Уолт Бекер
Липсващата връзка (38)

Виракоча

Четири белезникави скелета се промъкваха по скалистия терен, блестящи в разредения нощен въздух. Очилата за нощно виждане на Пиърс ясно определиха дължината на водещия камион, когато той се извъртя и задните му колела изскърцаха върху камъните. Горещите блокове на двигателите на четирите коли блестяха ясно под металните им капаци. Металическите скелети на колите светеха ясно на сиво-зеления фон на скалите. Пиърс преброи петима души. По един във всяка кабина и още един, заспал в каросерията на последната кола. Той разтърси Милър, който дремеше седнал. Пиърс му подаде другия чифт очила за нощно виждане.

— Ти наблюдавай. Аз ще предам.

— Още камиони ли? — попита след миг Милър.

Той проследи фосфоресциращия керван, който се извиваше към руините, докато Пиърс отиде по тясната пътечка към покрития им джип. Включен към акумулатора на колата, сателитният предавател оживя с бипкане и пукане. Пиърс веднага се нахвърли да пише върху клавиатурата. Можеше да предвиди какви ще бъдат заповедите и почувства как се покачва адреналинът в кръвта му.

В 06,21 часа местно време сателитът КХ-14 отбеляза кратко, мощно електромагнитно излъчване на мястото на разкопките. Навесът, който учените бяха вдигнали, за да се предпазят от слънцето, беше блокирал както фотосигнала от сателита, така и погледа на Пиърс и Милър. Излъчването обаче май дръпна някого за гащите, защото от Вирджиния дойде заповед да се уточни отново часът. Пиърс се чувстваше на една стъпка по-близо до намеса, макар че не можеше да разбере какво правят учените в онази дупка повече от шест часа. Може би някакви подземни изпитания на оръжия? Пиърс завърши съобщението си за приближаващата колона автомобили и натисна бутона за изпращане. Предавателят кодира съобщението му и го изпрати в миг към двата сателита в космоса.

Пиърс помисли, че каквото и да правеха там, то с всеки изминат миг ставаше все по-странно.

Вятърът издуваше палатките.

Керванът от коли на хората на Дорн пристигна тъкмо преди да се развали времето. Саманта още чуваше как Бейнс и Дорн командват разтоварването на последните части от оборудването. Тя пъхна ръцете си под пухенката си, за да ги стопли, а после реши да напълни отново чашата си с вкусния андински чай. Когато парата се заиздига от чайника, тя забеляза, че часовникът й се е замъглил. Вероятно след преминаването през пръскащото устройство. През парата по стъклото видя, че минава два през нощта. Беше изтощена и твърде изморена, за да заспи. Всички бяха работили от рано сутринта, за да разопаковат материалите. Вече бяха свързали двата големи генератора. Машините щяха да бъдат подготвени за утрешните изследвания. Камионите бяха донесли цялата апаратура от мястото на катастрофата, плюс още допълнителни уреди. Бен не беше пестил парите си в Мали още преди да бяха открили скелета, но сега бе увеличил още повече разходите. Това я плашеше. Той като че ли изглеждаше още по-заинтересуван. Твърде заинтересуван според нея. Експедицията сега приличаше на конквистадорска — като търсене на някакво огромно съкровище.

Джак се беше изтегнал на едно походно легло в голямата лабораторна палатка. Тихото съскане на примигващите фенери скоро след това го бе приспало. Саманта не си и помисли да го буди. Вместо това измъкна леко изпод ръката му бележника и седна да го разглежда. Усети как горещият чай сгрява стомаха й. Краищата на брезентите на палатката плющяха от вятъра и като че тя цялата се готвеше да хвръкне всеки миг. Джак обаче спеше. Саманта усещаше тежест в очите, но не можеше да спре да чете бележките за изследванията му.

Виракоча.

Името бе написано в началото на измачканите, пожълтели листа. Беше удебелено, сякаш е изписвал буквите безброй много пъти. До него с по-малки букви имаше колона от други имена: Кукулкан, Вотан, Орехона, Таароа, Мауи, Елохим. Беше написал думите „Блестящите“ на няколко пъти. Няколко въпросителни се редуваха една след друга, като че беше изписал съмненията си върху тази страница.

Саманта намери още информация в преносимия компютър на Джак.

Файлът му за Блестящите изброяваше факт след факт. Ръката й докосваше иконите, прелиствайки страниците напред. С всяка страница убеждението й се засилваше: фактите явно подкрепяха теорията му. Тези мистериозни Блестящи явно бяха се ползвали с голяма власт и бяха научили жителите на основните принципи на цивилизацията, преди мистериозното си изчезване. Саманта познаваше достатъчно добре митовете на южноамериканските народи. Знаеше за легендарния Виракоча, но довчера обясненията на Джак по този въпрос й се струваха твърде странни.

А сега звучаха със сладостния звън на истината.

Митовете караха хората да вярват. Повечето от текстовете им можеха да бъдат намерени дори и в местната библиотека. Независимо с какво име бяха наричали древните хора тези същества, описанията им бяха подобни: малка група цивилизатори. Мъдреци. Велики хора на науката и магията, които помогнали да бъде излекуван светът, но които освен това притежавали и ужасни огнени оръжия. Саманта прехвърляше бързо страниците върху сивия екран. Под всяко от имената се появяваше все същата история. Общото в разказите я шокира. Независимо дали са открити в писан или в устен вид, записани от средновековни летописци или испански хроникьори като устни легенди за вярванията на туземните жители, всички разкази говореха за пристигането на тези същества преди големия потоп. Брадати бледолики мъже с висок ръст. Мъже, чиито големи очи и лица са блестели като слънце. Не може да са били местни индианци — индианците почти нямат лицево окосмяване и повечето са не по-високи от метър и седемдесет. Скелетът и телата бяха над метър и деветдесет.

