Уолт Бекер
Липсващата връзка (12)

Ава

Саманта седна в края на леглото си и събу ботушите си, загледана в земята.

— Все още е влюбен в теб, нали? — попита Дорн. Той оправяше леглото си в другия край на палатката.

— Не и след всичко, което се случи помежду ни — отвърна тя.

— Докачлив е — каза Дорн и се приближи до нея. — Бих казал, че ревнува.

Саманта се вмъкна в леглото си, но не каза нищо.

Той я целуна по челото, а после се върна към собственото си легло.

— Макар че ми се иска да бе имал повече причини за това.

Нощта бе влажна даже и за Мали. Джак усещаше как потта се събира под брадата му, преди да потече към тила. Гледаше тавана на палатката си и наблюдаваше как по нея пълзи сянката на един торен бръмбар рогач, осветена от луната. Беше неприятно същество, дълго повече от шест сантиметра с рога, които се извиваха от здраво бронираната му глава. Тежината на голямото му почти колкото юмрук тяло караше брезента на палатката да увисва, докато той се движеше, вероятно пиейки кондензиралата по плата влага. Торните бръмбари живеят в екскрементите на разни животни, които обитават равнините на Мали. Работата им не е кой знае колко престижна, но все пак необходима. Джак се замисли за някои хора, които сам познаваше и които приличаха на това същество. Неприятни същества, чиято работа е съмнително необходима сред личното им обкръжение. Хора като търговците на оръжие например. Хора като Дорн.

Джак се замисли за положението, в което се намираше сега. Да види отново Саманта бе достатъчно неприятна травма. Но като научи, че Дорн финансира експедицията, стана още по-лошо. И въпреки това знаеше, че сега вече никой не би могъл да го накара да се отстрани.

Той се изправи и отново обу изтърканите си кожени ботуши. Разбра, че ще бъде невъзможно да заспи. Ритмичното биене на тамтамите на догоните продължаваше откъм билото на близкия хълм. Беше стандартният догонски ритъм, който нямаше съществено значение. И все пак звукът бе заплашителен в топлия въздух. Фактът, че изобщо се провежда някаква церемония толкова късно през нощта, го тревожеше.

Той затегна колана на прашните си панталони, дръпна ципа от входа на палатката и се измъкна в нощта.

Джак премина разстоянието от около километър и половина до лагера на догоните доста бързо. Барабанният ритъм се чуваше по-силно с приближаването на скалистото било. Ниският тътен отекваше по стените на каньона, които го засилваха. Вече виждаше оранжевото зарево от огньовете на догоните. То къпеше отсрещния склон. От време на време букети от искри се издигаха към ясните звезди, носени от силния вятър. Джак се заизкачва по хълма. Свличащите се камъни затрудняваха движението му.

Избра една пътека между по-едри камъни и се опита да се движи колкото е възможно по-прикрит под ниските храсти. Преди да стигне върха на билото, чу зад себе си шум и спря. Тихичко се оттегли назад в храстите.

Звуците от тежко дишане бързо се приближиха отзад, насочени май право към храста, зад който се криеше. Камъчетата скърцаха под тежките стъпки. Накрая Джак успя да различи тъмната фигура на едър мъж. Чудеше се дали мъжът го вижда. Идеше право към него.

Джак тихо се приведе и усети студената дръжка на походния си нож. Пръстите му натиснаха леко алуминиевото копче. Накрая с изщракване, което се боеше, че ще бъде чуто от фигурата, острието изскочи. Той бавно го измъкна от кожената кания.

Фигурата продължи да приближава.

Ръката на Джак в миг притисна устата на фигурата, а другата притисна острието към гърлото й. Мъжът започна да се бори, докато острието поряза тънка ивичка по врата му. Тогава той капитулира и се отпусна, като че молеше за милост. Най-после Джак успя да го разгледа на лунната светлина.

Дорн.

Когато шокираният южноафриканец разбра, че това е Джак, той отново започна да се бори, докато Джак не му даде да разбере, че няма да го отпусне, докато не се успокои.

— Какво, дявол да го вземе, правиш тук? — прошепна Дорн. Страхът му се бе заменил с яд. — Можеше да ме убиеш.

Джак отново сложи едрата си ръка върху устата на Дорн и стисна пръсти. После се наведе и прошепна в ухото му:

— Още петнадесетина метра и той щеше да го стори.

Джак извърна главата на Дорн и показа нагоре по склона, а после направи знак към група скали. Очите на Дорн постепенно успяха да различат фигурата на стража догон, седнал върху камък. Държеше дълго копие. Джак свали ръката си.

— Сигурно не мислиш, че той щеше да ми направи нещо — прошепна Дорн.

— Защо не идеш да провериш?

Дорн се вмъкна по-близо до Джак, за да могат да си говорят шепнешком.

