Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Link, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VaCo (2019)

Издание:

Автор: Уолт Бекер

Заглавие: Липсващата връзка

Преводач: Рени Димитрова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-034-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2069

История

  1. — Добавяне

Тринидад

— Ти би ли оставил своя приятел? — развика се пилотът. — Та аз съм кръстник на детето му!

Дорн беше предложил да оставят трупа.

— Не виждам причина да не го оставим тук, докато някой успее да се върне за него.

— Няма да изкара и час тук. Животните ще го изядат — каза пилотът.

— Прав е — намеси се Джак. — Човекът има семейство.

— Можем да го погребем — изръмжа Дорн.

— Нямаме време — възрази Джак.

Зачервеният пилот погледна Дорн в очите.

— Ами ако беше някой от вашите? За Бога, прояви поне малко съчувствие.

Саманта пристъпи между тях.

— Взимаме трупа с нас.

Докато експедицията се промъкваше през гъстата джунгла, Джак си мислеше за тъжния обрат на съдбата, която бе изиграла помощник-пилота. Човекът избягна смъртта от катастрофата само за да получи инфаркт няколко часа по-късно под голямото палмово дърво. Рикардо предположи, че е умрял преди поне четиридесет минути, като се съди по цвета на кожата му и телесната температура.

Бейнс успя да увие трупа в платнени чували, но все пак бяха необходими двама мъже, за да го носят. Трябваше да оставят още неща на поляната. Дорн изглеждаше ядосан. Той не би разрешил подобно нещо и това го дразнеше. Явно губеше контрол и Джак виждаше колко му бе неприятно това.

Под сянката на огромните палми те навлизаха все по-навътре сред влажната неизвестност. Джак си припомни, че този вид палми — мотаку — бяха свещени за местните индианци, които използваха листата им за покриви на особените си, построени от кал и сплетени пръти къщурки. Понякога му се струваше, че чува тихото ръмжене на пума, разбудена от дневната си дрямка от шляпането на ботушите им в калта. Но дори и сред цялата природна красота, която ги заобикаляше, Джак не можеше да откъсне очи от стройната латиноамериканка, която вървеше пред него. Беше разбрал името й почти случайно, когато един от другарите й я повика по име.

Вероника.

Джак повтаряше името й наум. Жената имаше фантастична фигура и особено, чувствено излъчване. Изглежда, бе метиска, смесица от повече испанска и мъничко местна, индианска кръв.

Саманта също забеляза интереса му.

Беше настигнала Джак и вървеше до него през по-голяма част от последния час. От време на време разговаряха за джунглата, но Джак като че през цялото време бе разсеян. Саманта забеляза как очите му се местят в унисон с бедрата на дребната жена пред тях. Джак се спъна в един голям корен. Едва не падна под тежестта на големия си товар.

— Внимавай — каза Саманта. — Не искам да си глътнеш езика.

Тя продължи напред и остави Джак да разтрива глезена си. Той се изсмя. Беше ядосана, но на него му хареса мисълта, че тя може да се засегне от това, че той харесва друга жена. Значи и тя продължаваше да изпитва същото чувство на притежание, което още мъчеше Джак.

След това той настигна дребния боливиец, който вървеше пред него. Макар да изглеждаха доста натоварени, хората не протестираха. Джак беше установил, че боливийците са сърдечни, галантни и силни хора. Боливийският народ бе преживял много още от самото създаване на държавата си: ужасни политици, зла съдба във войни, неуспешни сделки за земи. Едва ли имаше друга страна в Латинска Америка, която да е по-непозната или по-зле разбрана. За съжаление Боливия се беше прославила с големия поток от наркотици, който течеше откъм хълмистите й долини. Никой никога не свързваше страната с вечно заснежените й планински върхове или непроходимата й амазонска джунгла или пък с интересните, тайнствени храмове, които може би бяха действителното родно място на човечеството. Като че ли никой още не бе споменал и дума за това. Туристите в тази почти непроходима страна бяха рядкост и малко боливийци бяха емигрирали към по-индустриализираните държави на север.

Джак наблюдаваше няколкото боливийци отпред, които се развикаха възбудено. Те ускориха ход, макар да се бяха привели под тежкия товар върху гърбовете си и оръжията, които висяха по раменете им. Отпред бяха открили кална пътека през гората — пътят, който щеше да отведе експедицията им в Тринидад. Ако имаха късмет, скоро щяха да се срещнат с очакващите ги коли.

Експедицията трябваше да стигне навреме в Тиахуанако.

 

 

Подушиха града доста преди да са го видели. Влажният бриз донесе смесица от миризми: дим от изгоряла растителност, бензин, готвена храна и боклук. Тринидад, както повечето градове в ниската част на района Ел Бени под Кочабамба, беше беден и мизерен.

По петите на Джак бяха се появили мехури, които се спукаха от триенето. Саманта също здраво накуцваше. Крачеха вече повече от три часа.

Вероника им каза на испански да не вървят до поточето.

