биха могли да се направят по-неподатливи към вируса в рамките на собствения си живот. Ефектът се проявява чак след промяна или добавяне на гени в поколението.

— Това са техноцентристки възгледи — каза Рикардо. — Верни за генетичните изследвания днес. А ние се намираме едва в ембрионалния стадий на генетиката.

— Да не би да намекваш, че извънземните са можели да променят ДНК в собствените си тела?

— Не — отговори Рикардо. — Това не е възможно. Просто казвам, че не бива да поставяме ограничения върху тяхната технология само защото ние не можем да видим по-далеч от собствената си. Всъщност погледни това! — Той вдигна лазерно набраната генна карта. — Какво е създало тази малка красавица?

— Може би това — каза Джак.

Той се бе разходил зад преградната стена в задната част на залата. Останалите отидоха при него и той им показа метален предмет, който почиваше върху издигната платформа от камък, поставен между три тесни каменни блока, които приличаха на кабина за душ. Цялата кабинка беше покрита с пиктограми и йероглифи.

— Какво е това? — попита Саманта.

— Не знам — отвърна Джак.

Отдалеч предметът приличаше на цилиндричен бойлер. Но като го разгледаха по-отблизо, сложните панели, които го покриваха отвън, мълчаливо им подсказваха за много по-сложни функции. Предметът беше висок почти метър и половина и горе завършваше конусообразно. Диаметърът му беше вероятно седемдесет и пет сантиметра — малко по-тесен от улична кофа за боклук. Серия от многоцветни плочи опасваше гърлото на машината като яка, точно под основата на конуса. На Джак наистина му приличаше на малко по-висок братовчед на роботчето Р2Д2 от „Междузвездни войни“, макар да се надяваше, че това тук няма да тръгне или да заговори.

Много неосветени панели изпъстряха предната част като на модерна аудиосистема. Между тях, започвайки точно под „яката“, една под друга на равни разстояния до основата имаше четири модула. Всеки от тях беше висок точно десет сантиметра и ширината му обхващаше цялата обиколка на уреда. Тънки процепи намекваха, че модулите вероятно могат да се отварят и затварят, макар че не бе ясно дали като вратички на шкаф или като чекмеджета.

— Гледайте — каза Джак. — Още йероглифи. Изглеждат като изписани с лазер върху повърхността на машината. — Той показа няколко фигури, които бяха изрязани направо в сплавта над всеки от четирите модула. — Тези приличат на етикети. Или инструкции за работа.

— Този уред вероятно извършва различни функции, използвайки един и същ енергиен източник — каза Рикардо.

— Сигурно си прав — съгласи се Саманта.

— Можеш ли да разбереш нещо от тези символи? — попита Дорн.

Над най-горния модул две вълнообразни перпендикулярни линии се проточваха от горе на долу като символ на река.

Над следващия линиите се извиваха хоризонтално една около друга като две увити змии.

Третият модул имаше картинка, която изглеждаше като плоска линия, над която на различни разстояния висяха три различни по големина квадрата.

Последният модул имаше най-големия и най-интересен „надпис“. Над гравировката, която приличаше на морзова азбука — точки в двете страни на права линия — Джак забеляза три тънки триъгълника със заоблени страни, подредени около малък кръг. Триъгълниците приличаха на чертички, направени с четка в китайски йероглифи, а начинът, по който бяха нарисувани около кръга, му напомняше за един модерен символ за опасност, само че доста по-стилизиран.

— Знакът на най-долния модул ми изглежда познат — каза накрая Джак. — Но каквото и да означават, гравюрите изглеждат като направени допълнително. Като че ли са били изрязани с лазер доста след като машината е била направена. Вижте колко са по-светли гравираните места в сравнение с останалата сплав.

Саманта застана зад него.

— Същите символи и уравнения се повтарят върху задната стена.

— Повтарят се навсякъде тук — намеси се Бейнс. — Защо ли?

— Явно уравненията са написани за някого, който би могъл да открие уреда. Не за създателите му — каза Джак. — Предполагам, че е било много важно да му предадат как да го използва правилно.

Гласът на Рикардо бе изпълнен с напрежение.

