Уолт Бекер
Липсващата връзка (26)

Последната вечеря

— Не знаех, че ръждата можела да плава — каза Рикардо.

Колоната беше спряла пред един очукан ферибот. И малкото боя, останала по него, се лющеше на парцали и под нея се показваше червената ръжда, която покриваше плавателния съд. Корабчето се поклащаше унило до протъркания дървен кей, който излизаше към плиткия залив. Малкото рибарско градче Тикине притежаваше единствения ферибот, който можеше да преведе тях и оборудването им през езерото. Обаче, след като видя тази плаваща морга, Джак разбра, че ако околният път покрай ледените брегове на езерото Титикака не беше затворен, той с удоволствие би избрал по-дългия му маршрут.

Саманта скочи от първата кола и пресрещна Джак до мостчето пред малкия пристан.

— Приятно ли пътува?

— Да — отговори Джак. — Благодаря.

Вероника скочи от колата, облечена в якето на Джак.

— Да побързаме да качим нещата на борда — каза Саманта.

След като закараха колите върху ферибота, първият помощник на капитана, индианец, на когото му липсваха предните горни зъби, каза на Дорн, че преди да потеглят, екипажът трябвало да извърши някакви малки поправки.

— Малки поправки ли? — Дорн погледна към Джак, а после отново към индианеца. — Къде, по дяволите, е капитанът?

Накрая откриха капитана на ръждивата развалина, работещ здравата в машинното отделение. Сигурно беше подушил киселото като оцет настроение на Дорн, защото скочи с усмивка и го прегърна през рамо, като че ли бяха близки приятели. След това обясни, че „малките поправки“, които трябвало да направи, щели да отнемат само няколко часа.

Джак тръгна след Дорн, който вървеше ядосано по прашния път към малка колиба.

Макар и разочарован заради забавянето, Джак едва прикри усмивката си, като забеляза открояващия се черен отпечатък от ръката на капитана върху гърба на ризата на Дорн.

 

 

Голямата каруца представляваше идеално прикритие. Връзки здраво стегнати тръстики тотора в каруцата скриваха джипа, но и оставяха достатъчно пространство, за да се вижда целият район. Пиърс записваше, докато колите с трополене се качваха върху борда на ферибота. На Милър му струваше само две дъвки, за да наеме едно малко индианче. Най-новият и най-млад оперативен работник на ЦРУ притича откъм ферибота и съобщи на Пиърс между няколкото балона, които направи с дъвката, че корабчето е било наето до другата страна на езерото за развалините на Тиахуанако.

— Какво може да търси картелът в изоставените руини? — попита Пиърс.

Милър поклати глава, докато предъвкваше говеждата пастърма.

Пиърс наблюдаваше групата доктори и наемници да се изкачват по склона на полегатия хълм към няколкото малки сгради. Ставаше студено. Пиърс закопча горните няколко копчета на якето си и си каза, че това трябва да е най-странната сделка с наркотици, която някога е виждал.

— Искаш ли малко? — Милър му подаде парче говежда пастърма.

Пиърс поклати глава. Вдигна яката около ушите си и се сгуши в седалката на джипа. Шефовете на Управлението във Вирджиния му бяха заповядали да проследи Вероника, докато специалистите там се опитат да идентифицират новопристигналите. Да не прави нищо. Само да чака. Двамата оперативни агенти трябваше да следват стриктно настоящото нареждане, докато не получат нова заповед. А то беше: „Бъдете в непрекъснат визуален контакт.“

 

 

Капитанът на ферибота беше им казал, че в ресторантчето горе на хълма сервирали страхотна местна риба. Първоначално Джак се вбеси от мисълта да губят време за ядене, но нямаше друг изход. Тук фериботът държеше пълен монопол. След като влязоха в постройката от изсушена кал и дърво, Джак усети аромата на прясно приготвена риба и това повдигна духа му. В голямото огнище пламтеше огън и хвърляше оранжево зарево из помещението, което служеше като място за почивка и хранене. Навън вече бе настъпила студена нощ. Саманта се стопли до горещите камъни на огнището, преди да седне при Дорн, Бейнс, Джак и Рикардо край единствената свободна маса. Група от прашни рибари заемаха останалите две, явно готови да пият през цялата нощ.

