Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Link, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VaCo (2019)

Издание:

Автор: Уолт Бекер

Заглавие: Липсващата връзка

Преводач: Рени Димитрова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-034-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2069

История

  1. — Добавяне

На повърхността

Джак се увери, че Рикардо взе няколко внимателно избрани мостри от тъканта на последното балсамирано тяло, преди да напуснат комплекса. Надяваше се, че когато останалата част от оборудването им пристигне с хората на Дорн, ще може да отговори на една от тайните: от какво са умрели съществата. Връщането през пръскащото устройство бе по-лесно от първоначалното преминаване главно защото те знаеха какво да очакват. Дюзите ги изпръскаха отново, но сега мъглата изглеждаше по-лепкава, като че беше друг разтвор. Рикардо мислеше същото. Джак каза на Саманта, че устройството може би разпознава посоката, от която се минава покрай него.

— Ако уредът извършва някакъв обеззаразяващ процес при влизане и подобен процес, но с различен разтвор при излизане, значи извънземните са се опасявали не само да не донесат зараза със себе си — каза Джак. — Те също така са се бояли и да излизат навън.

Близо до входа на комплекса белезникаво сияние осветяваше йероглифите в началния коридор. Групата се спря да си вземе бележки, докато Джак обясняваше на Саманта и останалите за запушения коридор, който бе намерил на излизане от голямата зала. Дорн предложи да изчакат, докато пристигнат хората му с допълнителното оборудване, преди да се опитват да проникнат през препятствието.

След като беше видял огромните блокове, Джак знаеше, че нямат друг изход.

 

 

Яркият ден над Андите го накара да присвие очи. Сиянието на подземните помещения изглеждаше толкова спокойно в сравнение с него. Слънцето бе отминало пладне преди няколко часа и планините бяха вече обхванати от неизбежния нощен студ. Бонган седеше в края на изкопа заедно с Бейнс, който вече си бе облякъл якето.

Бяха останали под земята цели шест часа. Сториха им се като шест минути.

— Надявам се, че си е заслужавало — каза Бейнс, докато помагаше на Дорн да излезе от ямата. — Целият лагер гори от любопитство. Не успях дори да се изпикая, дявол да го вземе.

Дорн веднага го дръпна настрани и му разказа какво са намерили. Джак можеше да си представи разговора им. Очите на Бейнс се ококориха, потвърждавайки подозренията на Джак.

Бонган помогна на Джак да постави предмета обратно в сандъка. Бейнс съобщи на учените и Дорн, че експедицията е утвърдена по най-необходимите, макар и не твърде законни канали, което вече им гарантира разрешение за разкопките.

— Значи нещата се уреждат — каза Дорн. — Мисля, че най-после ще мога да си почина.

— Като стана дума за това, май от снощи не сме хапвали нищо — обади се Саманта.

Чак тогава стърженето на стомаха му привлече вниманието на Джак. След като бяха открили входа сутринта, не бяха спрели нито за миг, дори не бяха обядвали.

Бонган се усмихна.

— Гладни ли сте?

— Готов съм да изям каквото ми дадат.

— Добре. Защото аз цял ден готвя.

— Какво имаме?

— Супа.

Стомахът на Джак искаше нещо по-съществено.

— Само това ли?

Бонган вдигна касетата откъм своя край.

— И картофи.

 

 

Джак забоде вилицата си във варения картоф. Човек може да ги смачка, да ги изпече, да ги свари или изпържи, но така или иначе, помисли си Джак, този вид корени си оставаха безвкусни. Защо хората толкова държат да ядат тези проклети неща? Единственият вкус идеше от подправките, с които човек би могъл да им придаде аромат. Но тук, на високопланинското плато, такива не можеха да се намерят.

Започна разговор за преградата, която Джак бе открил в съседното на залата помещение.

— Мислиш ли, че води към друга серия помещения? — попита Саманта.

— Не знам. Беше запушен напълно. Не знам дали изобщо ще успеем да го разчистим.

— Ами с експлозиви? — попита Дорн.

Джак остави вилицата си.

— Не бих предложил да се взривява там долу. И не мисля, че стандартният взрив би свършил някаква работа.

— Моите хора ще донесат С-4 — каза Дорн.

— Пластичен? — Веждите на Рикардо се вдигнаха. — Все едно да използваш топ в бой с ножове.

— Използвали сме го в моите мини — каза Дорн. — Съвсем малко от него върши голяма работа.

Джак с нежелание се съгласи да провери тази възможност на сутринта. След по-малко от двадесет минути храната беше опустошена. Следващият час премина в пиене на горещ андински чай. Но дори и този еликсир не им помогна да се разсънят. Полуотворените очи издаваха умората и доволството на пълните им стомаси.

Преди групата да се разпръсне за лягане, Дорн получи съобщение по радиото от хората си, които бяха на път към развалините. Казаха, че са взели цялото оборудване, оставено на мястото на катастрофата.

Саманта топлеше ръцете си около чашата си с кафе, прегърнала я като порцеланово бебе.

— Кога ще пристигнат тук хората ти?

— Някъде късно през нощта. Казаха ми, че са попълнени всички необходими документи. Сега вече сме напълно легитимни.

— Това е много добре.

— Апаратурата за анализи ще бъде подготвена и задействана за нула време — добави Дорн.

За Джак това „нула време“ не бе достатъчно бързо. Имаше да се обработват толкова много данни, толкова много информация да се запише и прегледа. Учените решиха, че призори групата ще си направи работен лагер вътре в подземния комплекс.

— Ще ни спести много време — каза Джак.

— И ще ни спести минаването през онази машина за мъчения на всеки две секунди — съгласи се Рикардо.

Обмислиха възможностите те да внесат някаква зараза в обекта, но решиха, че няма друг по-добър начин за работа. Пък и онова устройство с мъглата, ако се окажеше, че наистина е за обеззаразяване, щеше да помогне.

— Освен това — заяви Дорн — там долу няма нищо живо, което да може да бъде заразено. Нали?

Никой не можа да му отговори.