Сърцето на Саманта туптеше бързо. Фактите от собствения й опит се появиха в ума й. Спомни си, че е чела нещо за времето на гигантите в Библията. Всичко това имаше нещо общо. Ръцете й трепереха. Фактите бяха стояли пред лицето на човечеството през цялото време на писаната история. Но повечето от нас са предпочели да не им обръщат внимание, помисли си тя. Всяка легенда, всяко описание — на Виракоча, Кон-Тики, Тунупа, Тупака — всяка описваше все същото.

Доказателствата не само съществуваха. Те съществуваха извън всякакво съмнение. Саманта се замисли за скелета в металната каса. Замисли се за мумифицираните гиганти, почиващи в мир в каменните си ковчези. Скептиците като самата нея не можеха вече да отрекат обективните физически доказателства, открити от експедицията. Какво ли щеше да означава това за света? Какво щеше да означава за Саманта Колби?

Чудеше се, надяваше се, че това все ще значи нещо и за баща й.

Тя въздъхна дълбоко. Трябваше да се успокои. Един учен не действа като кикотеща се ученичка. С това тя можеше да се справи. Но как да се справи човек с факта, че Земята е била благословена с посетители от друг свят, пришълци, които са дали на човечеството цивилизация и които са притежавали голяма мощ, но са действали с добро. Пришълци, които не са дошли да завладяват, а да излекуват болните, които са преподавали медицина и математика.

Саманта прочете един цитат, който Джак бе преписал от испанска хроника, в която се разказваше как великият Виракоча наставлявал хората да живеят в мир. „Казват, че на много места той учел хората как да живеят, като им говорел с голяма обич и доброта. Учел ги да бъдат добри и да не се нараняват и да не си правят зло един на друг, а да се обичат и да бъдат милостиви към всеки.“

Саманта остави чашата си. Тези извънземни не бяха зли космически завоеватели, идещи от ада, за да разрушат Земята, Те бяха ангели-пазители.

Независимо от какъв източник или човек произлизаше легендата, Виракочите, Блестящите, бяха запомнени като онези, които са донесли ред и са поставили основите на цивилизацията. В Перу за тях се говореше, че са учили хората на медицина, металургия, писменост, селскостопанска дейност. В Боливия на тях се приписваше построяването на големи храмове от огромни камъни и преподаването на местните жители на знания за строителство, архитектура и астрономия.

Нищо чудно, че Джак беше толкова убеден. За миг мислите на Саманта се върнаха към Принстън. Беше толкова уверена, че той просто играе театър. Извънземно присъствие на Земята? Приличаше на телевизионен сериал, а не на истинска наука. Очите й отново се насочиха към Джак, заспал върху леглото си с отпусната ръка към земята. Макар да не можеше да причисли всичките проблеми помежду им към обикновеното теоретично несъгласие, тя беше приела твърде лично настойчивостта му да се бори против установените научни норми.

А той е бил прав.

Сега вече разбираше по съвсем друг начин неговия инат, годините на бунтарство.

Тя толкова много се страхуваше да размъти водите. Плашеше се да повдига въпроси, които можеха да забавят или да унищожат кариерата й. През ума й мина мисълта, че може би точно това е причината да намрази Джак. Защото бе виждала у него смелостта, която не беше успяла да намери в себе си. Може би не мразеше неговия инат, а по-скоро смелостта му. Ако сега погледнеше дълбоко в душата си, можеше да открие истината. Вероятно собствената й неувереност бе разрушила връзката им. Разбира се, че гордостта на Джак също изигра ролята си, но тя бе отхвърлила човек, когото обичаше дълбоко. И то само защото се боеше. Джак се беше изправил срещу една система, хванала се здраво за настоящето положение. Система, решила, че всичко вече е измислено, и нежелаеща някой или нещо да я разбърква. Джак си плати цената — забравен от колегите си и изоставен от онази, която би трябвало да бъде до него.

Саманта не смееше да помръдне. Тя изтри сълзите си с ръкава на якето. Спомни си отдавна забравената библейска история, която бе учила в гимназията. За Петър, който се отказал от Исус пред лицето на опасността. Като дете винаги си бе казвала, че никога няма да стори такова нещо на онзи, когото обича.

Тя изключи компютъра и намали светлината на фенерите. В тъмнината едва намери своето легло и падна върху него. Трябваше да говори с Джак. Но трябваше да стори и нещо повече: да се смири и да му се извини не защото е сгрешила, като се е усъмнила в неговите теории, а защото е сбъркала, като се е усъмнила в човека, който стоеше зад тези теории. Човекът, осъзна тя сега, когото още обичаше. Когото винаги бе обичала.

Саманта се зави с вълненото одеяло. Главата й постепенно се намести удобно върху малката походна възглавничка. Навън студеният вятър виеше срещу луната като глутница вълци. Тя дръпна одеялото до брадата си и затвори очи. Докато тялото й се затопляше, тя си спомни друга една студена нощ, която бе прекарала с Джак. Тиха коледна нощ преди осем години. Наслади се на спомена за украсената елха, разхвърляните върху пода дрехи, пукането на огъня, усещането на тялото му…

После Саманта заспа и засънува високите брадати мъже, които извършваха велики чудеса.