Собствениците поставиха отвън под покрова от ярки звезди маси за останалите хора от кервана. Бонган се хранеше сам до мъжете от боливийската охрана, които мълчаливо си пушеха цигари питийос, съдържащи малко кокаин, твърде популярни в този район на Андите. Джак го наблюдаваше с любопитство. Този човек му харесваше, но тук изглеждаше не на мястото си и твърде самотен. Затова изпитваше и съчувствие към неговата изолация. Макар да служеше от дълги години, той си оставаше един самотник сред другарите си.

Самото хранене продължи около двадесетина минути. Всички излапаха набързо вкусната езерна пъстърва, без да приказват много помежду си. След това вкусиха някои от коктейлите на ресторантчето и топъл пунш с писко^[1]. Джак усети, че лицето му изтръпва само след половин чаша от питието — ефектът на алкохола се засилваше и от голямата надморска височина на това място. От далечината към тях се носеше музика от един бар, намиращ се от другата страна на черния път. Звуците разкриваха дълбините на южноамериканската култура. Свиреха мелодията със сику — типична дървена флейта, използвана от индианците, обитаващи високите Анди. Подредени на групи, от тези инструменти се изтръгваха особени, призрачни звуци, особено във високите тонове. Едно чаранго пригласяше на флейтите. Мелез между мандолина и банджо, то звучеше по-прекрасно от който и да било инструмент на земята.

Когато групата се събра около огъня, за да се постопли, Джак погледна Саманта, която се бе облегнала върху горещите камъни. Кестенявата й коса лъщеше под отблясъците на оранжево-червените демони, които трептяха из помещението. Небесносиният й вълнен пуловер не можеше да се сравнява с яркостта на очите й.

Пребори се с желанието да седне до нея и се настани на един тъмен, дървен стол наблизо. Дорн седна до него и помоли Джак да му разясни Аймирския алгоритъм. Саманта му бе разказала за него по пътя. Заобиколени от всичко необходимо — интересни хора, горящ огън, топло питие и липсата на друго занимание — те потънаха в дълбок разговор. След минути той се бе запалил от идеята на Джак за изгубената цивилизация — съществувала преди писаната история.

— Като отдавна изчезналата цивилизация на Атлантида ли?

— Да.

Дорн се изсмя.

— Сега разбирам защо са отхвърлили теориите ти. Атлантида е мит, нали? Знам, че по телевизията много говорят за нея, но ти сигурно не вярваш наистина да е съществувала, нали?

— Вярвам — отговори Джак. — Но не защото мисля, че това е модна идея. Просто е едно от нещата, които за мен имат смисъл. Едно от малкото неща, които могат за обяснят как така човекът внезапно е еволюирал от каменната ера към модерната цивилизация.

— Джак не е съгласен с признатите теории за еволюцията на човека — намеси се Саманта.

— Разбрах го вече — отговори Дорн.

— Ако искаш да дадеш име на тази изчезнала цивилизация, можеш да го направиш. Аз не претендирам да знам къде е била тя, каква е била или дори откъде е дошла.

— Но мислиш, че извънземните може да са помогнали за развитието й — замислено изрече Дорн.

Джак светна. Сега, след като бяха подкрепени от най-чудното откритие, което би могъл да си представи, странните му теории звучаха някак по-достоверно.

— Точно така предполагам. Но независимо от това, здравият разум ме уверява, че такава цивилизация е съществувала. Намираме следи от нея по целия свят. Митове от всяка част на света я документират и…

— Не можеш да основаваш науката върху митове — каза Дорн.

— Защо не? — Джак се изправи и отиде към огнището, което го окъпа в мека, топла светлина. — Митовете за мен са удобен начин да се предава историята — преди създаването на писмеността. Щом различните култури по света говорят за внезапно изчезване на велика цивилизация, култури, които не са имали контакти помежду си, то аз съм склонен да им вярвам. Точно както съм склонен да повярвам, че Александър Велики е завладял Персия или че Юлий Цезар е бил убит. Щом като човек вярва на тези разкази, защо да не вярва и в онези от по-старо време? Митовете са история. История отпреди създаването на писмеността.

Дорн дъвчеше лулата си.

— Повечето антрополози като че не са съгласни с това.

— Но пък ние ставаме все повече — каза Джак. — И не само в областта на антропологията. Астрономи, лингвисти, историци, изследователи като Полански, Сантиляна, Селърс. Те всички искат да кажат, че в съвременните ни разбирания за миналото има нещо погрешно. — Джак отпи от горещия си пунш. — Греъм Хенкок казва, че ние сме същества, страдащи от амнезия. Това е най-доброто определение, което съм чувал. Ако само се вслушаме в собствените си митове, нашата предистория ще ни се открие. Тя ни моли да го сторим. Как иначе могат да бъдат обяснени безбройните разкази за глобална катастрофа, която почти унищожила човечеството?

