Уолт Бекер
Липсващата връзка (32)

Металът

Пиърс разтърси глава и прогони съня си. Милър му подаде бинокъл.

— При дупката. Открили са нещо!

Пиърс видя един от боливийците да спринтира от дупката към купчината палатки до пирамидата. Само след секунди боливиецът поведе тичешком Дорн и жената към мястото на разкопките. Пълният мексикански учен ги следваше наблизо.

— Сърдитко тръгва към дупката. Той наистина се движи — каза Милър.

Двамата агенти бяха дали прякор на високия американец, когото във Вирджиния още не бяха идентифицирали. Пиърс гледаше как Джак спринтира към разкопките от друго място. Чувстваше се възбудата на сцената, която се разиграваше пред тях. Сърцето му затуптя по-бързо — като че ли да настигне шляпането от босите крака на Сърдитко.

— Нещо става! — каза Пиърс. — Намерили са нещо в тази проклета дупка.

 

 

Ботушите на Джак се плъзнаха по пръстта в края на дупката. В бездната долу изпопадаха малки камъчета. От ръба успя да види нещо странно блестящо под червеникавата пръст. Двама боливийци с лопати се отдръпнаха от мястото.

Саманта пристигна до него.

— Какво има, Джак?

— Не знам — отговори той. — Не знам.

Саманта падна на колене и надникна в дупката.

— Определено е метал!

Дорн извика на двамата боливийци да излязат от дупката.

Когато те се изкачиха, Джак видя металната плоча, която покриваше дъното на дупката и изчезваше под земята в краищата й. По сивата повърхност, където мъжете бяха почиствали пръстта от обекта с ръце, се виждаха отпечатъците им. Саманта изчака боливийците да се изкачат горе, а после пусна въжената стълба откъм дясната страна на дупката. Джак не изчака тя да стигне до долу. Той седна и се плъзна надолу по пръстта.

Рикардо изръмжа от болката, която причиняваха острите камъни на босите му крака.

— Ще ми помогне ли някой?

Въжената стълба се люшна под тежестта му. Саманта я хвана. След секунди Рикардо се срина в дупката при тях. Джак чу, че Дорн казва на двамата боливийци да си починат и ги изпрати към палатките да извикат Бейнс.

— Колкото по-малко очи видят това, толкова по-добре — каза той на тримата учени.

По този въпрос Джак бе съгласен с него. Помисли, че не е необходимо членове на картела да бъдат замесени в нещо от този род. Надяваше се двамата боливийци да са помислили, че са открили някакъв гроб на инка. Пък може и наистина да беше така. Внезапно Джак осъзна, че няма никаква представа какво всъщност лежи пред тях. След Мали можеше да е всичко, дявол да го вземе.

Забеляза пластовете пръст с различен цвят, които заобикаляха ямата. Започна да пресмята колко ли години са траяли отлаганията върху обекта.

Умът на Саманта също не спираше.

— Вероятно е било покрито от десет до петнадесет хиляди години — каза тя.

Джак предположи двадесет хиляди.

Саманта започна да разчиства пръстта от металната плоча. Преди Джак да се присъедини към нея, той забеляза пласт земя в дъното на ямата — точно над блестящата плоча. Съставът й бе от по-груби гранули, отколкото пластовете глина близо до повърхността на земята.

— Морски отлагания — каза Джак. Той разтърка гранулите между пръстите си. Голяма част от остатъците в пласта приличаха на начупени, вкаменени черупки.

— Може по някое време да е било изцяло под водата — каза Рикардо.

Откъм ръба на ямата Дорн започна да задава поток от въпроси, без да получи отговори. В дупката нямаше място за още един човек, който да може да работи. Междувременно, застанал на ръце и колена, Джак се взираше внимателно в металната плоча под себе си.

— Не намирам никакви заварки — каза той. — Никакви отвори. Никакви връзки. Прилича на цял блок.

Надяваше се да намери ръбове, някакъв контур, който да разкрие точното естество на предмета под тях, но плочата се простираше под земята.