Малката рекичка, която течеше до пътя, беше затрупана с боклуци. Повече приличаше на отходен канал. Вероятно се вливаше направо в Рио Маморе, най-голямата река на Боливия, която течеше близо до града.

— Вони — каза Дорн и прикри носа си с кърпа.

Кърпите, с които придружителите прикриваха носа и устата си, сега се оказаха полезни, тъй като предпазваха от миризмата на мръсотиите, които плаваха свободно по рекичката. На Джак му се прииска и той да има такава кърпа. Обясни на Саманта, че 65 процента от къщите в Боливия нямат питейна вода.

— Това не е човешко — каза тя. — Просто не е честно…

Рикардо поклати глава.

— По-лошо е, отколкото си го спомнях.

Групата навлезе в покрайнините на града. Няколко изгладнели улични псета притичаха да ги посрещнат, след като бяха пили вода от някаква очукана кофа.

Въоръжените им водачи ги поведоха покрай няколко порутени бараки, пред които бяха насядали мъже, избягали от още по-бедни райони. Те пушеха и дискутираха пристигането на странния керван.

— Доста са нахални с оръжието — каза Саманта, която забеляза, че никой от придружителите им дори и не направи опит да скрие оръжието си.

— Определени картели владеят определени градове — отговори й Джак. — Те тук са еквивалентът на пазителите на законите.

Саманта спря.

— Че тогава какво прави полицията?

— Вероятно повечето от полицаите имат и друга работа — отвърна Джак.

Той посочи един мъж в кафяви панталони, който им бе помогнал да се измъкнат от джунглата. Върху ръкава на ризата му пишеше „ПОЛИЦИЯ“.

— Страхотно — възкликна Саманта.

Дорн се усмихна.

— Поне на полицаите вече са им платили.

Вероника ги поведе по калните странични улици между гъсто наредени тенекиени и сламени колиби. Миризмата на пържени пилета и ахи — особен сорт много люти чушки — се носеше от някои от тях, като временно заместваше вонята на мръсотия. Озоваха се в индустриален квартал с метални огради и складове. Група кльощави дечурлига, някои куци и изкривени, ги поздрави с усмивки.

— Детската смъртност тук е най-високата в цяла Латинска Америка. Почти шестстотин на хиляда в някои селски райони — каза Рикардо, когато на Саманта й направи впечатление ужасното състояние на децата. Той започна да обяснява, че повечето, които оживеят след раждането, страдат от недохранване. Шестдесет процента боледуват от базедова болест, половината от анемия в резултат от липсата на йод и желязо в храната и водата. — Повечето остават без родители.

— Как тогава оживяват? — зачуди се на глас Саманта.

— Работят — каза Рикардо. — Вероника казва, че средната възраст на работещите деца в Боливия е паднала от десет на шест години.

„Шестгодишни“ — помисли Джак. Заслуша се внимателно в обясненията на Вероника на развален английски, че повечето от бездомните деца оживяват или като обработват кока, или като продават евтините форми на наркотика. Почти всички го използват — дори и децата в предучилищна възраст.

Вероника им направи знак да спрат. Тя се приближи до двама добре облечени мъже пред един от по-големите складове.

След кратък разговор се върна при Дорн.

— Ще говорим вътре — каза тя.

Дорн се обърна към Бейнс:

— Защо ли имам чувството, че ще ми трябва чековата книжка?

— Чакайте тук, ако обичате — каза Вероника на учените.

 

 

Саманта седна върху раницата си. Заговори за възможните начини, по които биха могли да публикуват откритието. Джак облегна глава върху един от сандъците. Не усети, че е замълчала.

— Джак? Къде се отнесе?

— Извинявай. — Джак се бе загледал с интерес в две възрастни индианки наблизо. Широките им поли, наречени полерас, бяха запретнати до коленете им и откриваха сухи, мазолести крака. Жените бяха дошли от планините. Те си говореха бързо, докато плетяха яркочервени пуловери. Фината вълна от почти изчезналата викуня, вид лама, живееща във високите планини, се плъзгаше леко между пръстите им.

— Тези твои очи май не спират да шарят.

— Те говорят на аймирски. — Той се вслуша в разговора им, като че ли беше симфония.

— Да. Индианците аймира говорят на аймирски — каза тя. — Защо това толкова те учудва?

— Защото той може да произхожда от един от най-древните езици на света.

— Не съм си представяла, че си и лингвист.

— Не съм. Чел съм за това. Иван Гусман де Рохас. Спомняш ли си го?

Името звучеше някак познато на Саманта.

— Математик ли беше?

— Боливийски компютърен специалист. Публикувал е трудовете си към средата на осемдесетте години. — Джак се поизправи. — Винаги съм мислил, че в езика на местните жители може да съществуват следи от древните цивилизации в Тиахуанако. После прочетох труда на Рохас. Той е открил нещо още по-странно от възможната древност на този диалект. Изглежда, че аймирският може да е изцяло „измислен“ език. Език, който е бил създаден със специална цел.

