Уолт Бекер
Липсващата връзка (40)

Кална лавина

Стената от кафява вода погълна Джак за миг. Саманта гледаше в ужас как той се блъсна в долната част на каменната купчина, а после изчезна. Силата на нахлулия вятър я повали от върха в коридора, откъдето бе дошла. Острите камъни издраха кожата й. Тя падна на пода. Последва я поток от кал, който заля нея, Дорн и останалите от групата в преддверието с дъжд от камъни. Саманта усети, че е подета от мощна вълна. Че се върти, удря се в камъни. Стени. Тела. Усети една ръка. Крак. Беше влачена почти тридесет метра, преди силата на потока да намалее. Пет покрити с кал фигури се появиха от тинята. Стаята се изпълни с кашлица. Мръсната вода се оттече. Появиха се две очи. После още, когато Рикардо, Дорн, Бейнс и Бонган изтриха от лицата си калта.

Саманта се опита да се изправи, но залитна. Рикардо я задържа.

— Дръж се. Добре ли си, Сам?

Саманта успя да кимне и погледна пода, опитвайки да се задържи права.

— Кална лавина — каза между две кашляния Дорн. — Трябва да е предизвикана от взрива.

Саманта се огледа. Картината на нахлуващата кална стена бе пред очите й.

— Боже мой! Джак! — Тя се изтръгна от ръцете на Рикардо.

Каменната купчина бе отнесена наполовина от водната стихия. Саманта се изкатери върху намалялата купчина, без да обръща внимание на виковете на Рикардо. Стигна другата страна на купчината и загледа с ужас как водата се пени до камъните.

Нивото бе започнало вече да спада.

От отвора в страничната стена бълваше пяна. Това бе шахтата, която оглеждаше Джак. Зад нея виковете на Дорн и Рикардо отекваха от тавана, докато двамата се катереха по купчината. Болеше я цицината встрани на главата, но тя не й обърна внимание. Присви очи, за да се взре в изпразващия се от водата коридор.

— Не го виждам, Рикардо! Не го виждам.

Рикардо се плъзна до нея.

— Къде беше той, когато нахлу вълната?

— Близо до основата на купчината. — Тя показа остатъка от кафявата локва, която се отливаше надолу по шахтата. — Гледаше в онзи отвор. Каза, че можело да е някаква вентилационна шахта към друго ниво.

Дорн прегърна Саманта. Докосването му я накара да се чувства още по-зле. Тя се дръпна.

— Виждаш ли го? — попита обхваната от паника.

— Ще го намерим. — Дорн махна калните кичури коса от лицето й. — Ще го намерим.

Саманта продължи да се взира към водата, която вече бе доста плитка.

— Той може и да е жив — прошепна тя. — Той е плувец, може да се справи.

Пяната по повърхността изчезна, когато калната вълна намери нови пътища, за да се подчини на гравитацията. Но още нямаше и следа от Джак.

Саманта не забеляза движението зад себе си.

Дорн се обърна към Бейнс. Той отговори на мълчаливия му въпрос с лека усмивка — като че ли изчезването на Джак беше добре дошло.

Дорн поклати глава. Не може.

Саманта ровеше в дълбоката кал в основата на каменната купчина. Усети нещо до крака си и извади голям корен. Издутата червена цицина на челото й туптеше болезнено. Но ръцете й ровеха в калта. Тя викаше името на Джак, но само ехото й отвръщаше откъм коридора.

Той беше изчезнал.

— Трябва да се е плъзнал надолу по шахтата — каза Рикардо.

Като надникна в покритата с кал шахта, Саманта завика името му.

Никой не отговори.

Групата рови до колене в калта още двадесет минути, докато дори и Саманта разбра, че тялото му го няма в новооткрития коридор. Част от сърцето й скърбеше ужасно. Но другата половина се бе хванала за надеждата. Поне не бяха открили трупа му. Джак може още да беше жив. Някъде.