През следващия час те подаваха пълните с пръст кофи на Дорн и Бейнс, които ги изсипваха извън дупката. Беше се стъмнило. Два фенера вътре в дупката съскаха и изнемогваха в разредения въздух. Слабата светлина хвърляше призрачни сенки, които се пречупваха по стените на ямата. Бонган разумно им бе хвърлил долу якета и ръкавици, но студеният въздух все пак смразяваше ръцете на Джак и пръстите му изтръпваха.

Странната плоча проблясваше в светлината на горящия във фенерите газ пропан.

— Все още не мога да открия никакви проклети заваръчни шевове — каза Саманта.

Джак спря и вдъхна от малката кислородна бутилка, поставена до него. Мускулите го боляха от височината и студа. Бяха успели да почистят още около шестдесетина сантиметра пръст отстрани, но краищата на предмета все още оставаха скрити. Той поклати глава. За всеки тридесетина сантиметра, които изчистваха отстрани, трябваше да свалят целия пласт от три метра височина отгоре му.

Копането щеше да продължи до късно през нощта.

* * *

Намерих я!

Джак чу гласа през съня си и се събуди стреснат.

Зората къпеше студената земя и хвърляше остри, черни сенки по каменистата повърхност. Малката група палатки, които групата бе построила до края на дупката, бяха леко влажни.

Джак нямаше намерение да спи. Само искаше да си починат изтръпналият му гръб и ръце. Пръстите му още бяха изцапани със засъхнала кръв и пръст. Малки парченца се бяха забили болезнено под ноктите му. Звукът от стържене отекваше откъм ямата.

Джак успя да изпълзи до ръба й и видя Саманта да хвърля лопатата и да започва да копае нещо с малка лъжица. Тя проследи дълбока линия в земята. При ръба на металната плоча.

— Стигнах до едната страна!

Наблизо зашумяха и останалите палатки, от които се заизмъкваха изморените членове на групата.

— Чакай. — Джак грабна малка кутия с инструменти — четки, клинове и лопатки. Бързо се спусна по въжената стълба. Дупката сега беше почти двойно по-широка отколкото в момента, когато боливийците попаднаха на метала.

— Мислех, че ще си починеш — каза той, когато се наведе над Саманта.

— Ами. Рано пиле… — Саманта проследи края на плочата с дланта си. Разкритата повърхност под тях бе с размера на укритие против буря. Джак опипа с клина в другата посока. След като почисти около десетина сантиметра откъм другата страна, Джак извика:

— Намерих другия ъгъл!

Всичките болки изчезнаха от мускулите му. Той потрепери.

— Бях започнал да мисля, че ще трябва да докараме багер. — Дорн се спусна бързо по стълбичката и скоро, също застанал на колене, помагаше на Саманта да почисти падащата отгоре пръст.

Продължиха да проследяват ръбовете по северната страна на плочата. Отгоре Рикардо и Бейнс подаваха кофите с пръст на Бонган, който ги изсипваше върху огромната купчина. След двадесет минути и четирите ръба на правоъгълната форма бяха изчистени от покриващата ги пръст.

— Кой знае колко надълбоко отива — каза Саманта.

— Мислиш ли, че е контейнер? — попита Рикардо.

Джак прокара пръсти по ръбовете на студения метал. Бяха изчистили около пет сантиметра пръст около всичките ръбове, но обектът продължаваше надолу в земята.

— Възможно е. Размерите обаче ми се струват познати. Има същите измерения като египетска врата.

— Врата ли? — попита Дорн. — Но това е гладко. Няма никакви цепнатини. Няма отвори. Няма вдлъбнатини.

Джак погледна нагоре.

— Рикардо, рулетката ми горе ли е?

Рикардо потърси в раницата на Джак в края на дупката и му подхвърли рулетката.

— Дръж в този ъгъл, Саманта — каза Джак. Тя я задържа, а той опъна лентата до другия ъгъл. — Триста седемдесет и пет сантиметра.

Дорн притисна края на лентата, докато Джак я опъна по тясната страна на правоъгълника.

— Сто осемдесет и седем и половина. Точно — усмихна се Джак.

