Уолт Бекер
Липсващата връзка (34)

Мъглата

Парата изскочи като взрив от стените на тесния тунел. Саманта изчезна за част от секундата. Джак падна назад, стреснат от избухването. То продължи съвсем кратко, но облаците влага го ослепиха.

След това съскането престана.

Джак, Рикардо и Дорн бавно се надигнаха от пода, мълчаливо и изплашено загледани напред. На Джак му се стори, че чува Саманта да вика нещо иззад стената от мъгла, която продължаваше да се източва призрачно през цепнатината между камъните.

— Сам! Добре ли си?

Чу се кашляне, след това хлипане, което стана по-силно, когато ушите на Джак отново започнаха да чуват след силния съсък.

— Чуваш ли ме?

— Да. — Гласът й трепереше. — Чувам те. Нищо ми няма.

— Какво, по дяволите, стана? — развика се Дорн.

— Не знам. Но още съм цяла — каза тя. — Само съм изплашена.

Джак забеляза свитото на пода тяло на Саманта само на няколко метра пред тях. Тя се подпираше на ръката си, а дрехите й бяха мокри.

— А вие, момчета… Добре ли сте? — успя да попита тя.

— Нищо ни няма — успокои я Джак. — Това, което стана, беше ограничено само в няколко крачки.

— Парата мирише на нещо сладникаво — обади се Рикардо.

Джак облиза устни.

— Но има алкален вкус. — През главата му премина мисъл. „Може би не би трябвало изобщо да опитвам вкуса.“ Той запълзя към Саманта. Тя още не беше се изправила. Той огледа стените на тунела и забеляза малки групи от дупчици.

— И по тавана има дупки — обади се Дорн зад него.

Ръката на Джак опипа надупчената стена.

Нищо не се случи.

— Мислех, че работи на някакъв принцип на сканирането — каза той.

— Като вратите на големите магазини ли?

— Да. Може би е чувствително към натиск — каза Джак и се изправи.

Рикардо го гледаше изплашено.

— Всичко това… Лайнарска работа!

— Но пък интересно — отвърна Джак. Той постави успокоително ръка върху рамото на Рикардо и отново се обърна към дупките. Затвори очи и пристъпи напред, като прехвърли цялата си тежест на предния крак.

Влажната мъгла веднага избухна в заслепяващ поток.

Саманта изпищя и с това увеличи паниката, която и без това беше обхванала Джак. Той се запрепъва към нея с чувството, че току-що бе преминал през студена сауна.

— Не прави това! — крещеше Саманта.

Джак пое дъх. Отхвърли косата, която бе паднала върху лицето му.

— Поне повишава адреналина, нали?

— Но ти вече знаеше какво да очакваш.

Джак помириса дрехите си. Воняха на дезинфектант. Той погледна назад към коридора. Рикардо и Дорн надничаха през последните облачета мъгла. Звънтенето в ушите на Джак намаля.

— Работи на принципа на налягането — извика им той.

— Безопасно ли е? — попита Рикардо.

— Нали сме още живи?

Последва дискусия между Дорн и Рикардо за предполагаемата защитна функция на неизвестното устройство. След това Дорн реши да мине през него. Джак забеляза, че след всяко изпускане на мъглата звукът на машината става по-тих. Като че ли се регулира след дългите години на бездействие. Групата изчака Рикардо, който се самоуспокояваше на испански, преди да бъде обхванат от мъглата.

Той се появи със затворени очи, мокър и явно нещастен.

— Какво е това нещо? — попита Дорн, като гледаше назад към множеството отвори.

— Мъглата мирише на дезинфектант — каза Саманта.

— И аз си мислех същото — отговори Джак. — Което би трябвало да означава, че това е някакво устройство за обеззаразяване.

— Както стаите с пръскачки в центровете за инфекциозни болести — каза Рикардо.

Саманта изглеждаше объркана.

— Но устройство за обеззаразяването на кого?

— Или на какво — добави Дорн след кратко мълчание.

Джак се отърси от замислеността си.

— И дали е било предназначено да държи инфекцията навън… или вътре?

Въпросът увисна във въздуха като примка на бесилка.

Саманта надникна по-нататък по коридора и потрепери. Той като че се отклоняваше точно пред тях, но Джак не можеше да види покрай нея.

— Е? — попита той, приканвайки я да върви напред.

— Защо не тръгнеш да водиш ти? — отговори накрая тя.

 

 

Заревото откъм стените даваше достатъчно светлина, като че ли хиляди невидими свещи продължаваха да горят. Джак пристъпи леко напред. Той преглътна слюнката си, но гърлото му продължаваше да е сухо като тебешир. Чувстваше се като дете в някоя къща на ужасите. Не му се искаше да види какво има зад следващия ъгъл, но въпреки това продължаваше напред.

Навлязоха в по-малък коридор.

— По дяволите — въздъхна Джак.

