Уолт Бекер
Липсващата връзка (77)

Зареждане

Райт чакаше новини.

Един от помощниците до комуникационното оборудване се обърна към него.

— Самолетите Ф-14 от самолетоносача са свръхзвукови — каза той. После замълча, заслушан в думите, идещи от малката пластмасова слушалка в ухото му, свързана с микрофон. — „Виксбърг“ докладва за успешното изстрелване на „Томахоук“… Птичката ще достигне целта след шест минути и половина.

Райт погледна към обновената картина за дистанционно следене. Зеленото поле около кораба бе нараснало значително.

— Ще стигне ли навреме дотам ракетата?

— Не знаем — отговори Кърби. Групата аналитици се беше събрала около два компютърни терминала. Всички говореха. Чуваше се шум като от разтревожено гнездо. По врата на Кърби течеше пот — сигурен знак за състоянието на човек, който не знае отговора на въпросите. — Не знам с какво си имаме работа, сър. Една типична водородна бомба вече трябваше да е достигнала критичната маса. Но това… Това не прилича на нищо, което да съм виждал някога.

— Да не би да искаш да кажеш, че ако това нещо избухне, то би могло да има по-лоши последици от вариантите, с които ни запозна? — попита Макфадън.

— Точно това искам да кажа, сър.

— Осъвременявате ли графиките за пораженията? — попита Райт.

Кърби погледна към друг слабоват аналитик до компютрите.

— Можем да ги осъвременим достатъчно бързо.

— Какво означава това?

— Уредът продължава да се зарежда по експонента. Не успяваме да го настигнем с изследванията си.

— Исусе Христе… — Райт се стовари в стола си. Директорът отново погледна екрана. За секундите, когато погледът му бе насочен другаде, зеленото поле се бе увеличило.

Седналият зад директора Макфадън усети, че му се повръща. Предполагаше се, че тази задача ще го издигне по стълбицата в управлението. Сега всичко беше изцяло извън контрол. Възбудата му бе заменена с нещастното предчувствие, че нещата ужасяващо не са наред. Всичко, което бе направил, се беше превърнало в част от нещо толкова ужасно, че поколенията щяха да го споменават само шепнешком. За пръв път, откакто се помнеше, Макфадън не се тревожеше за утрешния ден.

Не знаеше дали ще има такъв.

Джак мислеше, че ще са му нужни часове, за да претърси траулера и да открие устройството.

Но щом двамата със Саманта стигнаха горната палуба, веднага усетиха силното енергийно поле, идещо откъм носа. Тръгнаха напред.

Джак усети, че въздухът имаше някакъв особен вкус. Като че ли бодеше порите му.

— Атмосферата се йонизира! — извика той на Саманта под звука на вятъра и плискащите се вълни. Приближи се до развяващия се брезент. Не се съмняваше какво има под него.

— Става нещо ужасно — каза Саманта.

— Нямаме време! — извика Джак.

Изпод брезента се усещаха пулсиращи вибрации.

Жълто сияние блестеше върху металната палуба на кораба през цепнатините в основата на брезента. Пръстите на Джак дръпнаха грубото въже, което придържаше покривалото.

— Не мога да го махна! — Въжето режеше кожата на ръцете му, докато той дърпаше здраво стегнатите възли. Заби нокти под опънатото въже, но те просто се извиха болезнено до над живеца.

Саманта огледа носа на траулера. Притича до мачтата на крана и издърпа жицата, която се използваше като въже за простиране. Тя падна до Джак, който използва жицата, за да отпусне възела. Успя да пъхне показалец в разхлабения възел. Дръпна с все сила. Накрая възелът се отпусна и развърза.

— Бързо! — извика той.

Развързаха и другия възел — този път стана по-бързо. Джак хвърли въжето върху палубата. Един порив на вятъра вдигна брезента и го запрати от другата страна на сандъка.

Джак сграбчи желязната манивела, която висеше върху мачтата на крана. Пъхна я между дъските близо до ъгъла на сандъка. Дръпна и изтръгна малките гвоздеи, с които бяха заковани летвите. Саманта му помагаше с един лост. Последният ъгъл поддаде и стената на сандъка падна върху палубата.

Джак и Саманта спряха да си поемат дъх.

По цялото устройство блестяха светлинки — като че ли в такт. Машината издаваше нисък, пулсиращ звук, който предизвика тръпки по цялото тяло на Джак. Усещаше, че от долната част на цилиндъра се излъчва топлина, но температурата изглеждаше много ниска в сравнение с огромното количество енергия, което като че се бе натрупало във вътрешността. Всъщност той видя, че закръгленият конусообразен връх на устройството беше изцяло покрит с лед.

„Огън и лед“ — помисли Джак.

Той коленичи до Източника. Обхвана го вълна от отчаяние. Очертанията на горните три модула все още се виждаха ясно, но най-долния се бе превърнал в неразделна част от корпуса. Пластмасовата лента бе увита здраво около мястото, където би могъл да се отвори четвъртият модул — изглеждаше вече съединен без каквато и да било следа с повърхността на машината.

— Четвъртият модул е! — извика Джак. Сигурно предпазният колан бе предизвикал започването на процеса. Модулът, от който се бяха опасявали най-много поради знака, показващ, че може да предизвика края на света, се беше задействал.

Саманта изпадна в паника.

— Какво ще правим?

— Ще стоите на мястото си и ще вдигнете ръце! — извика един глас зад тях.