Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Link, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VaCo (2019)

Издание:

Автор: Уолт Бекер

Заглавие: Липсващата връзка

Преводач: Рени Димитрова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-034-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2069

История

  1. — Добавяне

Нападението

Бейнс бе поставил своите зулуси по границите на лагера. Уандайл, най-високият и най-млад от тях, трябваше да наблюдава източния фланг, който граничеше с високите треви на равнината. Нощта бе спокойна за Уандайл и той не забелязваше нищо в тъмнината, откакто Дорн бе минал покрай него преди половин час. Той погали автомата си и отпи от меха, който висеше на връв около врата му. Уандайл бе наследник на много поколения воини. Прапрадядо му беше провъзгласен за принц от самия Шака Зулу преди войната между англичани и зулуси през 1879 година. Името Шака означаваше Небе и известен период от време Народът на небето бе упражнявал абсолютна власт над по-голяма част от Южна Африка. Това бе се променило, когато накрая англичаните разбиха племето му. На четвърти юли 1879 година в битката при Улунди на платото Махалабатини предците на Уандайл загубиха завинаги своята гордост и власт.

Уандайл никога нямаше да забрави как загина собственият му баща. Това стана преди петнадесет години. Той бе само на тринадесет, даже още не бе станал мъж. Гледаше гордо, а след това с ужас как баща му поведе група зулуси към редиците на южноафриканските полицаи. Полицаите имаха щитове от плексиглас и шлемове. Носеха големи пушки. Баща му имаше само мачете. Спомняше си как изтича до падналия си баща, след като полицията откри огън. Уандайл не биваше да плаче, но си спомни как въпреки това сълзите му капеха върху гърдите на баща му.

Уандайл можеше да остане при племето си, но този начин на живот не бе за него. Той беше воин. Зулус. Колко горда щеше да се почувства майка му, когато й разкажеше за своите приключения. Щеше да й купи хубава къща и най-после тя щеше да получи уважението, което заслужава. Да, помисли си той, когато се върна, ще бъде велик ден. Поиска му се да издаде боен вик. Но в същия миг една силна ръка закри устата му. Уандайл инстинктивно захапа и усети кръв. В миг ръката изчезна. Уандайл забеляза една тъмна фигура да бяга в нощта.

Беше догонски воин.

Уандайл се опита да извика другарите си, но успя да чуе само хриплив, съскащ звук. Едва тогава усети топлата кръв, която пръскаше върху тревата и краката му. Разбра, че вратът му е бил прерязан. Докато кръвта му продължаваше да тече силно, Уандайл се опита да стисне оръжието си. Ако можеше да даде няколко изстрела, би могъл да предупреди лагера. Но пръстите му не се подчиняваха. Главата му се замая и той вече не виждаше. После тялото му падна в локвата кръв и душата му отлетя.

 

 

Саманта бе завързала връзките на единия си ботуш, когато чу звук в задната част на палатката си. Заслуша се внимателно, но всичко отново бе потънало в тишина. Почувства, че нещо не е наред. Нещо определено не беше наред. Погледна часовника си. Два без четвърт през нощта.

Какво, по дяволите, правеше Бен? Тя се пребори с десния ботуш и го вдигна над глезена. После чу стрелба от автомат в източната част на лагера.

 

 

Джак бе преполовил пътя надолу по склона, едва усетил разцепването на кожата на глезена си от една вулканична скала по пътя. Сърцето му се блъскаше и той чуваше стъпките на Дорн да заглъхват в далечината, след като го бе задминал.

Когато заобиколи малката издатина, Джак видя трасиращи следи от куршуми да озаряват нощта. Беше закъснял. Нападението бе започнало. Лаят на автоматичните оръжия събуди прерията. Джак напрегна още повече горящия вече от болката крак.

Блъскаше и разтваряше високата почти два метра прерийна трева. Внезапно видя палатките. Черни сенки тичаха около тях в тъмнината и на всеки няколко секунди проблясващият огън на автоматите показваше позициите на хората на Дорн. Съвсем скоро обаче очите на Джак различиха мелето наоколо.

Потърси палатката на Саманта.

Газовият фенер в нея се люшкаше диво върху една от подпорите и открояваше три силуета. Един от тях, най-малкият, трябва да бе на Саманта. Той стисна ножа си още по-здраво.

— Джак! — викът отзад го накара да се извърне точно навреме, за да попречи на един догон да замахне с копието си. Ако се беше забавил само миг, щеше да е мъртъв.

Жилавият воин изгуби равновесие и падна на земята пред него. Джак вдигна крак и стъпи с всичка сила върху главата му. Чу пукането от черепа на воина. Мъжът не помръдна.

Чак тогава Джак осъзна, че Дорн бе извикал, за да го предупреди за приближилия се догон. Но нямаше време за благодарности. Джак хукна към палатката на Саманта.

Дорн го изгледа, когато тръгна, а после се насочи към най-голямата от палатките. В тъмнината видя хората си да я защитават. Палатката и предмета, който се намираше вътре.