Два огромни гранитни блока бяха паднали от стената в тесния тунел. Единият се бе счупил на две и запушваше дясната част на коридора. Другият беше паднал в средата на прохода, но бе останал цял, подпрян на стената по диагонал. Отворът между тях беше запълнен от големи камъни, циментирани в плътна тапа от изкривените древни корени и кал.

— Корени? — Рикардо ги побутна и в ръцете му остана парче гнило дърво.

Саманта започна да разчиства някои от отпадъците.

— Просто трябва да минем оттатък — каза тя. Скоро и останалите се захванаха да й помагат.

— По цялото плато съм виждал само няколко дръвчета — каза Дорн.

— Още едно доказателство за древността на това място — отвърна Джак. — Сега има само няколко дръвчета, но като се съди по дебелината на тази коренова система и влажността, която почувствахме, когато влязохме, можем да отсъдим, че климатът преди петнадесет хиляди години трябва да е бил напълно различен.

— Възможно ли е да се е дължало на настъпващата ледникова епоха? — попита Саманта.

— Не. Мисля, че климатичната промяна е била предизвикана внезапно. От същата причина, която е предизвикала глобалната катастрофа, за която се говори в множеството митове за потопа.

— Климатът поради потопа ли се е променил? — попита Дорн.

— И потопът е бил виновен, но механизмът, който го е предизвикал, е известен като изместване на земната кора. Вероятно той е предизвикал всички разрушения на това място.

— Изместването на земната кора?

Джак изхвърли още от отпадъците.

— Чарлз Хапгуд пръв е формулирал теорията, която по-късно е била подкрепена от Айнщайн. Той смята, че на всеки четиридесет хиляди години или някъде около това, се извършва масивно плъзгане на външния слой на земната кора, което се различава от бавния процес на тектониката на пластовете, при която части от земната кора се разместват поотделно, а не едновременно. Хапгуд твърди, че цялата земна кора — която лежи като тънка портокалова обвивка около магмата в центъра на Земята — може да се придвижи бързо и нацяло.

— Това би предизвикало ужасяваща катастрофа — прошепна Дорн.

— Такова изместване би могло да избута Антарктика на екватора, а Съединените щати до северния полюс. Айнщайн и Хапгуд не са определили какво точно може да предизвика това събитие. Може би постепенното натрупване на милиарди тонове лед при полюсите. Но тази теория обяснява историческите разкази за масово унищожение на човечеството и странните находки на вкаменелости през нашия век.

— Какви находки? — заинтересува се Дорн.

— Палеонтолози са открили в северния край на остров Ванкувър вкаменени тридесетметрови палми и фауна, която не би могла да вирее в онзи климат. Зад Арктическия кръг, само на няколко стотици километри от Северния полюс, изследователи са открили гигантски плодни дървета, замръзнали в леда заедно с плодовете и зелените листа върху клоните им. Единственият начин да замръзне топлолюбиво дърво заедно с плодовете и листата си, е, когато заледяването настъпи внезапно. Тези дървета са попаднали от умерен в леден климат просто за една нощ. Или ден. Също така в Сибир са открити запазени останки от мамути, замръзнали напълно заедно с растения, виреещи в зони с умерен климат, все още несмлени в стомаха им.

— Мили Боже! — възкликна Дорн.

— С всяка изминала година нови открития подкрепят тази теория — допълни Джак. — Съвсем наскоро чух, че някаква група, търсеща нефт в полярните области, попаднала на замръзнали корали.

— Коралите съществуват само в съвсем топли води — каза Саманта.

— Точно така.

Те продължиха да разчистват препятствието мълчаливо. Всеки беше потънал в собствените си мисли за размера на подобен катаклизъм, когато Саманта накрая успя да пропълзи отвъд препятствието. След като поразгледа, тя се върна назад през тясната дупка.

— Мисля, че скоро ще можем да минем оттатък.

— Фантастично — възкликна Дорн.

Джак помисли, че държанието на този човек се е променило. Още след невероятната случка с холограмата в саваната на Мали той бе станал по-съсредоточен, по-пресметлив. Сътрудничеше на Джак, вслушваше се в думите му. Но Джак чувстваше, че държанието му маскираше нещо по-дълбоко. Нещо, приличащо на силно желание.

След няколко минути четиримата успяха да направят проход, като си подаваха отломъците, които измъкваха от дупката. До препятствието се издигна купчина пръст и камъни. Саманта се промъкна през отвора покрай каменния блок. Дребното й тяло премина лесно през отвора.

— Виждам другата страна! — извика тя.

Промуши се през няколкото преплетени дървесни корени, които висяха от каменния таван. Те се разпаднаха от допира с нея и изпълниха отвора с фин прах. Саманта се промъкна през дупката. Джак изчака. Виждаше я как се движи, вече от другата страна.

— Какво има? — Сърцето на Джак удряше като чук в гърдите му. — Продължава ли коридорът?

Тя не отговори.

Джак я виждаше как върти глава. Помисли дали да не я издърпа обратно за краката.

— Какво има там? Какво виждаш?

— Джак — отговори накрая тя. — Това е невероятно.