Уолт Бекер
Липсващата връзка (24)

Наблюдатели

Кръстчето на обектива се спря върху високия, среброкос мъж. Изглеждаше различен, не на мястото си, богат човек сред джунглата. Интересно. Двете пресичащи се линии спряха в миг — центърът им се намираше върху очите му, точно над носа.

Щрак. Бззз. Щрак.

Фокусът се измести, после се фокусира върху едрия латиноамериканец. Този изглеждаше рошав, като че ли току-що излиза от проточило се пиянство. Кръстчето спря за миг — щрак — бззз — преди да открие страхотно красива брюнетка. Образът стана по-ярък. Жената изглеждаше като американка и имаше прекрасни сини очи.

— Еха — каза един глас. — Ей това вече е страхотно парче. Телеобективът на японския фотоапарат се премести леко от единия обект към другия. Филмът се въртеше леко зад обектива. Щрак, бззз, щрак, бззз…

— Интересно. Кое ли е това момиче?

— Не знам — отговори гласът.

Мъжът, който зададе въпроса, беше с бяла кожа, покрита със светлокафяви лунички. Дългият му нос бе почервенял от слънцето, като че ли за да достигне цвета на рижавата му коса.

— Имаш ли нещо против и аз да погледна?

— Стой си на мястото. — Косматите ръце, които фокусираха лещите, бяха нашарени с драскотини. Мъжът зад фотоапарата беше малко по-едър от партньора си и с тъмна кожа. Кафявата му коса бе подстригана късо и оредяваше над челото му. Казваше се Пиърс.

— Тези не са трафиканти — каза Пиърс.

— Не — съгласи се светлокожият. — Повече приличат на лекари.

— Дебелият изглежда като че ли сам има нужда от доктор. — Пиърс нагласи фокуса. Забеляза праха и мръсотията по дрехите им. — Откъдето и да идват, било им е доста трудничко, докато стигнат дотук. Всичките изглеждат ужасно — добави Пиърс. — С изключение на момичето.

— Ще трябва да повярвам на думите ти — отвърна по-младият. Не успя да скрие недоволството си.

— Не са дошли с визи. През последните дванадесет месеца не съм виждал документи на такива като тях. Щях да запомня такова маце.

Светлокожият мъж, Милър, измъкна малък магнетофон и натисна бутона за запис.

— Вторник, осемнадесети март, 1998 година. Шестнадесет часа и четиридесет и две минути.

Той постави магнетофона върху найлоновата торба пред Пиърс, който започна да говори, без да сваля очи от обектива.

— Висок, бял, добре изглеждащ, към петдесетте. Явно човекът с парите. Разговаря главно с Вероника Пена — късметлия копеле. Помощникът й Салседо е до нея, както винаги.

Вероника заемаше висок пост в йерархията на картела. Тя обикновено работеше по най-големите сделки, поради което агентите я следяха, след като получиха сведения от подслушването на телефона на Чека.

— Господин Мангизлията е заобиколен от четирима типични наемници, около четиридесетгодишни. Ако трябва да заложа, той вероятно е южноафриканец. Може би австралиец. Двамата по-млади типове изглеждат като наемници. По-високият е ранен. Дясната му ръка е бинтована. Имаме един кльощав, дребен бял. Прилича на пилот. Никога не съм го виждал наоколо. Не е някой от пилотите на трафикантите.

— Трябва да са минали през селвата — каза Милър. — Вероятно затова не сме ги засекли по-рано.

— Едрият латиноамериканец е към четиридесетгодишен. Може би лекар. Преглеждаше ръката на наемника. Придружава го друг бял мъж. Може да е някой от проклетите водачи или кой знае. Освен това има бяла жена. Малко над тридесетгодишна. Красива. Истинска красавица. — Пиърс млъкна, преди да допълни още една забележка към записа. — Момчета, надявам се да запазите някои от тези снимки и за мен, става ли?

— Мамка му, Пиърс, някои от нас още държат на службата си.

Пиърс се изсмя. Младите агенти от ЦРУ винаги се бояха да не си изгубят службата — параноята, предизвикана от края на студената война. Милър се страхуваше особено много. Жена му току-що беше родила.

— Охо, какво е това? — попита Пиърс. Той нагласи обектива на фотоапарата и го насочи към последния камион. — Хванах един възрастен негър. Африканец. Облечен е в типично африкански дрехи. Големи обеци. Някаква татуировка на лявото рамо. Вероятно може да бъде проследен. Снимките ще я покажат.

— Мислиш ли, че това има нещо общо с обаждането на Чека?

— Вероятно — каза Пиърс. — Само дето не разбирам връзката.