— Почти не можещ да прикриеш неприязънта си към мен. Но искам да разбереш, че аз не по-малко от Саманта исках ти да дойдеш. И двамата имахме нужда от теб. Бих искал да отхвърлим различията си и да се опитаме да установим работни взаимоотношения заради всичко, което тази работа може да означава за света.

— Съжалявам, ако си помислил, че неприязънта ми към теб е била дори и леко прикрита — каза Джак. — Защото не съм имал подобно намерение.

Лицето на Дорн потъмня, но той позволи на Джак да довърши.

— Честно казано, ти изобщо не ме интересуваш. Всъщност мисля, че хора като теб би трябвало да бъдат съдени като военни престъпници. Но тази находка надхвърля силата на моята неприязън.

В тишината се чуваше продължаващият тътен на тамтамите.

— Добре тогава — каза Дорн. — Ще имаме делови взаимоотношения.

— Обаче аз не работя за теб. Разбираш ли?

— Естествено.

— Няма да ти се подчинявам. За нищо.

Джак разбра, че кръвта на Дорн е кипнала. Беше го предизвикал, ядосал. Но знаеше, че той не е забогатял, като е давал израз на чувствата си.

— Никога не съм го и очаквал — отвърна спокойно Дорн.

Внезапно барабанният тътен замлъкна. Симфонията на насекомите изпълни тихия въздух, докато мъжете останаха напълно неподвижни. Като че ли хиляда дълбоки гласа се издигнаха над площадката. В нещо като полурецитал, полуприпяване, мъжете ръмжаха. След това барабанният тътен започна отново. Този път по-силен. По-ясен.

Дорн беше сигурен, че Джак се напрегна.

— Какво става? — попита той.

— Това не е стандартна церемония. Сега използват свещени тамтами — прошепна Джак.

— Каква церемония е това?

Джак погледна нагоре през гъстите листа. Една пътечка, скрита от високите храсти, водеше към върха на хълма, встрани от позицията на стража.

— Скоро ще разберем — каза той.

Саманта се събуди внезапно и погледна към съседното легло. Бен беше изчезнал. Зачуди се къде ли е отишъл, но беше свикнала с неговите странности. Бързо прие да не се притеснява от неговите пристигания и тръгвания, казвайки си, че именно независимият му дух я е привлякъл. Той поне никога не се месеше в работата й и не мърмореше, че й отделя много време.

Беше го срещнала на откриването на една галерия в Музея на модерното изкуство. Щом забеляза силния му южноафрикански акцент, Саманта разбра, че нещата може и да се усложнят. Той беше много умен. Това й се хареса. Но след време стана ясно, че нещо липсва. Не можеше да разбере точно какво, но го почувства силно по време на вечерята по случай първата им годишнина. Красивият мъж, седнал срещу нея, притежаваше всичко, което една жена би могла да пожелае. И въпреки това нещо не беше наред.

Година и половина по-късно те планираха тази експедиция в Мали. И за двамата бе очевидно, че нещата помежду им не са идеални, но взаимоотношенията бяха сърдечни и удобни. Той даваше на Саманта неща, които й липсваха. Подпомагаше работата й както емоционално, така и финансово. Обаче, когато отново видя Джак, тя се замисли. Обу си дебелите вълнени чорапи, след това обърна работните си ботуши и ги изтупа здраво. От единия паднаха две отровни мравки и тя ги смачка безжалостно. Бяха я хапали и преди. След това облече бял памучен потник на голо. Джак я харесваше така, помисли тя. Особено без сутиен. Но избелелият потник сега не бе облечен специално заради него или който и да било друг мъж. Просто беше дяволски топло.

Двамата мъже се бяха задъхали, когато стигнаха върха на хълма. Под тях пет големи огъня хвърляха зловещо зарево над стотици догони. Те танцуваха ритмично, в синхрон. Краката им вдигаха малки облачета прах от твърдата земя. Някои от догоните имаха копия, но повечето обикаляха около огньовете невъоръжени. Няколко души встрани от кръга се подпираха на дълги мачете, които използваха, за да секат растенията из гъстата савана.

Танцът достигна кулминацията си с мелодичен напев от група догонски жени. После в какофония от ревове и викове танците приключиха. Един от племенните старшини влезе в осветения кръг и започна солов напев.

— Един от духовните им водачи — прошепна Джак.

Мъжът носеше голяма корона, състояща се от вертикална дървена плоча, пресечена от две хоризонтални плочи в двата края. Приличаше на груб модел на самолет с по-голяма от обикновената опашка. След няколко мига една по-малка група танцьори се присъединиха към него в хипнотичен балет около един от пламтящите огньове.

Този танц изглеждаше различен. По-сложен.

— Какво означава? — попита Дорн.

Първоначално Джак не отговори. Току-що бе разбрал кои са тези хора и това накара стомаха му да се свие.

— Тези хора са АВА.

— АВА ли?

— Маскирана група, съставляваща отделна общност сред племето на догоните… Погребални танцьори.

— На чие погребение?

Джак вече пълзеше надолу по склона.

— Нашето!