Уолт Бекер
Липсващата връзка (18)

Равноденствието

— Бил си там? — Гласът на Дорн заглуши бръмченето на нощните насекоми, които се трупаха около блестящата холограма.

Джак кимна, все още дълбоко замислен.

Саманта се приближи до триизмерното изображение. Лъчът завършваше някъде в северозападната част на континента — близо до руините на Мачу Пикчу. Но всъщност краят му бе малко по на север. Тя забеляза контурите на огромно езеро.

— Тиахуанако…

— Тиахуанако ли? — попита Дорн. — Това град ли е?

— Място — отговори Джак.

— Изоставени руини — обясни Саманта. — В Боливия. Джак преподаваше там, наблизо…

Гласът на Саманта затрепери и тя млъкна, защото мъчителните спомени за заминаването на Джак още боляха някъде дълбоко в душата й. Джак бе заминал почти за цяла година — посред изследванията си за доктората. Саманта му беше казала колко трудно ще бъде да се включи отново в програмата, но Джак не я послуша. Може би трябваше да му каже истинската причина, поради която искаше той да остане — защото й беше необходим и ако заминеше, щеше да й липсва ужасно. С онова пътуване започна и неизбежният край на връзката им. Там той за пръв път формулира странните си теории. Джак бе изследвал руините на инките в Куско, но й писа много пъти за страничните си екскурзии до Тиахуанако, който бе само на няколкостотин километра оттам. Спомни си невероятното му въодушевление от аномалиите на онова място — мегалитните каменни блокове, изрязани с прецизност като от лазер. Сплавите на скобите, които свързваха тези огромни блокове бяха направени от метали, които се смесват само при много високи температури. Невероятно. Защото на строителите им е било нужно нещо като преносима топилня, за да излеят тези скоби — нещо, което не е възможно да са притежавали древните хора. „Тези аномалии предизвикват човешката раса — беше казал той. — Карат ни да вярваме.“

— Магнетизъм — каза Рикардо. Той се наведе и погледна през сантиметрите, които разделяха дъното на предмета от металния капак на джипа.

Гласът му прекъсна мислите на Саманта. Тя заобиколи холограмата. Предметът беше престанал да се върти. Явно бе завършил работата си. Инструментът почиваше абсолютно неподвижен върху въздушна възглавница.

— Генерира електромагнитен заряд ли? — попита тя.

Рикардо кимна.

— Затова може да виси във въздуха. Вероятно това е била и причината да се съединят двете части.

— Но защо това нещо ще показва изоставени руини? — попита Дорн.

— Може би холограмата наистина действа като уред за насочване към нещо — каза Джак.

Групата започна да обмисля хипотезата в пълно мълчание. През храстите откъм реката полъхна вятър.

Саманта потръпна.

— Човек може да си помисли, че корабът… че космическият кораб… е още тук?

— Напълно е възможно — отвърна Джак. Кръвта му се смрази. — Помисли си само! Извънземният е бил убит внезапно по време на вулканично изригване. Вероятно, докато е събирал берилий. Той явно така и не си е свършил работата. Нито е успял да се върне там, откъдето е дошъл.

— Или може би е бил свален първо тук — каза Саманта. — Което означава, че нашият извънземен не е бил сам.

— Във всички случаи корабът може още да е в Южна Америка — намеси се и Дорн.

На Джак му се искаше да разбере мислите по очите на Дорн. Може би да установи алчността, която чу в гласа му. Но очилата на Дорн отразяваха само блестящата триизмерна картина.

— Ако лъчът маркира някакъв обект, кораб или може би друга техника, то тя трябва да е добре скрита — каза Джак. — Археолозите копаят на това място от години наред. И при всичките ми посещения там аз никога не съм забелязал нещо друго, освен древната архитектура.

— Възможно ли е онова, което сочи холограмата, да е закопано? — попита Саманта.

— Би трябвало — отговори й Джак.

— Къде би трябвало да се търси? — попита Дорн.

Джак замълча замислено.

— Аз лично бих започнал в храма Каласасая. Той е най-важното нещо в Тиахуанако.

— Предполагам, че вече имаш теория — каза Дорн.

— Теория е силно казано. По-точно мисли…

— Мисли ли?

— Нещо като предположение, след като видях обелиска.

— Какъв обелиск? — попита отново, вече нетърпеливо Рикардо.