— Образовай ме малко, Джак. Това не е от моята област.

Джак замълча, леко объркан. Фактът, че голяма част от палеоантрополозите се занимават малко с лингвистика, бе точно онова, което според Джак продължаваше да държи тази наука в средновековието. Човек трябваше да познава лингвистиката, астрономията, археологията и математиката. Използвайки всички тези области на познанието, той би могъл да преведе следите от миналото и това бе единственият начин за разбирането на тази наука.

— Рохас е открил, че аймирският език има изкуствен синтаксис.

— Което означава?

— В основни линии неговата особено строга структура е толкова ясна, че прилича на изкуствена. Изцяло „измислена“, Саманта. Дотолкова, че подобна на нея няма в никой нормален, „органичен“ език — каза той възбудено. — Повечето езици се променят бавно с течение на времето. Аймирският език, изглежда, е създаден изведнъж.

— Искаш да кажеш, че са го научили внезапно ли?

— Езикът не се е развил от лингвистичното си детство. Бил е „създаден“. И синтаксисът му е математически.

— Математически ли?

— Чувала ли си за Аймирския алгоритъм?

— А, ето защо името Рохас ми се стори познато…

— Аймирският език лесно може да бъде превърнат в компютърен алгоритъм, който Рохас е нарекъл Аймирски алгоритъм — усмихна се Джак. — А за какво му е потрябвал на един древен народ компютърен алгоритъм?

Смръщените й вежди показаха на Джак, че го слуша.

— Алгоритъмът се използва като мостов език. Езикът на оригиналния документ може да бъде преведен на аймирски, а после от него — преведен на който и да било друг език. Аймирският език е като готова програма за превод. За лингвистите се е оказал неоценим.

— Изкуствен език с удобен за компютърна обработка синтаксис, развит на същото място, което холограмата ни посочи… — замислено изрече Саманта. — И ти ли мислиш онова, което ми дойде наум?

Джак забеляза въодушевлението в очите й.

— Да — отговори той. Едва успяваше да контролира собствената си възбуда. — Нашият извънземен може и тук да е оставил следи.

Буря от ругатни прекъсна разговора им. Рикардо преглеждаше ръката на Франсоа. Пръстите на ръката му бяха подути, а белия бинт до рамото му бе напоен с кръв. Франсоа вероятно беше разкъсал шевовете си по време на похода из селвата.

Рикардо преглеждаше раната на ръката на французина. Недоволен от шивашките си умения (за което обвиняваше замаяността си от мощния еликсир, погълнат по време на полета), той все пак бе доволен от ортопедичната си работа.

— Елате да видите — каза гордо той на Саманта и Джак. — Даже и да имах рентгенова снимка, нямаше да наместя пръстите му по-добре. — По време на цялата консултация Франсоа пушеше, възмутен от ентусиазма на доктора.

Скърцането на плъзгащите се врати на склада съобщи за завръщането на Дорн и Бейнс.

— Намерихте ли нещо? — попита Саманта. Бяха стояли вътре почти двадесет минути.

— Има нещичко.

Чу се палене на двигател, последвано от познато бумтене. Скоро в склада бяха запалени още няколко двигателя. Един открит джип се появи сред облак дим, последван от четири други коли. Две от тях приличаха на открити военни камиони с достатъчно големи каросерии, за да поберат багажа им. Другите две приличаха на първия джип, само че бяха по-големи — може би стари тойоти, но Джак не беше съвсем сигурен. В каросерията на едната имаше нещо покрито с брезент. На Джак му се стори, че формата му е като на обърнато „Г“.

— Изглеждат достатъчно здрави — каза Саманта.

— И четирите са с двойна предавка. Мисля, че няма да имаме проблеми да стигнем където трябва. — Дорн изръмжа заповеди към хората, които започнаха да товарят вещите.

Саманта и Джак наблюдаваха товаренето на оборудването си, като се опитваха да настанят най-чупливата апаратура в първия камион. Саманта се погрижи особено за двата алуминиеви сандъка, като лично ги закрепи и завърза.

Докато Джак прехвърляше пакетите с храна на един от боливийците във военния камион, Дорн каза:

— Само тридесет и два часа. Можем ли да стигнем до Тиахуанако, преди да са изтекли?

Джак усети нервността в гласа му. Дорн искаше да успеят. Точно толкова, колкото и самия той.

— Ако имаме късмет и пътищата са добри.

Да се стигне до Тиахуанако за тридесет и два часа по калните пътища на междупланинските юнгас щеше да бъде доста трудно. Но Джак знаеше нещо, което останалите не подозираха — той още не беше сигурен в резултата от пресмятанията си. Ако се беше излъгал във възрастта на храма, всичко щеше да е напразно. Без точната възраст Джак не би могъл да постави макета на Вратата на точното й място и никакъв сенчест показалец нямаше да се появи. Джак почувства, че го хваща главоболие. Имаше един ден и осем часа, за да изчисли най-великото уравнение в кариерата си.

Вероятно най-великото в живота му.