— Като че ли е приготвен от извънземните за някой, който може и да не познава тяхната наука.

— Също както йероглифите, които ние изпратихме с „Вояджър“ — каза Джак. — Земните учени изпратиха спътника в далечния космос през 1977 година с намерение да съобщят историята на нашия свят на извънземни същества.

— Мислиш ли, че всеки модел има различно предназначение? — попита Дорн.

Рикардо огледа всяка от четирите плочи, а после обиколи конуса над тях.

— На такова ми прилича — каза той. — Идеята е вероятно да се съберат различни функции в един уред, който се захранва от един източник на енергия. Както факс машината, която служи за копиране, телефон и телефонен секретар. НАСА винаги се стреми да разработва такива уреди, за да намали стойността при увеличена ефективност.

Дорн кимна.

— Защо да се носят четири различни машини в космоса, щом можеш да извършваш различни операции с един енергиен източник?

— Но какво прави всеки от тях? — зачуди се Джак, като леко проследи най-долния модул с пръст.

С лека въздишка панелът се отвори, изчезвайки вляво.

Джак трепна. Преди да успее да си поеме дъх, цялата долна секция излезе от машината като поставка за компактдиск. Четиримата възкликнаха едновременно. Саманта погледна Джак, който бе отстъпил.

— Трябва да внимаваш какво пипаш тук — каза тя.

В поставката лежеше предмет, който отразяваше ярко светлината. Приличаше на огромен, ъгловат лазерен компактдиск.

— Вътре има нещо — каза Саманта.

— Не го вади — предупреди Рикардо. — Нямаме представа какво може да стане.

— Каквото и да е това в поставката, мисля, че може да работи като захранващо устройство, като зареждаща карта — забеляза Джак. — Ти как мислиш, Рикардо?

— Вероятно. Като гледам конструкцията, на такова ми прилича.

Ръката на Джак се премести към вратичката на следващия модул. Когато пръстите му минаха до горния ръб, вратичката се отвори и навън излезе втора поставка. Цялата машина приличаше на обикновена аудиосистема. Гигантски четиридисков грамофон, помисли си Джак. Само дето този грамофон е свирел с ъгловати, почти колкото автомобилна гума компактдискове.

— Трябва да работи с невидим сензор — каза Рикардо. — Може би инфрачервен.

Джак отвори и следващите две вратички, но горната поставка изглеждаше различно.

Очите му се разшириха.

— Празна е!

Останалите се събраха около него.

— Прав си — каза Рикардо. — Дискът липсва.

— Липсва ли? — обади се Дорн.

Джак се задъха. Току-що бе разбрал защо дисковете в останалите три модула му изглеждат толкова познати.

Саманта надникна над рамото на Джак.

— И ти ли мислиш същото като мен?

Джак наистина си го беше помислил.

— Нашият предмет от Мали е липсващият диск…

 

 

Минаха четиридесет минути, докато донесат предмета от Мали от голямата зала. Рикардо и Бонган приготвиха два от надуваемите дюшеци на експедицията, които послужиха като сал за лесното придвижване на сандъка през наводнения коридор. След това пренесоха един сандък с технически инструменти на Рикардо. Отново измокрен, Джак отвори закопчалките на касетата. Предметът вътре блестеше силно като диамант.

— Помогни ми — каза той на Рикардо.

Двамата мъже извадиха предмета от касата.

 

 

— Като че ли ще съвпадне — каза Саманта.

Дорн и Бейнс гледаха как Рикардо и Джак вдигат и поставят на мястото му предмета. Теглото му изпъна мускулите на Джак, но когато повдигнаха ромбовидния диск над поставката, Джак усети, че тежестта му изчезва. Рикардо отстъпи. Предметът остана да виси във въздуха.

— Електромагнетизъм — каза Рикардо. — Същата технология, която забелязахме, когато двете части се сляха.