— Ще ти разкажа за него по-късно — пошепна му Саманта.

По челото на Джак се появиха неспокойни бръчки. Той се огледа, като да намери някого с часовник.

— Коя дата сме?

Дорн погледна ролекса си.

— Шестнадесети. Защо?

— Имаме само четири дни.

— За какво?

— Храмът в Тиахуанако е бил построен, за да отбелязва деня на пролетното равноденствие…

— Разбира се — прекъсна го Рикардо, внезапно разбрал мисълта му.

Саманта изглеждаше объркана.

— Защо е толкова важно да стигнем там преди равноденствието?

— Заради наклона на еклиптиката.

— Какво каза, дявол го взел? — обади се Бейнс.

— Трудно е да го разбереш.

— Опитай — каза Саманта.

— Земята се движи по орбитата си около слънцето с над деветдесет хиляди километра в час, нали? Всички знаем, че Земята за една година извършва едно пълно завъртане по орбитата си. Чувстваме го така, както и древните хора са го чувствали поради непрекъснатата смяна на сезоните.

Дорн му махна с ръка да продължи.

— Това го разбирам. Но какво общо има наклонът?

— Земята е полегнала по отношение на плоскостта на орбитата си. Наклонът й е около 23,5 градуса спрямо вертикалата. Това насочва северния полюс по-далеч от Слънцето през шест месеца на годината, докато южното полукълбо получава летните слънчеви лъчи, и обратно. Този наклон на технически жаргон е известен като наклон спрямо еклиптиката. Сезоните се отбелязват от четири момента, които са били от най-голяма важност за древните култури — продължи Джак, доволен, че всички го слушат. — Зимното и лятното слънцестоене и пролетното и есенното равноденствие. В северното полукълбо най-късият ден в годината е зимното слънцестоене, което е на двадесет и първи декември и бележи началото на зимата. Същият този ден отбелязва лятното слънцестоене в южното полукълбо. Равноденствията, от друга страна, са два пъти годишно, когато денят и нощта са с еднаква дължина.

Групата с удоволствие си припомняше всеки от тези факти в мълчание. Само зулусите отстрани продължаваха да си шепнат помежду си.

— Та не е далеч от ума, че древните култури са можели да определят тези „основни точки“ на годината — равноденствията и слънцестоенето. Невероятното е, че някои от древните са познавали един странен феномен на небесната механика, наречен „прецесия на равноденствията“.

— Прецесия… — повтори Саманта. — Ти си писал по този въпрос, но не си спомням…

— Да се наблюдава прецесията е невероятно трудно, а още по-трудно е тя да бъде измерена без сложна апаратура. Относителната позиция на Земята спрямо Слънцето се променя почти незабележимо в течение на хиляди години. Това се дължи на клатушкането на оста, което от своя страна е предизвикано от сили, които не е необходимо да обяснявам точно сега. Но точно това клатушкане предизвиква привидното преместване на съзвездията във въртеливо движение около всеки зодиакален знак, които наблюдавате по време на равноденствията. Това подсказва на нас, земните хора, че позицията ни в пространството се е променила. Това завъртане на съзвездията се нарича прецесия.

— И древните хора са знаели за тази прецесия? — попита Дорн.

— Да. Много култури са знаели, включително и първите, които са строили на Тиахуанако. Те са вярвали, че най-важното от всички съзвездия в дадена ера е онова, под което изгрява Слънцето в деня на пролетното равноденствие — каза Джак. — През последните хиляда години слънцето е изгрявало в съзвездието Риби. Скоро ще излезем от него и Слънцето ще изгрява под съзвездието Водолей. Тази промяна се извършва непрекъснато, но много, много бавно.

— За каква продължителност на периода говорим? — попита Саманта.

— Всяко съзвездие „води“ Слънцето 2200 години. Така че Земята извършва един пълен прецесионен цикъл веднъж на 25 776 години, което древните са наричали Велика година — каза Джак. — Това означава, че ако се ръководим от съвременните теории, човешките същества не са били преживели и една пета от Великата година, когато вече са знаели какво представлява прецесията.

— И този твой храм е бил построен, за да измерва подобен феномен? — попита Дорн.