— Ти, с твоите проклети цифри — изръмжа Дорн. — Какво, по дяволите, означава това?

— Означава, че онзи, който е изработил тези размери, е знаел за съществуването на златното сечение. Математически принцип, който древните не би трябвало да познават.

— Това е същото съотношение, каквото има и в камерата на фараона — каза Рикардо, като надникна към дупката.

— В пирамидата в Гиза ли? — попита Саманта.

Джак кимна.

— Мислиш ли, че пирамидите и това, което открихме тук, имат някаква връзка? — попита Дорн.

— Би трябвало да произтичат от един и същ източник на знания. Размерите на вратите и помещенията в големите пирамиди спазват същия математически модел, както, изглежда, и тази плоча. Фи.

— Фи? — зачуди се Дорн. — Мислех, че гърците са го открили хиляди години по-късно.

— Явно, че не е така — каза Джак. Той се присъедини към Саманта, която копаеше отстрани на плочата.

При ръба на дупката Рикардо се опита да обясни принципа на фи на Бейнс.

— Това е ирационално число — говореше Рикардо. — Като пи. Не може да бъде изчислено по аритметичен път. В основни линии фи е стойността на квадратния корен от пет, плюс едно, делено на две. Което в общи линии е… — Той набра цифрите върху часовника си, който служеше и като калкулатор. — 1,61803. Извън контекста на математиката числата нямат кой знае какво значение. Но фи се оказва твърде важна част от редовете на Фибоначи. Редици от числа, където всяко следващо представлява сумата от предните две. Като например 0, 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13 и така нататък. Това е принцип, който древните хора няма как да са знаели… Но явно са го знаели.

— И вие сте сигурни, че това е врата към нещо? — попита Дорн.

— Казах, че следва същата формула, по която са били построени вратите в Египет — отговори Джак.

— Обаче няма път през нея — каза Дорн. — Няма цепнатини. Няма отвори за някакъв ключ.

— Но пък ако е контейнер и е направен в съответствие с фи, ще трябва да копаем надолу поне на три метра и шестдесет сантиметра — заяви Рикардо. — Време е за багера, приятели.

Саманта прекара длан по студената, гладка повърхност.

— Струва ми се, че е направен от същата сплав, както предмета от Мали. Ако е така, няма да можем да си пробием път през него. Сплавта е непробиваема.

Гърбът на Джак настръхна от внезапна мисъл.

— Точно това е. — Той се изправи внезапно, отстрани от пътя си Дорн и бързо изкачи въжената стълба.

— Какво е „това“? — попита тя.

— Нашият ключ — отговори Джак.

После изчезна зад ръба на ямата.

 

 

Джак и Бонган едва заобикаляха големите камъни, докато носеха алуминиевия сандък, в който се намираше предметът. При разкопките Саманта се разхождаше нервно в дъното на ямата. Докато те оставяха касата на земята, тя прикри с длан очите си от блясъка на слънцето.

— Какво си намислил, Джак?

— Първо кислород — каза той задъхано. Отвори кранчето на малката бутилка до една от палатките.

Саманта разтревожена изпълзя от дупката, следвана от Дорн.

— Не знам дали ще се получи нещо, но си заслужава да се опита. — Джак вдъхваше дълбоко през маската на бутилката. — Искам да активирам холограмата в дупката.

Очите на Саманта се разшириха.

— Но тя може да предизвика нещо.

Джак се възбуди още повече.

— Самата холограма има няколко виртуални панела, спомняш ли си? Единият изключи уреда. Аз мисля, че друг пък може да служи за ключ. Електронен ключ.

— Това е фантастична идея — отговори тя възхитена.

Джак се обърна към Рикардо.

Но той внезапно се разтревожи.

— Не ме гледай. Няма да слизам долу да си играя на руска рулетка.

— Успокой се. Просто исках да ми кажеш своето мнение.

— Моето мнение ли? Моето мнение е, че се опитваме да постигнем твърде много сами. Трябва да се върнем в Щатите, да си попълним документите и да се върнем с необходимото оборудване. И с цялата научна общност на наша стра…

— Рикардо!