Лентите от подслушвателното устройство в кабинета на министъра на външните работи подсказваха нещо за „подарък“, пристигащ в Тринидад. После Чека беше казал на човека по телефона, че ще му се обади след пет минути от друго място. Това беше за четвърти път през тази седмица. Чека знаеше, че го подслушват. „Но кой ли му е казал?“ — чудеше се Пиърс. Срамна работа. Беше издал половината държава, преди да загрее, че „сигурната“ му линия се подслушва. ЦРУ следеше незаконната му дейност в Боливия от година и половина, като събираше данни за обвинение, което да помогне на боливийската полиция да го прати на топло в затвора. Чека беше невероятно зле настроен към американските интереси. Той осигуряваше незаконно оръжие за партизаните, които се биеха против американците в цяла Централна Америка, и участваше в голяма част от наркотрафика към Щатите. Заповедта беше да използват всичко, което е възможно, с изключение на убийството му, за да го отстранят.

Пиърс опря фотоапарата върху коляното си и изключи магнетофона. Пъхна микрокасетата в джоба на ризата си и прибра магнетофона в пълната си раница. В нея имаше оборудване за сателитна връзка и няколко уреда за наблюдение.

— Какво ли ще прави Чека с няколко учени? — изрече на глас мислите си Пиърс.

— Може да са дошли да анализират някакъв наркотик.

— Съмнявам се — каза Пиърс. — Носят твърде много оборудване. Чудя се какво ли има в тези сандъци?

— Имат дълбоки джобове обаче. Това е сигурно. Виждам един, два… Май общо шест коли. Интересно накъде ли са се запътили?

— Не знам. Пък и честно казано, не ми пука.

— Няма ли да ги проследим?

— Не, освен ако не се насочат към Сукре — заяви Пиърс и прехвърли тежката раница върху рамото си.

— Ама може да се окаже интересно — възрази Милър.

Пиърс разглоби триножника на фотоапарата.

— Не ни се плаща, за да следим група нещастни доктори из селата. Ние сме тук, за да хванем Чека в нещо сериозно.

— Ти си убеден, че тези хора нямат нищо общо с Чека или с наркотиците. Така ли?

— О, може и да имат нещо общо с Чека — каза Пиърс. — Но тази група няма начин да е замесена в трафика. Залагам кариерата си.

Милър си замълча. Последното изречение на Пиърс, изглежда, го убеди.

— Знаеш ли, какво мисля, момче?

— Какво?

— Мисля, че това е част от малката зоологическа операция на Чека — заяви Пиърс. Говореше за незаконната търговия на онзи с екзотични животни. Министърът беше изнесъл от страната хиляди животинки през последните година и половина. Но това престъпление никога не би било достатъчно, за да бъде осъден на доживотен затвор. Трябваха им наркотици, убийство.

— Мислиш, че пренасят животни ли?

— Група доктори или учени. Купчина сандъци. Минават през селвата. Сигурен съм, че събират видове за проклетата зоология.

— Може и да си прав.

— Може и да съм прав ли? — обиди се Пиърс. — Залагам лявото си яйце на това.

Милър сви рамене.

— Така. Значи искаш да ги проследим из джунглата, за да видим какво ще решат да вземат за занимавка на някакви петгодишни дечица? — попита Пиърс. — Или искаш да се върнем в Сукре и да открием стоте кила, които знаеш така добре, както и аз, че ще намерим там?

Сериозният поглед на Милър потвърди съгласието му.

— Благодаря — каза Пиърс. — Знаеш, че никога не съм те насочвал по грешен път. — Той подаде фотоапарата на Милър, който макар и победен, реши да хвърли още един поглед.

Пиърс не беше направил и две крачки, когато Милър извика:

— Чакай… Мисля, че ще пожелаеш да хвърлиш един поглед на това.

— Какво пък сега?

Милър подаде фотоапарата и посочи към двама мъже, които се мъчеха да натоварят някакъв увит в брезент товар в един микробус „Фолксваген“, който току-що беше спрял до колоната. Пилотът размени няколко думи с шофьора.

Пиърс приближи око до окуляра.

— Мили Боже! — възкликна той. Наблюдението им можеше да се окаже полезно. Видя как двамата мъже долу насила прегънаха дебелата, синкава ръка на един труп, която висеше отпуснато през отвора на брезента.

— Радвам се, че си имаш две — каза Милър.

Пиърс го изгледа с неразбиране.

— За яйцата ти говоря.

Лицето на Пиърс почервеня.

— Извади антената и апаратурата за сателитна връзка — каза той. — Ще предаваме оттук.