Уолт Бекер
Липсващата връзка (56)

Експлозията

Водата течеше по пода на голямата зала. Първото ниво беше започнало да се изпълва.

— Нямаме и час на разположение — каза Саманта. Откъм преддверието в залата навлизаха потоци вода.

— Нямаме дори и половин час — обади се Рикардо. — Детонаторите са включени.

— Какво? — Джак остави Бонган облегнат върху един дървен сандък, приближи се до Рикардо и коленичи край пакетите с експлозиви около едната от колоните. Екранчето, което преди показваше 000:00, сега отчиташе назад от 024:52.

— Можем ли да го дезактивираме? — попита Джак.

От гърлото на Бонган излезе хриплив стон. Той успя да поклати глава.

— Пипнеш ли… избухва…

— Сигурно — каза Рикардо. — Пък и аз не съм специалист по експлозиви.

Саманта дойде до тримата мъже. Подът вече бе залят с няколко сантиметра вода.

— Надявам се да си прав за онзи изход.

— Хайде — каза Джак, борейки се да изправи на крака Бонган.

Зулусът поклати глава.

— Ще ви бавя…

— Идваш с нас. Махаме се оттук.

Бонган стоеше неподвижно. Главата му бе увиснала.

Слабият мъж тежеше много повече, отколкото очакваше Джак, но все пак той успя да се промъкне по коридора, прехвърлил тялото на Бонган върху рамото си. По гърба на Джак се стичаше лепкава течност. Бонган кървеше силно от раната в стомаха. Джак тъкмо щеше да признае, че не знае колко още ще издържи да го носи, когато Рикардо извика, че е стигнал края на прохода.

Часовникът на Рикардо бе като божия благодат. Не само заради калкулатора му, но и заради вградения компас, който ги насочваше точно към прохода, построен на 22,1 градуса в посока запад-северозапад. В края на коридора Рикардо помогна на Джак да подпре Бонган на стената. Зулусът беше изпаднал в безсъзнание.

— Той се нуждае спешно от помощ — каза Рикардо.

Джак вдигна лоста, който бяха взели от разхвърляните инструменти в голямата зала, и удари с него по стената. Вибрациите разтърсиха ръцете му и накараха мокрото му и измръзнало тяло да потрепери.

— Камък е! — каза Джак.

Според изчисленията му този запушен коридор се намираше в точна звездна алиенация с есенното равноденствие. Джак беше убеден, че стената трябва да поддаде — точно както стените към другите тайни проходи. „Изходът трябва да е тук“ — помисли той.

— Опитай отново — каза Саманта.

Двата стоманени зъба на лоста свалиха тънък пласт мазилка и отскочиха от камъка под нея.

— Изглежда масивна — каза Джак, объркан още повече от факта, че водата започна да нахлува и в този коридор.

— Отново! — извика Саманта.

Джак вдигна отчаяно лоста. Този път удари високо над главата си. Зъбците се забиха дълбоко в мазилката, почти на метър над раменете му. Той дръпна лоста. Мазилката изпопада върху пода.

— Това е! — изкрещя Саманта.

Джак удари отново, като този път успя да пробие отвор колкото юмрук в стената. Рикардо му помогна да освободи лоста. Още мазилка падна върху десетината сантиметра вода, която вече покриваше пода. Джак протегна ръка към отвора. Усети лек ветрец.

Скритият проход започваше на около два метра и половина над пода, като че ли изходът беше строен наистина само за краен случай. Джак доразби мазилката. Отворът приличаше по-скоро на прозорец, отколкото на врата.

— Добре, да вървим — каза накрая той.

Рикардо и Джак преплетоха ръце, за да може Саманта да стъпи върху тях, и я повдигнаха към отвора. Тя освети пространството с фенера си. Плоски каменни блокове оформяха тясна стая. В задната стена имаше вертикален отвор, по-нататък се виждаше тясна каменна стълба, която изчезваше в тъмнината.

— Стълби! — извика тя.

— Хайде, Бонган! Трябва да ми помогнеш!

Рикардо отиде до стената и пое Бонган под мишниците. Двамата го вдигнаха към отвора, но ръцете му висяха неподвижно. Саманта се опита да го хване за яката на ризата. Бонган се бе отпуснал тежко. Джак усещаше, че ще го изтърве.

— Да опитаме по-отдолу. С последни сили Джак започна да повдига човека, хванал го през кръста, когато Рикардо се обади:

— Той е мъртъв, Джак.

Джак подпря Бонган до каменната стена. Извади ръцете на зулуса от надигналата се вода и ги постави в скута му. После развърза кожения гердан от врата му и го прибра в джоба си. Щеше да се опита да съобщи на семейството му. Затвори с длан клепачите върху безизразните вече очи на зулуса.

 

 

Джак прескачаше стъпалата през едно, но стълбището изглеждаше безкрайно. Изкачваха се вече шест минути. Вече останал почти без дъх, той смяташе, че досега трябваше да са излезли на повърхността.

— Виждам нещо напред — извика Саманта.

Джак вдигна лъча на фенерчето от стълбите пред краката си и го насочи към тъмнината. Блясъкът освети грапава стена отгоре. Той изкачи още няколко стъпала. Онова пред тях не беше стена.

Фенерчето на Джак освети корени на огромно дърво, които препречваха прохода. Приличаха на гъста и дебела мрежа. Таванът се бе напукал от корените, а стъпалата бяха покрити с червеникава пръст.

— Запушен е здраво — извика Саманта.

— Трябва да сме съвсем близо до повърхността — каза Джак. — Щом като виждаме коренова система.

— И червеникава почва — добави Рикардо. — Глина. Също както в първите пластове на разкопките.

Джак запълзя към преградата с лоста. Пръстта се сипеше отгоре, покривайки главата и раменете му. Той се изправи задъхан. Лек полъх погали лицето му.