— Няма никакво съмнение. Храмът Каласасая служи като часовник. Огромен звезден часовник. Онзи, който е построил храма, е искал прецизен календар, който да сочи точната позиция на Земята в пространството. Наблюдателната платформа и обелиските около храма са били построени, за да се отбележи точният момент на пролетното равноденствие. По този начин, като се погледне небето и се види смяната на съзвездията, те са можели да поддържат един съвсем точен календар до безкрайност. Но знаете ли какво? Аз мисля, че това не е била единствената причина за построяването на храма.

Дорн се наведе.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че храмът е бил построен и като показалец на сянката.

— Показалец на сянката ли? — намеси се Рикардо. — Като Теотихуакан ли?

Джак кимна. Разрушеният град на инките, за който говореше Рикардо, се намира на петдесет километра североизточно от град Мексико.

— По пладне в деня на равноденствието в Теотихуакан върху долната част на храма се появява остро отчетлива сянка. Тя излиза точно за шестдесет и шест секунди. Точно по пладне. След това изчезва внезапно. Мисля, че същото става и в Тиахуанако.

— Но в докладите никога не се е споменавало за някакъв забележим показалец на сянката — каза Рикардо.

— Защото сградата, която е създавала сянката, е била преместена.

— Преместена ли? — попита Саманта.

— Спомняш ли си, когато ти писах за Вратата на Слънцето?

Саманта кимна.

— Върху огромния базалтов паметник, наречен Вратата на Слънцето, има серии от все още неразчетени надписи — обясни на останалите Джак. — Който и да е построил Вратата, е повторил гравираните надписи по много от структурите на това място. Като че ли строителите са предвиждали голямата катастрофа и са искали да бъдат уверени, че информацията няма да се изгуби.

— Каква информация? — попита Бейнс.

— Научни уравнения. Неизвестен алгоритъм. Символите приличат на инструкции.

— Инструкции за какво?

Звуците на африканската нощ отново изпълниха тишината.

— Не знам — каза Джак.

— И надписите никога не са били разшифровани? — попита Саманта.

— Не. Никога. Те дори не са довършени. Като че ли по средата на тази мъчителна и важна работа строителите внезапно са изчезнали.

— Значи катастрофата, от която са се опасявали, е станала — каза Рикардо.

— Така изглежда. Вратата е намерена на повече от сто метра от останалата част на храма, лежаща съборена в глинен пласт. По някакво чудо глината е запазила издълбаните в камъка надписи от стихиите. Проблемът е, че ние не знаем къде е била поставена първоначално тази Врата — завърши Джак.

— Защо това ти се струва толкова важно? — попита Дорн.

— Защото, като не знаем къде е стояла Вратата, няма да знаем и накъде да търсим сенчестия показалец. Показалец, който може да разкрие някои от нещата, към които по всяка вероятност сочи тази холограма.

— Невероятно — тихо пророни Дорн. — Мислиш ли, че знаеш първоначалното място на Вратата?

— Ако мога да пресметна точната възраст на храма чрез сравняване на конфигурацията на съзвездията, които видях върху обелиска на догоните, с моите данни от Тиахуанако, тогава бих могъл да разбера къде би трябвало да се е намирала Вратата по онова време, за да сочи точно към равноденствието през онази епоха.

— А после? — попита замечтано Саманта.

— После ще изработим формата и големината на паметника на оригиналното му място. — Джак погледна предмета и холограмата. Всичко това бе толкова нереално сред дивата савана. — Ако пристигнем в Боливия навреме, бихме могли да построим макет от панели за няколко часа. Просто трябва да възстановим точно формата и размерите на Вратата.

— А ако не успеем да стигнем там до равноденствието, за да изпробваме теорията ти? — попита Дорн.

— Тогава ще трябва да почакаме до следващата година.

Докато Джак говореше, чуха шума на високите тръстики откъм реката. Един от зулусите притича до Бейнс и му каза нещо на суахили.

Лицето на Бейнс се изпъна.

— Догоните са възобновили търсенето. Той е видял факли на три километра нагоре по реката.

Джак отстъпи няколко крачки.

— Светлината — каза той. — Те сигурно ще видят светлината.

Във възбудата от събитието никой от тях не бе помислил за яркото синкаво сияние, което къпеше заобикалящата ги прерия и осветяваше небето. Жабите откъм реката не можеха вече да заглушат ритмичните звуци, които започнаха да отекват по реката — далечния гръм от тамтамите на догоните.