Рикардо тръсна глава.

— Да. Ако питаш дали мисля, че може да е електронен ключ, да. Може да бъде. Но освен това може да бъде и хиляди други неща.

Саманта пристъпи и отвори ключалките.

— Както е казал Томас Фулър, „който се бои от акули, не влиза в морето“. — Тя вдигна капака. Слънцето веднага огря предмета и блясъкът му ги заслепи като удар с ятаган. Джак й помогна да извади предмета от касата. Двете му части продължаваха да са свързани, оформяйки онова зловещо око, което гледаше към групата с черната си като сажди зеница.

 

 

— Бавно — обади се Дорн откъм ръба.

Джак задържа предмета с лявата си ръка. Около кръста му бе превързано въже, за да му помага да го крепи, докато слиза по стълбата. Бейнс и Бонган отпускаха въжето след Джак, който вече търсеше дъното с десния си крак.

— Още малко — извика той.

Накрая Джак свали и другия си крак от стълбичката и коленичи върху изравнената пръст до едната страна на металната плоча. Отвърза въжето от насочващото устройство. Очакването изпълни сърцата на цялата група. Беше станало тихо, като че ли им бяха забранили да говорят.

Саманта надникна над ръба. Възторгът й беше започнал да отстъпва място на тревогата. Изплашена от възможните последствия, сега й се искаше да каже на Джак, че постъпва твърде рисковано.

Той вдигна очи към нея.

С трепереща ръка тя му направи знак.

— Внимавай.

Джак кимна. Пулсът му се ускори и той избърса потта от дланите си в панталоните. Успя да хване здраво предмета и се изправи, като се обърна с лице към металната плоча. Тя лежеше на шестдесетина сантиметра пред него. Джак направи една крачка към металната плоча под себе си. Почти моментално почувства внезапно настръхване по гърба си.

— Създава някакъв вид електрическо напрежение! — извика той.

В мига, когато предметът пресече равнината над плочата, Джак почувства някаква енергия да преминава през дланите и после нагоре по ръцете му. Нещо като изтръпване.

Преди да успее да съобщи усещанията си, Саманта изпищя.

 

 

В палатката, където спяха боливийците, Вероника току-що бе започнала да реди петия си пасианс, когато мобилният й телефон звънна силно. Тя го измъкна от кожената торбичка на кръста си и намали звука.

— Вероника.

Гласът от другата страна бе заглушен от пукане.

— Не те чувам — каза тя на испански. Стана от масата и излезе навън. Но и там не се чуваше по-добре.

Нещо пречеше на връзката, макар че беше сигурна, че е заредила батериите на телефона, преди да напуснат Тринидад.

Накрая разпозна гласа на Густаво — човекът на Чека — и неин чичо по съребрена линия. Човек, който я изпълваше с тревога. Гласът звучеше различно, тревожно. Тя обясни, че Дорн е поискал голям товарен хеликоптер.

— Голям товарен хеликоптер ли? — попита чичото.

— Да.

Чичото предаде съобщението на Чека, който се беше заинтересувал особено много от онова, което става.

Вероника разказа за разкопките. Обясни, че двама от хората й са намерили нещо метално, закопано в земята.

— Знаеш ли какво е то, ангелчето ми?

— Не. — Тя му каза, че Дорн е забранил на хората й да се приближават до разкопаното място.

— Интересно… — каза гласът. — Господин Чека би желал да установиш точно какво са изкопали.

— Разбирам — отговори тя. Разбра скрития смисъл на думите му. Разбираше, че ако е изкопано нещо ценно, Чека щеше да пожелае да го конфискува. Знаеше, че двамата мъже ще измислят план. Но той щеше да е кървав. С убийства.

— Дръж ни в течение, ангелче — каза мъжът на леля й и прекъсна разговора.

Вероника се върна в палатката и седна върху един от сгъваемите пластмасови столове. Чувстваше се замаяна — ядът й се смеси с меланхолия. Тя отхвърли меката си коса назад и я завърза. Беше изморена. Изморена да убива, да се преструва. Към страната си изпитваше само презрение. Презираше света на наркотика и жестокостта, който първоначално я бе спасил, но й даде и повод за омраза. Още от дете тя мразеше много неща и особено мъжете. Повечето от тях бяха престъпни, безпринципни същества като чичо й.