— Говориш за потопа. От Библията.

— Да. Великият потоп. Земетресение. Толкова ужасно явление, че някой се е погрижил да не го забравяме.

— Ти наистина ли мислиш, че това се е случило? — попита Дорн.

— Знам, че е така. — Джак замълча за миг. — По света съществуват над петстотин легенди за потопа. Доктор Ричард Андре, който е изследвал осемдесет и шест от тях от четири континента, е направил заключението, че шестдесет и две са напълно независими от разказите, предавани от евреите и в Месопотамия. Всички разказват за това, че нашият вид почти е бил изчезнал. И само няколкото оживели е трябвало да започнат всичко от самото начало.

— Като Ной — каза Саманта.

— Или като Утнапищим за шумерите, Тезпи за Централна Америка, Великия баща и Великата майка на маите, които оживели след унищожението, за да населят земята отново. Инуите са вярвали, че големият потоп е бил придружен със земетресение, което протекло толкова бързо, че само малко хора са успели да се спасят. Индианците лусеньо от Долна Калифорния вярвали, че тези спасени са избягали по най-високите върхове, докато водата е спаднала. Карените в Бирма разказват за двама братя, които били спасени от потопа върху сал. Във Виетнам брат и сестра оживели в дървен сандък — заедно с по една двойка от всички видове животни. В Малайзия племето чион вярва, че от време на време светът им, или Седмата земя, както те го наричат, се обръща наопаки и всичко в него бива потопено и разрушено. Племената от остров Самоа, японците, гърците и египтяните — списъкът е дълъг.

Джак замълча и загледа пламъците.

— Ние не сме се развили, като просто сме еволюирали от каменната епоха насам. Ние сме били хвърлени обратно в каменната ера. От страхотна катастрофа, която почти ни е изтрила от лицето на планетата.

Вятърът удряше по капаците на прозорците отвън и невидимият студ на Андите нахлуваше през отворената врата.

— Да мислим, че сега сме стигнали върха на цивилизацията и сме го постигнали посредством равномерно, линейно развитие, е не само нахално, но и скръбно противоречие с фактите. В две или три от книгите си Платон е твърдял, че нашата планета е била помитана периодично от катастрофи, след които са оставали малко оцелели. Или както той казва, „лишени от писменост и образование, за да започнем всичко отново като деца“.

Саманта погледна Джак. Той винаги я беше вдъхновявал. Сега следеше всяко негово движение и напълно разбираше защо преди години се бе влюбила толкова силно в него.

— Разбирате ли, цивилизацията сигурно се развива по спирала или окръжност, но не по права линия. Ами какво би следвало, ако цивилизацията се е издигала, пропадала и издигала отново? Платон е основал своите мисли върху доказателствата, които е имал за голямата катастрофа, която е принудила оживелите да започнат да се учат отново. Да се цивилизоват отново. Фактите един след друг ни сочат, че трябва да погледнем на праисторията по друг начин. Различен от този, заради който моите професори по антропология ми отрязаха главата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дорн.

— Искам да кажа, че има стотици аномалии, които не се вписват в съвременните теории за нашия произход като вид и в историята на цивилизацията като цяло. Вземи само датирането на сфинкса!

— Какво за него? — заинтересува се Дорн.

Джак започна да се разхожда — навик, който си бе създал от стотиците си лекции.

— Според конвенционалната мисъл големият сфинкс е бил построен около две хиляди и петстотин години преди новата ера от фараона Хуфу.^[2] Така са ни учили в училище. Но съвременните геолози — Господ да ги благослови — използвайки модерна техника за геоложко датиране, са открили, че сфинксът трябва да е много по-стар. Джон Уест и Робърт Скоч са заложили репутацията си върху твърдението, че начинът на ерозиране на сфинкса може да е предизвикан само от силни валежи в продължителен период от време.

— Но Египет е сух като камък — обади се Бейнс.

— Точно така. — Джак спря и отпи от чашата си. — Египет е бил сух като камък от четири или пет хиляди години насам. Но не и преди това. Преди десет, петнадесет хиляди години, земята, която е щяла да се нарича Египет, е била влажна, плодородна. Сфинксът трябва да е бил построен преди това. И не от египтяните. Сфинксът е бил построен много преди те да са дошли по тези места, при това с технология, която съперничи на съвременните.

