Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Link, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VaCo (2019)

Издание:

Автор: Уолт Бекер

Заглавие: Липсващата връзка

Преводач: Рени Димитрова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-034-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2069

История

  1. — Добавяне

Саркофагът

Джак усети слабост. За миг кръвта се оттече от мозъка му. Или го изпълни. Не знаеше. Но като че ли главата му се отдели от тялото и ей сега щеше да отлети встрани.

— Това е… Това е същото същество като нашия скелет — прошепна Саманта.

— Само че… мумифицирано — успя да пророни Джак.

Фигурата пред тях с отдавна затворени ангелски очи, четирипръсти ръце и сива кожа, която се бе набръчкала и свила около запазения скелет, беше труп на действително живяло някога същество. Тази мисъл премина като ледена вълна през ума на Джак. Гледката бе невероятна. Но тя превръщаше всичко в реалност. Фигурата пред тях не беше купчина вкаменели кости, които биха довели до буря от спорове между антрополози и художници по въпроса как ли може да са изглеждали съществата. Този труп, който лежеше със скръстени върху широките си гърди ръце, не оставяше никакво място за грешки. Никакви хипотези по въпроса за текстурата на кожата, косата или строежа на фигурата. Дългата избеляла роба покриваше по-голямата част от тялото, а краищата й бяха фино избродирани със златни нишки.

Не бяха използвани бинтове за мумифициране. Нито концентрирани разтвори. И въпреки това нещо беше запазило блестящото тяло почти идеално. Треперещите ръце на Джак докоснаха голямото лице. Макар че кожата бе обезводнена и прилепнала силно към лицевите кости под нея, мумифицирането беше далеч по-добро дори от египетските стандарти. Лицето не изглеждаше зловещо. По-скоро бе спокойно, умиротворено. Джак си позволи да докосне дългата сребристобяла коса, която все още се държеше върху едрата глава.

Блестящите очи на Саманта срещнаха погледа му.

— Имали са коса — каза той. По бузата на Джак се плъзна сълза. Тя потече до брадата му и остана там, докато той на няколко пъти поемаше дълбоко дъх. После падна върху ръката с издължени пръсти. Образите на плешивите извънземни изчезнаха от ума на Джак. Това тук не бе обезкосмено създание, приличащо повече на насекомо, отколкото на човек. Изглеждаше твърде човешки. С брада. Същество, което се е нуждаело от подстригване, което е трябвало да се грижи за външността си. Нещо много по-човешко от древния неандерталец. Тази фигура пред тях по някакъв необясним начин приличаше на близък роднина. Четирите пръста, големите очи и леко издължената глава изглеждаха особено, но ако човек погледнеше отвъд това и ръста на трупа, който бе почти метър и деветдесет, би могъл да го приеме просто като един висок човек.

Както ковчег преди погребение, отвореният саркофаг му даваше възможност за връзка с формата вътре. Това създаваше у Джак необяснима скръб, ужасно, шокиращо чувство, че отдава почит към далечен роднина. Изпитваше чувства към тази фигура. Чувства доста по-различни, отколкото ако гледа шимпанзе и установява, че то е имало ръце, крака, уши и гърди и понякога е можело да действа като човек. Изпитваше съвсем различни чувства, отколкото когато беше видял нарисуван от художник неандерталец, изкъпан, избръснат и облечен в костюм, портрет, който антрополозите бяха направили известен поради дългото теоретизиране по въпроса колко близки всъщност са двата вида — човекът и неандерталецът. Всъщност тези теории бяха продължили чак докато генетичните изследвания не бяха доказали невъзможността за родствена връзка.

Изгледът на цялото тяло заедно с лицевите косми и дългите меки коси, които се спускаха от черепа толкова красиво, правеха от съществуването на извънземния живот нещо близко, много по-лично от доказателствата, които бяха открили в Мали.

— Възможно ли е това да са били твоите „Блестящи“? — попита накрая Саманта.

Джак се опита да отговори, но в гърлото му беше заседнала буца и го запушваше с як, стегнат възел.

Дорн изглеждаше объркан.

— Същите хора, за които говориха догоните, нали?

— Не само догоните — успя да изрече Джак. Годините на борби и мъки като че бяха намерили изхода си от някакво тъмно и тежко място в душата му.