— Чувствате ли ветреца?

— Идва някъде отгоре — каза Рикардо.

— Никога няма да успеем да се промъкнем през това препятствие — прошепна Саманта.

Джак пипна пръстта, която се бе посипала отгоре му. Беше влажна и се дробеше в пръстите. Между праха забеляза малки, бели форми. Той заразглежда една от тях, хванал я между палеца и показалеца си.

— Какво е това? — попита Саманта.

Джак се обърна и показа прозрачно насекомо, дълго почти два сантиметра.

— Термити.

Саманта подскочи.

— Защо си играеш с насекоми! — извика тя. Погледна часовника си. — Имаме по-малко от пет минути, докато избухне взривът.

Джак обаче разглеждаше насекомото. Беше от големия, южноамерикански вид. Огледа почвата отново. Този път измъкна жива ларва, която се заизвива върху дланта му.

— Дървото е кухо — каза Джак.

Очите на Саманта оставаха вперени в отвратителната ларва. Джак видя, че лицето й пребледнява.

— Чакай малко — изрече тя. — Какво си намислил?

 

 

Изцяло под водата, непромокаемата касета на екранчето показа 000:01 и веригата, захранваща таймера, включи друга, която даде възможност на електрическия сигнал да достигне взривателите. Токът активира експлозивите и взриви 120 килограма пластичен заряд на третото ниво. Експлозията разкъса подпорните колони на две и събори задната стена. Тъй като нивото бе наводнено, силата на взривната вълна се разпространи много по-надалеч и с доста по-унищожителни резултати. Складовата зала, лабораторията и запечатаните помещения, всички намиращи се под водата, се срутиха като плочки от домино.

Ако някой беше останал на второто ниво, каменният под би го отхвърлил към намиращия се на три метра отгоре таван. Там той щеше да загуби съзнание сред натрошените си кости и баня от кръв. Но ако душата му можеше да остане сред материалната реалност още само частица от секундата, тя би зърнала как експлозията на пластичния взрив в другия край на залата превръща всичко в безформена маса. Обърканата душа би станала свидетел на такъв хаос и насилие сред падащите стени, нахлуващата вода и невидимите демони на взривните вълни, че адът би й се сторил привлекателно и примамливо местенце.

В голямата зала още сто килограма С-4 дебнеха подло около важните каменни подпори. Нервните молекули на експлозива почувстваха как взривните вълни достигат голямото помещение. Едва сдържащи се, те изчакаха още две стотни от секундата и се издигнаха към Бога.

 

 

Саманта се бореше с непреодолимото желание да пищи.

Макар че някакъв първичен инстинкт я караше да отвори уста и да крещи, тя не можеше, защото тогава масата насекоми, които покриваха лицето й, щяха да намерят път към гърлото й. Дясната й ръка стискаше ноздрите, а лявата я издърпваше през кухия ствол на мъртвото дърво. Тя се движеше опипом, като гледаше непрекъснато да докосва с ръка подметките на Джак, който пълзеше пред нея. Термитите лазеха по затворените й клепачи. Острите крачета на хиляди насекоми драскаха кожата й, промъквайки се надолу под блузата. Армията се събираше в гънката между гърдите й.

Щеше да умре.

Те пълзяха в ушите й. О, Господи. О, Господи!

Тялото на Саманта мечтаеше за спокойствието на безсъзнанието. Но непоносимите ухапвания на термитите воини не й позволяваха да се отпусне в спокойствието на небитието. Използвайки щипците си, големи почти колкото телата им, войниците се впиваха в кожата й. Саманта буквално плуваше — в биомаса от термити, толкова гъста, че приличаше на скафандър. Усещаше ухапванията по бедрата си и разбра, че армията е успяла да проникне и под панталоните. Няколко насекоми се промъкнаха още по-нагоре.

Трябваше да изпищи.

Не! Продължавай да се движиш. Не се предавай. Дръж се!

Ръката й опипваше слепешком, търсейки крака на Джак, но не можеше да го открие. Беше се придвижил доста по-напред. Обхвана я паника. Щеше да се наложи да отвори очи. Нямаше да успее да се измъкне. Това трябваше най-после да свърши. Моля те, Господи, нека вече да свършва.

Саманта спря парализирана, а после усети ръка върху задника си — Рикардо си пробиваше път след нея. Лъхна я студ и разбра, че източникът на това усещане е хладен, сух въздух, а не страхът.

Една здрава ръка хвана нейната и я извади от равновесие. В следващия миг тя се намираше върху равна земя.

Ръцете й се вдигнаха към лицето и отхвърлиха всичко, което се движеше. Саманта примигна на слънчевата светлина. Успя да забележи само размазания силует на Джак. После погледна надолу и видя пола от живи термити, която продължаваше да се вълнува около краката й. Тя изпищя и се затъркаля по земята. Пукането на едрите им тела бе като звън на коледни камбани. Тялото й трептеше във вълни на страх, повдигане и успокоение.

 

 

Няколко секунди по-късно Рикардо падна на земята зад нея, като плюеше белезникавите насекоми. Забеляза, че Джак пълзи към нея, когато тялото й трепна и ушите изпукаха от болезнена експлозия.

Джак падна на земята. Зад него от кухото дърво с вой се понесе вълна от пръст и насекоми. Земята потрепери. Тя видя малки кръгове от прах да набраздяват почвата в разширяващи се окръжности, насочили се към издигащите се наоколо Анди.

В стометров кръг зад тях земята се напука и се вдлъбна навътре. Докато термитите и пръстта валяха над главите на тримата, Саманта поемаше дълбоко дъх.

Точно от другата им страна лежаха пустите останки от лагера. Дорн беше изчезнал.