Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Link, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VaCo (2019)

Издание:

Автор: Уолт Бекер

Заглавие: Липсващата връзка

Преводач: Рени Димитрова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-034-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2069

История

  1. — Добавяне

Езерото

Хората на Вероника чакаха търпеливо. С подкрепленията, изпратени от Чека, бяха два пъти повече. Пулсът й се ускори, когато слушаше чичо си. Един агент на АБН, подкупен от Чека, го бе информирал, че се мобилизират хора за обща операция на ЦРУ и АБН, за да бъде хваната група американци.

— Сигурен ли си, че са учените?

— Нашият информатор в АБН спомена името Бенджамин Дорн. Каквото и да са намерили в Тиахуанако, то е безценно — каза той. — Не можем да чакаме повече.

Вероника се почувства зле при мисълта за още насилие. Не можа да му отговори.

— Колко далеч се намираш от Тикине?

 

 

— Къде е това? — попита Милър.

— От другата страна на езерото, където спира фериботът. Население четиридесет и пет човека — повечето индианци, рибари. Момчетата от АБН искат да ги ударят там — каза Пиърс, докато оглеждаше водите на езерото Титикака.

— Къде е лодката?

— Пристига след пет минути.

Милър започна да разтоварва оборудването от джипа.

Една скоростна моторница пристигаше, за да ги прекара през езерото. Конфискуваната от наркокартел лодка някога е била използвана за убягване от местната полиция. Плаващият снаряд щеше да ги откара до Тикине и даже да им остане време. Агентът, който идваше с моторницата, щеше да остане, за да наблюдава какво ще прави Дорн, докато камионите бъдат качени на ферибота. Двете управления бяха потвърдили, че Дорн е наел ферибота, за да пресече езерото.

Пиърс и лейтенант Дрю от АБН решиха да арестуват конвоя на пристанището в Тикине — единственото възможно място, където хората на Агенцията за борба с наркотиците можеха да пристигнат навреме. Пък и мястото беше удобно за засада. Щяха да използват прикритието на местните сгради, за да се приближат незабелязано. Когато накрая хората на Дорн пристигнеха в Тикине, всичките им камиони щяха да бъдат събрани върху ферибота и нямаше да има накъде да избягат. Пиърс предупреди Дрю да бъдат готови за бой. Хората на Дорн бяха тежковъоръжени с автомати.

— Готов ли си за такова нещо? — попита Милър.

— Можеш да бъдеш сигурен. — Пиърс усещаше как нивото на адреналина в тялото му се повишава. Чувстваше се много по-млад от петдесет и двете си години. Щеше да ръководи междуведомствена операция, която да плени ядрено оръжие, преди то да бъде продадено на черния пазар. Ако изобщо до Щатите стигнат сведения за дейността му, то мигновено би станал герой. Но сведения нямаше да стигнат. Боливийското правителство и пресата щяха да получат информация за успешна акция на АБН, в която са били конфискувани стотици килограми кокаин. Господ знае, че АБН си има достатъчно от тези лайна по складовете, за да представи доказателства. Цената на неуспеха обаче можеше да означава смърт. А възможната награда за успеха? Мълчаливата и ненатрапчива увереност за добре свършена работа.

Внезапно всичко това вече не му се струваше кой знае колко сложна работа.

Той извади кевларения си гащеризон от скривалището под пода на джипа, облече го и закопча катарамите върху раменете си. Докато обличаше якето върху бронирания костюм, си спомни думите на директора по оперативната дейност: „Пленете сандъка на всяка цена. Не се притеснявайте, ако се наложи да убивате.“

А съдейки от предишното си сътрудничество с АБН, Пиърс не се съмняваше, че ще се наложи.

 

 

Тримата учени изминаха почти пет километра от Тиахуанако, преди да успеят да се качат на автостоп при един местен индианец, който събираше картофи, останали по нивичките. Големият му пикап бе собственост на осемте семейства от цялото селце при брега на езерото. Рикардо убеди възрастния човек да приеме мокрите банкноти, които извади от джоба си — достатъчно дребни пари, с които човекът можеше да изхрани семейството си цяла седмица. Преди да си тръгне, старецът показа на учените приблизителното място на пристана на ферибота, намиращо се на около километър и половина надолу по стръмния склон.

Те продължиха бавно. Склонът беше мокър и обрасъл доста по-гъсто от повечето голи височини наоколо. Макар да слизаха вече на по-ниско, въздухът и тук още бе разреден и на тримата не им достигаше кислород. След четиридесет и пет минути борба с храсталаците Джак най-накрая зърна пристана на около четиристотин метра вляво от тях и на около двеста метра по-надолу.

Сега същата онази „ръждясала кофа“, която Джак беше проклинал преди три дни, се превърна в техен съюзник. Старият ферибот явно бе задържал кервана на Дорн, слязъл от планината. От мястото, където се намираха, учените успяха да видят четирите камиона, които чакаха на брега.

Фериботът се насочваше бавно към малък пристан и плюеше дим от двата комина над капитанската рубка. Носът му цепеше водата с яростна пяна.

Под тях камионите един по един запалиха двигателите си.

— Трябва да вземем устройството сега — каза Джак.

— С Дорн има седем души. Повечето от тях са въоръжени отвърна Саманта.

Джак знаеше, че онова, което им липсваше като огнева мощ, може да се компенсира от силата на ума.