Рикардо постави ръка върху гърба му.

— Това е твоето доказателство, приятелю. Радвай му се — каза той.

Настъпи благоговейна тишина.

— Сега виждам защо са ги наричали Блестящите — каза после Саманта. — Историческите описания са почти идеални. — Тя поклати глава. — Твоите изчезнали хора вече се намериха.

— Да — изрече на глас мислите си Дорн. — Твоят труд за забравените благодетели на човечеството…

Джак докосна широкото рамо на мумията.

— Просто не мога да повярвам. Но те са тук. Те ме гледат.

— А други знаели ли са за тези Блестящи? — попита Дорн.

— За тях се разказва в историята на поне дузина различни култури — отговори Джак. — Безбройни устни и писмени традиции документират пристигането на малка група мистериозни същества. Тези чужденци явно са били носители на голяма мъдрост. Били са физически различни от местните жители. Значително по-високи. Имали са блестящи лица с големи, бляскави очи. — Джак помълча, загледан надолу към силното, покрито с брада лице. — И с бради…

Очите на Саманта срещнаха неговите.

Джак забеляза розовината по лицето й.

— За тях се говори в еврейските текстове като Книгата на Енох. Там е написано: „Лицата им блестяха като слънцето, а очите им горяха като лампи.“ Дори Данаил и няколко от пророците от Стария завет говорят за същите същества. Но появата им не е била ограничена в Средния изток или в Африка. Тибетската книга на Дизан разказва за „синовете на светлината“, които „правят същества от несъщества“ На хиляди километри оттам същите светещи същества се споменават в различни шумерски текстове като Поемата на Харсаг.

Дорн си спомни за тази поема от доклада на Джак.

— Единадесетте глинени плочки, нали?

— Точно така. Тази поема разказва за група мъдреци, блестящи същества, „които са положили сред местните жители основите на цивилизацията.“ Писменост, металообработване, земеделие и строителство. По-нататък се казва, че преди пристигането на тези „Блестящи“, „хората не са знаели как да си правят дрехи или постоянни жилища. Хората пропълзявали в укритията си на четири крака, ядели тревата с уста като овцете и пиели вода от потоците“. Има дори разкази за тях, че са дошли от небето в „огнен кораб“.

Саманта гледаше трупа.

— Ти си бил прав. През всичките тези години… — прошепна тя.

Джак я чу, но погледна към Дорн, който попита:

— Тези извънземни наистина ли са контактували с ранните човеци?

— Да — отвърна Джак. — В почти всички разкази, независимо дали са на маите, на шумерите или на египтяните, се говори за тези хора, „Блестящите“, които са учили местните. Защитавали ги. Донесли реда и закона на една раса, която изобщо не ги е познавала до момента. Само си помисли. Сега вече всичко това добива смисъл. Тези брадати същества — независимо дали са били известни като Виракоча тук, като Кетцалкоатл в Мексико, Кукулкан или Елохим в други части на света — те винаги са били описвани като високи мъже с бледа кожа и с бради. Местните хора твърдели, че те притежават магическа сила. Можели да повдигат скали. Можели да правят чудеса. Можели да лекуват.

Джак се задъха.

— Притежавали са сили, които могат да бъдат обяснени с невероятната технология, която сами видяхме. Помислете си само за тази холограма. Видяхте как реагирахме ние. Как реагираха зулусите. Ние сме чеда на двадесетия век. Само си представете как ли е изглеждала тази технология на народите от предисторическо време.

— Третият закон на Артър Кларк — каза Рикардо. — „Всяка достатъчно авангардна технология не може да бъде различена от магията.“

— Те трябва да са били като богове — обади се Саманта.

— Блестящите са били боготворени — отговори Джак. — Много преди зараждането на юдео-християнството са ги считали за всемогъщи същества. Някои учени мислят, че голяма част от нашите легенди за ангели водят началото си именно от тях.

— Защо не са завзели цялата земя? — попита Дорн — Тяхната технология би позволила и на най-малка група да управлява цялата планета. Да изтрие от лицето на земята примитивните хора.

— Не е било в природата им — отговори Джак. — Те са били лечители, които са проповядвали против насилието и войната. Диваците от Мексико разказвали, че когато била споменавана думата война, Блестящите си запушвали ушите. Не искали да я чуват. Те дори били и против човешките жертвоприношения.