— Тогава кой го е построил? — попита Дорн.

— Не знам. Някаква цивилизация, за съществуването, на която са се носели слухове. Ако щеш, атлантите. Или някаква велика култура, която е изчезнала както толкова много други. Или може би…

— Да не би да мислиш, че извънземните са построили пирамидите и сфинкса? — каза Дорн.

— Не знам дали те са ги построили. Може само да са осигурили ноу-хау за строежите.

— Ако ме бяха попитали преди — намеси се Рикардо, — бих казал, че си луд. Но сега… След онова, което открихме…

— Струва ми се ужасно невероятно — прошепна Дорн.

— Както съществуването на извънземни на Земята — каза Джак. — Допреди няколко дни.

— Джак е прав — включи се в разговора Саманта. Очите й блестяха възбудено. — Ние открихме доказателства за вероятна извънземна намеса в Мали. А сега холограмата ни насочи тук, към една важна цивилизация от древната история.

— Странно, проклето да е! — каза Бейнс, загледан невиждащо към огнището.

— Аз твърдя само, че очевидната логика сочи към някаква изчезнала връзка между древното човечество и този извънземен — каза Джак. — Помислете си само. Познанията по астрономия на древните ни предци са надхвърляли много онова, което знаем ние. Те са знаели как се движи небесната сфера — че Слънцето, Луната и планетите се въртят. Знаели са точната обиколка на планетата — тя е включена в стотици различни системи за измерване по целия свят. Инженерите и математиците откриват този феномен в запазилите се сгради, защото древните са включили тези цифри в своята архитектура. И тези цифри са точни — добави Джак. — А ние успяхме да получим толкова точни стойности едва след като първият спътник обиколи Земята през 1957 година.

— Освен това съществуват мегалитовите структури — каза Рикардо.

— Те са най-известните аномалии — отговори Джак. — Говорим за каменни блокове, които на практика е невъзможно да бъдат изрязани и преместени, а са намерени на различни места по света. Има ги в пирамидите в Египет и в Куско. Каменните блокове в Баалбек, Ливан — храм с напълно неизвестен произход — които тежат повече от осемстотин тона. Всеки от тях! Има ги и отвъд това езеро в Тиахуанако. В днешно време е невъзможно да преместим такива блокове. Но някой някога го е направил.

— Как? — зачуди се Дорн.

— Мога само да предполагам. Но след като видях онази холограма, бих казал, че откачените учени, които твърдят, че древните трябва да са притежавали някаква технология за левитация или антигравитация, вероятно не са твърде далеч от истината.

— Левитация ли? — попита Бейнс.

— Испанските хронисти, които са попаднали на Тиахуанако, са чули разкази от местни жители за истинските строители на тези храмове. Живели са много преди тяхното време. Те вдигали като по чудо огромни скали във въздуха, като при това се чували някакви силни звуци — каза Джак.

— Източникът? — обади се Дорн.

— Предметът и холограмата са доказателство, че е възможно да е съществувал такъв уред — каза Саманта.

— Също и фактът, че нашите прадеди са използвали платината, която е метал, топящ се едва при хиляда седемстотин петдесет и три градуса. Също и алуминий, за който се е считало, че не е бил открит чак до деветнадесети век. Също и скобите от авангардни сплави, намерени както в Египет, така и в Южна Америка, които държат един до друг толкова огромни каменни блокове, каквито ние още не сме в състояние да преместим — продължи Джак. — Можете ли да си представите каква ли ще да е тази машина, която би могла да извърши такова нещо в наши дни?

Рикардо остави питието си. Очите му издаваха опиянението му.

— Би била доста огромна.

От масата на рибарите се чуха ръкопляскания. Мъжете започнаха да подсвиркват. Бяха почти мъртвопияни. „Може и да бяха разбрали някоя и друга дума или просто бяха щастливи, че най-накрая съм млъкнал“ — помисли си Джак. Независимо от това в помещението настъпи тишина. Чуваше се само шепотът на огъня сред камъните на огнището. Всеки като че ли си представяше своята версия на такава машина.

— Значи мислиш, че извънземните са ни дали тази технология? — попита направо Дорн.

Джак се готвеше да му отговори, защото смяташе, че древните легенди за Блестящите може да хвърлят светлина по този въпрос.

Но в далечината се чу двукратно ниско изсвирване.

Това бе сигнал за тях, че фериботът е вече поправен.