Саманта попита Джак дали не трябва да вмъкнат целия предмет в поставката. Но преди да успее да й отговори, той сам се спусна на мястото си. Чу се въздишката на вакуумното прилепване. После, като че в отговор на предварително програмирани инструкции, най-горната поставка изчезна в голямото устройство, вратичката се плъзна и го затвори. Трите останали поставки я последваха, като се вмъкнаха навътре с ослепяваща скорост. С нещо като тих шепот по машината се включиха дълги редици светлинки и замигаха в постоянен, пулсиращ ритъм. Панелите около яката на уреда се оцветиха. Помещението се изпълни с вибрации, които вдигнаха тънкия слой прах от камъните на пода на лабораторията. Всички косъмчета по тялото на Джак се изправиха, когато невидимата сила нахлу като водовъртеж на съдбата.

— Чувствате ли енергийното поле? — извика Рикардо, изпънал ръка. Стрелката на компаса, вграден в сложния му ръчен часовник се въртеше като бясна.

— Усещам го като статично електричество — каза Саманта.

Малките точици на светлинките от уреда се отразяваха в очите на Дорн.

— Това е невероятно!

Джак чу друг звук отляво на себе си. Извърна се тъкмо навреме, за да види как пред металната стена към тавана се издигат струйки пара. Самата метална стена бе започнала да се плъзга встрани.

Джак погледна Саманта. Нещо от уреда бе накарало стената да се отвори.

— Би трябвало да проверим — каза Саманта.

— Нека да се уверим, че уредът работи стабилно — отвърна Джак. — Надявам се, че току-що сме го включили.

— Какво мислиш, че върши? — попита Дорн, като направи знак на Бейнс да отиде към новооткрилото се помещение, докато учените оглеждаха машината.

— Не знам — отговори Джак. — Но мисля, че не бива да предизвикваме повече късмета си.

— Той е прав — намеси се Саманта. — Нямаме никаква представа какво може да върши всеки един от тези модули. Засега бихме предположили, че може да е някакво оръжие. Или потенциално опасен енергиен източник.

— Ще са необходими години, за да можем да го разглобим безопасно — каза Рикардо.

— Но поне светлинните табла сега изглеждат стабилизирани — установи Дорн.

Уредът като че ли се бе стабилизирал напълно.

— Рикардо? — повика Джак.

Ученият вече бе отворил сандъка, в който имаше диагностична апаратура, и измъкна една черна касета с размерите на кутия за обувки. Вкара единия край на малка метална пръчка в отвор в единия й край. Когато Рикардо обърна кутията, Джак видя стъклен екран, покриващ серия от стрелки и сив компютърен екран. Рикардо тръсна два пъти кутията в коляното си и завъртя две малки ключета, преди стрелките на уреда да се задвижат.

— Какво е това? — попита Дорн. — Гайгеров брояч ли?

— Не. Гайгеровият брояч измерва само нивото на радиоактивност — отговори Рикардо. — Малко ни е късничко да се тревожим за това.

Сензорите запищяха силно.

Рикардо намали звука, преди да продължи да настройва уреда.

— Това е дистанционен сензор за електромагнитно излъчване. Отчита и анализира различни електромагнитни полета — каза той. — Електромагнитното излъчване е форма на енергия, характеризираща се с дължината на вълната или честотата си. Радиовълните, видимата светлина генерират някакви полета. Дори и собствените ни тела.

Джак гледаше как енергийните вълни се движат по малкия, синкав екран, към който сега Рикардо гледаше явно разтревожен.

— Ще трябва да изпринтя това — каза той.

Рикардо въведе няколко команди върху малката сензорна клавиатура. След секунди от кутията започна да излиза хартиена лента. Сякаш четеше телеграфната лента от Черния понеделник^[1], Рикардо мрачно разглеждаше серията линии.

— Няма да повярвате, но това нещо показва магнитните характеристики на ядрен реактор.

Джак се наведе към него.

— Ядрен реактор ли?

— Няма никакво съмнение — каза Рикардо.

Очите на Джак се разтвориха възхитено.

— Тогава това трябва да е Източникът!

Дорн се обърна към него:

— Мислиш, че това е изгубеният източник на енергия ли?

— Трябва да е — отговори Джак. — То би обяснило митовете… Рисунките на странни уреди в древните гробници, които като че имат електромагнитни бобини и проводници. Технология, за която древните са казвали, че обуздавала силата на слънцето!

— Слънцето е гигантски ядрен реактор — каза Саманта, вперила поглед в Джак. — Сигурно това е Източникът.