Докато Бейнс и Бонган отидоха да вземат всички въжета, които успеят да открият, Дорн започна да обяснява физичното явление, предизвикало калната лавина, явно често срещана опасност за миньорите. Саманта чу само малка част от думите му, докато се разхождаше напред-назад и гризеше ноктите си. Дорн обясняваше, че взривът често втечнява части от подземните пластове, като разтваря подземни водни резервоари или срутва естествени прегради, които задържат водните пластове. В резултат на това се получават кални наводнения, които могат да изпълнят тунела за миг.

— Бих казал, че имахме късмет, защото втечняването беше малко — завърши Дорн.

— Късмет ли? — спря се Саманта. — Та ние може да сме загубили Джак, дявол да те вземе!

Избухването й стресна Дорн.

Саманта не я интересуваха физическите процеси. Тя просто изпитваше ужасното чувство на безпомощност. Джак бе изчезнал. Бяха минали петнадесет минути от калната лавина, а Бейнс и Бонган още не се бяха върнали. Тя знаеше, че с всяка измината минута намалява възможността Джак да оживее. Мъката разтърси тялото й.

Когато най-накрая видя Бейнс и Бонган да се изкатерват по каменната купчина с навити върху раменете въжета, тя скочи.

Не си и представяше, че някой друг ще се спусне в шахтата да търси Джак. Тя беше най-дребната и най-леката. А умението й като алпинистка я правеше идеалния кандидат. Рикардо й подаде фенерчето си. Бонган провери два пъти възлите около кръста й, после затегна възлите на шестте въжета. Можеха да я спуснат на дълбочина 54 метра.

— Ами ако ни потрябва още въже? — попита тя.

— Само това е — отговори Бейнс. — Претърсихме целия лагер.

— Ако ни потрябват още въжета, цялото това упражнение ще бъде просто безсмислено — каза Дорн.

Саманта надникна в шахтата. Каменният тунел изчезваше в черна бездна. Тя включи фенерчето. Лъчът прониза тъмнината с остър десетсантиметров лъч. Тя завъртя основата на фенера и лъчът се разшири, осветявайки по-голяма част от шахтата.

— Ако трябва да те изтеглим, подай сигнал — каза Дорн. — Две светвания.

— Ами какво ще кажеш, ако извикам: „Измъквайте ме оттук, по дяволите?“

— И това ще свърши работа.

Бонган настани Саманта в отвора на шахтата и тя остана за миг да си поеме дъх. Краката й се люшкаха под нея, както бе седнала на тесния ръб.

— Провери ли всички възли? — попита тя. Ако някой от тях се отвържеше, нямаше как да се върне.

Бонган кимна.

— Опитай се да не позволиш на въжето да се търка по остри ръбове — каза Бейнс.

Саманта се изхлузи по гръб надолу. Шортите й се плъзгаха леко по покритите с кал камъни. Отгоре отпускаха постепенно въжето. Тя се молеше онези възли да издържат. Нямаше къде да избяга от ужаса си. Тесният проход я обгръщаше като каменен ковчег и като че беше съвсем безразличен към всичко.

— Имаш още дванадесет метра — извика й Рикардо.

Тя от време на време викаше Джак. Скоро въжето престана да я спуска.

— Какъв е проблемът? — извика тя.

— Свърши — отговори й Рикардо. — Петдесет и четири метра.

Саманта се вгледа надолу, после включи фенера. Не можеше да прецени колко още продължаваше шахтата.

— Джаааак!

Изчака гласът й да отекне обратно към нея. Защо не намериха още въжета? Тя завика отново и отново.

Никакъв отговор.

Почувства паниката да се надига откъм корема й и да изпълва гърдите. Джак беше мъртъв и тя не можеше да направи нищо. Облегна глава върху наклонената повърхност. По калните й бузи потекоха сълзи. Трябваше да открие сърцето си пред Джак снощи. Сега вече никога няма да може. Помисли, че го губи за втори път през живота си. И този път завинаги.

Не отговори на виковете отгоре, които я питаха дали вижда дъното. Вместо това прибра фенера в джоба си и заплака.