— Устройството е в първия камион — каза той. — Изглежда, че в кабината има двама мъже. В каросерията със сандъка няма никой. — Един брезент покриваше нещо голямо в каросерията зад сандъка, но Джак не виждаше друг наемник. — Ако успеем да отстраним шофьорите и да завземем камиона, ще имаме и възможност да избягаме с бой.

Той погледна надолу по хълма, откъдето трябваше да слязат, за да стигнат до пристанището. Храсталакът и дърветата щяха да им помогнат да се скрият по пътя надолу, но в края трябваше да преминат двадесетина метра на открито. Джак отново огледа бреговата линия на езерото. Дорн говореше с двама от хората си в края на пристана, надалеч от камионите.

— Трябва ни само отвличане на вниманието — каза Джак.

— Или Божията намеса — добави Рикардо.

Саманта бе коленичила между двамата мъже.

— Аз не бих отказала и двете.

— Добре, да измислим нещо — каза Джак.

Фериботът беше само на стотина метра от пристана.

Джак прехвърли билото и започна да се спуска и плъзга по склона. Рикардо се прекръсти и последва Саманта, която също бе тръгнала надолу.

На около тридесетина метра от камионите Джак спря зад купчина храсти. На няколко метра вляво от него върху една издатина на скалата почиваше отдавна повален ствол на дърво.

Някъде наблизо се чуваше жужене. Като че ли всъщност откъм прогнилото дърво.

Джак прошепна, че има план, който може и да свърши работа.

— Нямам търпение да го чуя — тихо отговори Саманта. — Как предлагаш да пленим добре обучената и здраво въоръжена група наемници?

Джак се усмихна.

— Като запишем в нея някои от нашите.

 

 

Саманта последва Джак към ствола, където през една от хралупите се видя, че кухината му е пълна с пчели. Жуженето стана по-силно, когато приближиха рояка. Саманта отхвърли няколкото любопитни пчели, които хвърчаха във въздуха около нея.

— Не прави така — прошепна Джак. — Ако само една те ужили, целият рояк ще се нахвърли.

— Какво, по дяволите, си намислил? — Тя го дръпна за ръката. — Любовта ти към насекомите вече отива твърде далеч. Това са пчели. А пчелите жилят.

— Това не са просто пчели — каза Джак. — Те са африканизирани. — Саманта се плъзна по-надалеч от него, когато той показа към летящите убийци. — Точно затова трябва да стоим спокойно.

Саманта замръзна на мястото си. Беше чувала разкази за нападащите пчели, които са убили стотици хора в Латинска Америка. Насекомите се бяха разпространили по континента след 1956 година, когато един експериментален рой бе избягал на свобода. В последните години такива рояци бяха навлезли дори и в южната част на Съединените щати.

— Виждаш колко са нападателни. Нормалните пчели дори не биха ти обърнали внимание. Африканизираните обаче явно могат да надушат страха и реагират на него с нападение.

— Приятелят ти е откачил — каза Саманта на Рикардо, който се бе спрял зад нея.

— Ако можем да освободим това нещо — каза Джак. Той огледа издадения ръб на скалата, който държеше пъна на мястото му. — Как са старите ти крака?

Рикардо сграбчи бедрата си.

— Тези футболни легенди ли? По-здрави от стомана. Водещи в класацията под шестнадесет години в щатската история на Чихуахуа. Ще издържат.

— Добре. Защото, ако не успеем да избутаме този пън през ръба през първите няколко секунди, хилядите му разярени наематели ще се нахвърлят върху нас.

Фериботът бе стигнал пристана.

Кръвта запрепуска из тялото на Джак.

— Сега или никога!

Рикардо кимна.

— Готов съм.

— Саманта? — попита Джак.

Тя поклати глава.

— Няма начин…

Нямаше време за спорене. Джак бавно седна, като внимаваше да не прави резки движения. Плъзна се към пъна, като лежеше по гръб, докато ботушите му опряха в него, а коленете му се прегънаха чак до гърдите. Рикардо зае същата позиция до него, като мърмореше нещо, което звучеше като „локо гринго“.[1]

— На три — каза Джак. Рикардо постави длани върху коленете си. Зад тях, скрита в храста, Саманта ги гледаше.

— Едно… две… три…

Джак блъсна. Първоначално му се стори, че дънерът е като циментиран за скалата, но тъкмо когато пчелите започнаха да излизат от хралупата, той се помръдна. Джак и Рикардо преодоляха издатината и накрая стволът се изтъркаля нагоре по нея. Облаци пчели заизлизаха от него. Краката на Джак трепереха. Болката пронизваше бедрата му.

После дънерът се запъна.

— О… Мамка му — успя да изрече Рикардо.

Едно злобно насекомо успя да достигне врата на Джак и заби жилото си в меката плът. В следващия миг вратът му бе ужилен отново. Роякът започна да напада. Погледът на Джак се замъгли. И без това му се виеше свят от недостига на кислород на тази надморска височина. Краката му заплашваха да се предадат и да позволят на пъна да се стовари обратно отгоре им.

Тогава в мъглата на периферното си зрение той видя Саманта до себе си. Тя подложи рамо, напъна и стволът помръдна отново. С един последен тласък те освободиха дънера и видяха как той изчезва отвъд издатината.

Бележки

[1] Луд гринго (исп.). — Б.пр.