Включено в книгата
Оригинално заглавие
Link, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)
Корекция и форматиране
VaCo (2019)

Издание:

Автор: Уолт Бекер

Заглавие: Липсващата връзка

Преводач: Рени Димитрова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-034-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2069


Следата

Джак нежно я събуди.

Нощта изглеждаше по-тъмна отпреди. Тялото й беше по-отпочинало от всякога. „Тази нощ ми възвърна всичко за цели шест години мъка“ — помисли си тя. Обичаше го. Сега повече от всякога.

— Рикардо сглоби нещо, което май ще ни измъкне оттук — каза Джак, вече облечен.

— Спа ли? — попита тя.

— Че кога ли съм спал?

Саманта намери дрехите си. За миг беше забравила за скелета и невероятните събития от последните няколко дни. Беше се отдала на удоволствие, което почти бе забравила. Но сега, докато навличаше дрехите си върху няколкото още болезнени подутини, сложността на положението, в което се намираха, отново стана съвсем реално. Спомни си предателството от страна на един мъж, който сега й се струваше толкова далечен и чужд, колкото и ядреното устройство, и потенциално опасното му приложение.

— Дълго ли спах?

— Половин час, след като те оставих и отидох да помогна на Рикардо — отговори Джак. Не спомена за двадесетте минути, когато я бе оставил да спи в прегръдката му, нито за удоволствието, докато вдишваше сладкия й аромат.

 

 

Дистанционният сензор почиваше мълчаливо върху контролното табло, докато камионите се промъкваха бавно из калния път. Покрит с подутини от ухапванията, болката, от които можеше да облекчи само с кортизон, Бейнс стискаше кормилото със силните си ръце, като че ли можеше да му избяга. Фаровете на камионите осветяваха само гора и кал.

— Това нещо не ни върши никаква работа — злобно изрече Бейнс. Черната кутия продължаваше да изследва околностите и изобразяваше леки вълни върху светлосиния си екран.

Дорн ядосано завъртя лулата си с пръсти.

— Нямаме много други проклети възможности, нали?

Дорн му беше доверил най-скъпоценната машина — Източника, в който бяха вградени четирите модула — а Бейнс позволи да им я откраднат. Само допреди няколко часа Дорн си бе представял бляскавото бъдеще, което се откриваше пред него, щом изследователите му откриеха функциите на всеки от модулите. Сега той обмисляше какво да бъде бъдещето на Бейнс, ако не си върнат машината. Недобро бъдеще. Даже по-лошо — несъществуващо.

Поправката на моста им отне много време. Сега учените имаха голяма преднина. Уредът върху таблото беше единствената им надежда, но той можеше да отчете електромагнитни промени само в радиус от около седем-осемстотин метра. На практика трябваше да се спънат в машината, ако изобщо имаха някакъв шанс да открият учените. Дорн вече беше проверявал една фалшива следа, когато инструментът показа електромагнитна промяна, а после излезе, че я излъчва газов генератор, използван за осветление и за захранването на телевизор в една колиба.

Яростта го изпълни. Докато оглеждаше безнадеждно гъстата гора от двете страни на пътя, той удари с юмрук таблото.

— Как, по дяволите, са се измъкнали от храма?

— И аз се чудя — отговори Бейнс. — Не е било през входа. Сигурен съм.

— Ако не ги намериш скоро, онова копеле ще разпространи новината за ядрения реактор по целия свят — изръмжа Дорн. — Той каза, че искал да направи откритията на експедицията публично достояние. — Дорн не можеше да си представи как този човек може да махне с лека ръка на трилиони долари. — Трябва да го спрем, преди да е стигнал до телефон.

Бейнс като че ли усещаше какво го чака, ако не открият учените. Той натисна газта.

Дорн се затвори в собствените си мисли за Саманта. Първоначалното доволство, че е останала жива, по-късно бе заменено от ярост. Никога нямаше да позволи на Джак да победи. Преди пристигането му нещата бяха толкова ясни… И пак ще бъдат, когато го няма.

След още километър и половина подскачане по примитивния черен път от радиото на колата започнаха да се чуват думи. Думи, които паднаха като мед върху сърцето на Дорн.

— Хеликоптерът „Сикорски“ излетя — каза гласът.

Дорн се изправи в седалката. Погледна часовника си: два и половина часа през нощта. После грабна слушалката.

— Какви са координатите ни?

— Според онези, които ни съобщихте, ще бъдем над вас след четиридесет минути.

Дорн въздъхна доволно. Хората от превозваческата му компания в Бразилия не очакваха, че товарният хеликоптер ще може да излети по-рано от следващите двадесет и четири часа. Явно умението на Дорн да убеждава беше ускорило ремонта. Макар и доста закъснял, за да ги изнесе от Тиахуанако, хеликоптерът поне щеше да им помогне сега в търсенето. Дорн знаеше, че му е необходима всякаква помощ. Току-що беше започнал да се досеща какво би станало, ако учените успеят да оживеят достатъчно дълго, за да съобщят за него на властите.

После, сякаш боговете на съдбата някак бяха чули мълчаливите му молби, Бейн спря рязко камиона в средата на пътя и посочи към дистанционния сензор.

— Хваща нещо.

Инструментът започна да писука. Хващаше някакъв силен сигнал. Спокойните вълни върху екрана му подскочиха рязко.

Сигналът идеше отнякъде южно на пътя.

— Може да е друг проклет генератор — каза Бейнс.

Дорн трябваше да вземе решение. И не трябваше да греши.

— Провери го — каза накрая той.