* * *

Рикардо чу първите изстрели в пластмасовия контейнер на походната тоалетна, която се бе превърнала в негов дом, далеч от дома. Не бе напълно сигурен какво представляват пукащите звуци, докато три 45-калиброви куршума не пробиха стената на контейнера.

— О, мамка му!

Рикардо изскочи от тоалетната, все още вдигайки панталона си. Вмъкна се тихо зад мястото на схватката и се насочи към центъра на лагера, където зулусите стреляха по всичко, което се движи. Рикардо тичаше наведен. Не искаше да стане жертва на огъня на своите, макар да не разбираше изобщо какво става. Скри се зад няколкото камиона с оборудване.

Тогава чу Саманта…

Викът й бе приглушен, но гласът не можеше да се сбърка. Беше само на двадесетина метра от палатката й, но трябваше да премине всеки сантиметър дотам на открито. Той грабна една малка лопата от един от джиповете, пое дълбоко дъх и спринтира по откритата площ.

 

 

Саманта замахна с чайника отново. И за втори път догонският воин до краката й падна в безсъзнание. Страстта й към кафето помагаше. Железният чайник бе единственото й оръжие, когато първият догон нахълта в палатката.

Опитът й да говори с него бе напразен. Ужасена от ситуацията, тя заекваше и не можа да изрече и малкото думи, които знаеше. Но може би това й помогна да остане жива през последните петдесетина секунди. Първоначално двамата воини не можаха да решат какво да правят с побеснялата жена пред себе си.

— БЕН!

Саманта извика с всички сили, но имаше лошото чувство, че е сама.

— Не се приближавай! — предупреди тя другия нападател на догонски, но мъжът се хвърли към нея с вдигнато мачете. Саманта усети как металното острие издраска дебелия й памучен панталон. Чайникът падна и тя отстъпи към малката работна масичка.

Усети горещината на дъха му, когато се приближи и вдигна мачетето над главата си.

— Саманта! — Рикардо бе застанал на входа на палатката.

Догонът се обърна. Рикардо хвърли лопатата. Тя удари човека по рамото и се блъсна в газената лампа, която висеше върху кръстосаните жици.

Лампата падна и избухна в пламъци, създавайки достатъчно объркване, за да може Саманта да се спусне към Рикардо, който пък се опитваше да се приближи до нея. Огънят се развихри.

— Входът! — Саманта видя друг догон да влиза зад Рикардо, пресичайки пътя им за бягство.

— Лягай долу! — изрева Рикардо и я блъсна на пода.

 

 

Дорн откри Франсоа и Бейнс да защитават главната палатка, стреляйки по всичко, което се движи. Двама мъже лежаха мъртви пред тях и кръвта им попиваше в праха.

— Къде е предметът? — попита запъхтян Дорн.

— В сандъка. Опитахме се да го занесем в един от ровърите, но нашите приятели ни попречиха — каза Бейнс.

Франсоа провери амунициите на колана си.

— Останали са ни по три пълнителя.

— Дайте ми оръжие.

Бейнс хвърли на Дорн един израелски автомат „Узи“ от масата, а той веднага го зареди като умел войник. Свали предпазителя и дръпна затвора.

— Вие двамата хващайте сандъка. Махаме се оттук.

Бейнс и Франсоа прехвърлиха автоматите си на рамо и хванаха алуминиевия сандък от двете страни. Вдигнаха го от масата, изненадани от тежината му. Но когато се обърнаха отново към Дорн, Бейн пусна своя край.

Трима от най-едрите догони, които някога бе виждал, нахлуха зад гърба на Дорн.

Единият бе самият вожд.

 

 

Пламъците бързо се надигнаха към покрива на палатката и брезентът веднага се подпали. Гъст дим се стелеше по пода, където Саманта и Рикардо се претърколиха, за да избягнат серията от слепи замахвания с мачетето на догона.

Рикардо хвана мъжа и го дръпна на земята.

— Рикардо! — изпищя Саманта. Рикардо лежеше под ебонитовия воин и дори и в настъпилия хаос тя видя, че онзи го души.

Рикардо успя да измъкне едната си ръка и да отблъсне човека, за да поеме малко дъх.

— Излез… навън — успя да каже, преди онзи отново да стисне врата му.

Но Саманта не го послуша. Тя скочи върху догона и заби до кръв ноктите си във врата му. Той изкрещя. С едно бързо движение я отхвърли от себе си и тя се удари силно в горящата маса. Бързо се претърколи.

Но за Рикардо борбата бе приключила. Той лежеше в безсъзнание. Воинът сега се насочи към нея. Саманта забеляза червените кървави ивици по врата му, а после огромното мачете в ръката му. С две големи крачки той се надвеси над нея. Кой знае защо, тя затвори очи. Не искаше последното, което вижда на този свят, да бъде лицето на разярен мъж.

Държеше ги затворени, в очакване желязното му острие да я убие. Не ги отвори, докато не усети една силна ръка да сграбчва нейната.

Джак стоеше пред нея с лопатата в ръка. Догонът лежеше мъртъв в краката му.