— Но как са умрели? Къде са отишли? — попита Саманта.

Джак започна да сваля и останалите три капака. Във всеки от саркофазите имаше по един също така благороден труп, в същото положение, макар че последното тяло беше по-дребно от останалите.

— В повечето легенди се говори, че те си тръгнали по море. Някои от тях просто изчезнали. А няколко отново се издигнали в небесата — каза Джак. Той докосна гладката сива кожа на последната мумия. — Може би с известни изследвания бихме могли да разберем какво точно се е случило с тях.

— А говори ли се в легендите за броя на Блестящите? — попита Дорн.

— Разказите са различни, но в повечето се споменава много малка група. Трима или четирима. Но независимо колко са се появявали, всички легенди разказват, че те са изчезнали пак така внезапно — след като се разпоредили по всички най-важни въпроси.

Дорн стоеше мълчаливо.

— Няма да е чак толкова трудно да се открие от какво са умрели — каза Рикардо. — Като гледам, този процес при тях е много по-перфектен отколкото дори и най-добрите египетски примери на мумифициране. Ако имам на разположение подходящата апаратура и време, ще мога да получа цялата информация, която ни интересува. Това е едно от чудесните свойства на мумифицирането — каза той. — Можем да получим идеална ДНК дори и след хиляди години.

— Мумифицирането е още една област, която свързва древните култури — каза Джак. — И от двете страни на Атлантика цивилизациите обикновено са практикували този обичай. За повечето от тях запазването на физическите останки на мъртвите са били единственият начин те да получат живот в отвъдното.

— Може би не са били чак толкова далеч от истината — каза Саманта.

— Защо? — попита Дорн.

— Защото, ако успеем да получим цялата молекула на ДНК от някоя мумия, ние ще разполагаме с генетичната строителна клетка на тази личност. Може би тези посетители са знаели това. Ами ако са разполагали с технология да възстановяват живия организъм? Или поне са знаели, че това е възможно? — Тя замълча. — Не мога да не мисля, че този обичай се корени по-скоро в нещо научно, отколкото религиозно. Като например факта те да са знаели, че по този начин може да се съхрани ДНК.

Джак разбра, че тя може и да е права.

— Хайде, Саманта, не може да мислиш, че са мумифицирали мъртвите си с надеждата да ги върнат отново към живот — обади се Дорн.

— Чел ли си „Джурасик парк“?

— Гледал съм филма.

— Е, там го правеха с динозаври.

— Но това е само един проклет филм — възрази Дорн.

— Въпреки това Саманта е права — намеси се Джак. — Вземи последните постижения в областта на клонирането. Почти успяха да картографират пълния генотип и дори да трансплантират истински човешки ген в друго животинско същество. Това просто е пред очите ни. ДНК е строителният елемент на живота. Защо чрез него да не може животът да бъде построен отново, щом като веднъж вече е бил?

— Което ни довежда до един друг въпрос — каза Саманта. — За да бъде мумифициран мъртвият, трябва това да бъде направено от живо същество. Няма следи от никакви скелети…

— Сигурно не мислиш, че някое от тези същества е все още живо — възкликна Дорн.

Помещението отново потъна в тишина.

— Не, но това показва, че по времето, когато тези четиримата са били мумифицирани, някой трябва да е бил жив — каза Джак.

Рикардо избърса челото си.

— След последните няколко дни вече не съм съвсем сигурен, че бих могъл да изключа каквото и да било като вероятност, приятели.

Джак се разходи между четирите ковчега. Чудеше се какво ли има зад запушения коридор, който беше открил. Групата реши, че трябва да начертаят точен план за внимателен анализ на цялото това място. Саманта помогна на Рикардо да постави алуминиевите капаци обратно върху всеки каменен саркофаг, докато Джак и Дорн си водеха бележки.

— Идеята за възкръсване… — Дорн поклати глава. — Наистина ли мислиш, че е възможно?

— Нека ти го кажа по друг начин. След всичко, което съм видял да се постига в света на генетиката напоследък, аз съм се замислил сериозно да си напиша ново завещание — каза Джак.

— Какво? Да не си решил да се мумифицираш?

— Поне със сигурност мога да кажа, че съм против кремацията.