Вероника потръпна. От известно време тя съзнателно се връщаше към мъчителните спомени. Виждаше стаичката си в Сукре, дантелените възглавници, цветните тапети, дървения вентилатор на тавана, който се въртеше съвсем бавно. Същият вентилатор, който размесваше топлия въздух в бавни кръгове и създаваше неприятния фон на кошмарите й.

Сърцето на Вероника затуптя по-бързо. Точно както тогава.

Спомни си зловещия му силует, осветен отзад от светлината в коридора. После шумът, това ужасно скръцване, когато чичо й затвори вратата.

Измина шест стъпки и стигна до леглото й.

Тя винаги ги броеше. Бяха бавни, всяка проскърцваше по дъските и той се приближаваше с всяка от тях. При шестата стъпка нощницата й залепваше от пот към тялото. После онзи глас — онзи злобен полушепот, следван от вълните алкохолни пари: „Здравей, ангелче.“

После чичо й се усмихваше както винаги, преди да вдигне чаршафа и да се вмъкне в леглото й.

А тя бе само на девет години…

 

 

Енергията преминаваше през тялото на Джак и възбуждаше всичките му нерви. Предметът падна от ръцете му върху меката почва.

— Джак! — Саманта сочеше плочата.

Онова, което виждаше, просто не можеше да бъде. Като отникъде се появи дълбока цепнатина, започнала от центъра на плочата, която бе разделена наполовина. Атомите се бяха преподредили сами. Твърдата сплав се раздели на две части с лекотата на течност — както в легендата се беше разделило Червено море. Енергийното поле изчезна също така бързо, както се и появи, и беше заменено от шума на по-топлия въздух, излязъл изпод двете части, които сега бяха разделени. Въздухът се изпари в по-хладната температура, създавайки кълбета пара, които се извиха към небето, преди да се разтворят в атмосферата. Джак изтри кондензиралата пара от лицето си и загледа безмълвно как двете части на вратата се плъзнаха леко към стените на ямата, избутвайки малките гранули пръст.

Учените гледаха шокирани. В тъмния отвор между вратите Джак започна да различава през парата някакви форми.

— Стълби? — извика Саманта разтреперана.

През последните ивици пара, които излитаха през новопоявилия се отвор, Джак видя каменни стъпала, които изчезваха в тъмнината отдолу.

Дорн стоеше в благоговение на ръба на ямата. Очите му бяха изпълнени със замислено учудване.

— Значи наистина е било врата.

— Но към какво? — прошепна Джак.

Саманта и Рикардо побързаха да се спуснат по стълбата. Джак остави предмета там, където бе паднал в пръстта.

От ръба на ямата Дорн се обърна към Бейнс:

— Дръж всички останали по-надалеч. Направи ограда. Никой да не я пресича без мое разрешение. — Той започна да се спуска по стълбата.

Вече в ямата, Рикардо се бе задъхал.

— Уредът трябва да е задействал някакъв вид херметично затворена врата.

— Но защо херметично затворена? — зачуди се Саманта.

— Не знам — отвърна Джак.

— Технологията е невероятна — обади се Дорн. — Като си помисля за приложението…

— Металът фактически се втечни. — Рикардо опипа отвора. — Металите всъщност са бавно подвижни течности, но за да станат такива, човек трябва да ги загрее до хиляди градуси. Чак тогава започват промените. А атомите на този се раздвижиха като по поръчка. Втечниха молекулите и ги втвърдиха отново…

Дорн поклати благоговейно глава.

— Боже мой. Кой ли е построил това?

Джак погледна надолу към каменните стъпала, които водеха в тъмнината под него.

— Има само един начин да открием — каза той и тръгна към подземния вход.

Саманта го сграбчи за ръката.

— Естествено, че е така. — Тя се усмихна и пристъпи пред него. — Аз влизам първа.