Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Link, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VaCo (2019)

Издание:

Автор: Уолт Бекер

Заглавие: Липсващата връзка

Преводач: Рени Димитрова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-034-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2069

История

  1. — Добавяне

Рикардо

Рикардо мразеше хеликоптерите. Двама от колегите му бяха загинали в тези тромави стоманени клетки, а точно този изобщо не приличаше на реклама за авиационна безопасност. Предположи, че това е някакъв ранен модел на „Хюи“. Усещаше непълното изгаряне на горивото в двигателя, а виенето на перките бе особено силно. На всичкото отгоре машината нямаше нищо, което поне да прилича на врата. Но при такова бързане не можеше да придиря. По време на дългото му пътешествие от Мали дотук Рикардо със страх се качи на два малки самолета и един стар 767, преди да кацне на националното летище в Еквадор. Само повишеният му адреналин през последните четиридесет и осем часа го бе докарал толкова надалеч. След това го информираха, че единственият начин да достигне бързо до планините, където доктор Джак Остин преподаваше при древните руини на Куенка, е, като се качи на хеликоптер. Пътищата били почти непроходими след последните валежи.

Чудеше се какво ли ще каже Джак, когато се срещнат. Не бяха се виждали близо шест години, откакто в края на краищата Джак бе уволнен от Калифорнийския университет в Бъркли. Джак като че ли никога не се разбираше с властите. А в този случай властите бяха членовете на Академичния съвет на Калифорния. Повечето от колегите съжаляваха за уволняването на Джак, но дори Рикардо и Саманта изпитваха съмнения относно абсурдните му теории. Само че Джак не беше човек, който някога ще отстъпи. И с удоволствие се правеше на нетърпим — рядко срещана черта за човек на науката.

В днешните университети държаха особено много на внимателното извършване на изследванията и стриктната им проверка. Най-ужасният кошмар за един учен бе да публикува, а после да бъде публично разпънат на кръст от критиците, а те често се оказваха най-близки колеги, които с удоволствие отхвърляха новите идеи. Джак бе минал през ада след публикуването на идеите си по отношение на Източника и как е било възможно да съществува една такава авангардна техника, преди началото на записаната история.

Дори и в света на палеоантропологията, който също имаше известен принос в прибързаните твърдения за новата липсваща връзка или невероятните теории за нов вид праисторически човек, се поощряваше предпазливостта при всяка стъпка. Но, изглежда, на Джак изобщо не му пукаше за това.

На Саманта обаче й пукаше. Тя заедно с останалите колеги антрополози бяха отхвърлили странния доклад на Джак и неговите методи. Рикардо сви рамене, като си спомни мъчителната раздяла на Джак и Саманта. По едно време те бяха неразделни любовници. Опитвайки се да подкрепи и двамата си приятели, Рикардо попадна само на болка и съжаление. Дори и след всичките тези години той не се съмняваше, че само споменаването на името на Саманта е достатъчно, за да накара Джак да се откаже от завръщане в Мали. Но той им трябваше. Затова засега щеше да си трае. Джак беше единственият човек, който можеше да осмисли невероятното им откритие.

— Сеньор.[1] — Пилотът показа към обраслата с джунгла планина, която израстваше пред тях, обвита в мъгла. През един процеп в облаците Рикардо зърна за първи път храмовете на Куенка.

Джак гледаше как хеликоптерът се спуска, а витлата му надигат вълни сред локвите. Няколко студенти подгониха литналите си бележки. Други пък свиха юмруци и показаха среден пръст към машината.

 

 

Джак задържа бейзболната шапка върху главата си с длан и се насочи ядосано по изтритите каменни стъпала към хеликоптера, чиито плазове вече се удряха в камъните. Кой идиот може да се опитва да каца тук? Очите на Джак се насълзиха от вихъра, предизвикан от витлата. Той прескочи последното стъпало и затича към потрошеното, древно возило. „Ега ти боклука — помисли си той. — Кой, по дяволите…

Кръглото испанско лице пред него се усмихваше над разперените ръце.

— Рикардо Оливарес — успя най-накрая да изрече Джак.

Колко време не бяха се виждали…

 

 

Студентите гледаха от долния край на стълбите как мъжът сграбчи доктор Остин в мечешка прегръдка. Няколко даже се поколебаха дали да не му се притекат на помощ, докато стана ясно, че двамата мъже се познават. Крещяха си нещо един на друг, но беше невъзможно да се чуят под боботенето на хеликоптера. Цялата група гледаше как доктор Остин като че ли се зарази от същата силна възбуда, която излъчваше огромният му приятел. После доктор Остин застана напълно неподвижен. Ръцете му се отпуснаха. Той като че ли не забеляза, че бейзболната шапка отлетя от главата му и падна долу в локва кал в основата на храма. Каквото и да бяха си казали, сигурно е много важно, помислиха студентите. Защото доктор Остин обичаше шапката си.

 

 

Само след секунди Джак осъзна онова, което бе пристигнал да му каже неговият приятел. Краката му омекнаха, докато се препъваше надолу по стълбата към учудената си група студенти. Джак се наведе и вдигна раницата си. Осъзна, че просто е забравил имената на всички. Умът му препускаше диво към Мали. Прегледа нещата в раницата. Там бяха очилата му, една пластмасова бутилка с минерална вода, личният му бележник и разни палеоантропологични инструменти. Нямаше тоалетни принадлежности, но затова пък портфейлът и паспортът му бяха тук. Дръпна ципа на раницата и тръгна към хеликоптера. Студентите го зяпаха шокирано.

Гари успя да събере малко кураж.

— Хей, къде? Още няма даже два и половина!

Джак започна да се изкачва по стъпалата на храма.

— Свободни сте! — извика той през рамо.

Бележки

[1] Господине (исп.). — Б.пр.