Дорн се приближи до устройството.

— Това малко нещо да е проклет ядрен реактор?

— Да, ядрен. Но много по-различен от днешните ядрени реактори — каза Рикардо. — Сливането на атоми е процес, обратен на разцепването им. При сливането на два атома се образува нов, с по-голямо атомно тегло от това на всеки един от предишните два. Малката част от масата, която се губи в този процес, се е превърнала в енергия. Мощна топлинна енергия — каза той. — Основните съставни части при тази реакция са водород и хелий. Те подхранват реакциите в слънцето.

— И тези реакции продължават вечно, нали така? — попита Дорн.

— Почти. Слънцето е с толкова голяма маса, че тези реакции могат да продължават милиарди години, докато то изгори напълно, въпреки че енергията, която излъчва само за една секунда, може да задоволи нуждите на днешната ни цивилизация за повече от милион години. Що се отнася до ядрените реакции тук, на Земята, ние имаме достатъчно водород, за да задоволяваме енергийните си нужди практически безкрайно, ако говорим за консумацията, необходима на човечеството. — Рикардо замълча и отново погледна към дистанционния сензор. — Но мога да ви кажа, че това устройство тук може би е още по-забележително.

— Защо? — попита Джак.

— Защото, след като не сме се изпържили вече напълно, аз предполагам, че енергията, която то създава, не е от гореща, а от студена ядрена реакция.

Джак повтори думите му наум: студена ядрена реакция. Процес, при който се извършват същите реакции, но без високите температури на слънцето или в стандартните ядрени централи. Студената ядрена реакция, ако може да бъде осъществена, обещава чиста енергия, без отделянето на газове, предизвикващи парников ефект или опасни за света вторични продукти.

— Значи току-що сме открили ключа към бъдещето на човечеството — възкликна Дорн. — С векове напред.

Джак потръпна при тази мисъл. Той знаеше, че технологиите през следващото хилядолетие ще зависят от ядрените реакции. Учените вече правят опити за горещи реакции в гигантски магнитни реактори от типа „Токамак“ и са постигнали значителен напредък. Надпреварата вече е започнала. Скоро твърдото гориво ще излезе напълно от употреба и токсичните газове от горенето му, които заплашват съществуването на човечеството, ще изчезнат.

— Ако наистина се намираме пред ядрен генератор, това вече обяснява как са били построени тези храмове — каза възбудено Джак. — Обяснява и безбройните разкази за това как Блестящите са вдигали гигантски камъни под звуците на тромпети. И може би също обяснява защо местните са приписали легендата за Кетцалкоатл на Блестящите. В нея се казва, че извънземните са имали „огнена змия“, която можела да прониже и разреже човешко тяло. Други легенди споменават, че те са притежавали сила да унищожат света.

— Което представлява още една причина да не пипаме повече това нещо, докато не разберем съвсем точно с какво си имаме работа — добави Рикардо.

— Съгласна съм — каза Саманта. — Ще трябва да оставим това на най-добрите световни физици. Те сигурно ще успеят да го разглобят по безопасен начин и да разберат действието на гази технология.

— Нека не бързаме да викаме външни лица — предложи Дорн. — Имате ли някаква представа какво може да ни донесе този уред или всички технологии, които има тук долу?

— На нас ли? — изненада се Джак. — Надявам се, че не говориш за нашата група, а за цялото човечество.

Дорн помълча.

— Светът накрая ще види тази технология, но след като ние я патентоваме — чрез частни корпорации. Тази машина е безценна, докато за съществуването й знаем само ние.

— Тук не става дума за изваждане на останки от потънал кораб — възрази му Джак. — Извънземната технология принадлежи на науката. На всеки човек в света.

— Той е прав — намеси се и Саманта. — Тук не става дума за златни кюлчета или сребърни монети.

Дорн изглеждаше замислен.

— Може би. Но за нас е твърде важно как и кога ще съобщим за откритията на света. За това говоря. Ще трябва да обсъдим много сериозно този въпрос.

Бейнс се появи откъм съседната стая.

— Нещо интересно? — попита Дорн.

— Само още няколко маси — отговори Бейнс. — И няколко скелета.