Уолт Бекер
Липсващата връзка (19)

Изключване

Яркото синьо сияние сега им се струваше по-малко възхитително.

— Трябва да загасим тази проклетия — каза Бейнс.

— Прав е. — Очите на Дорн оглеждаха внимателно реката. Джак огледа предмета отблизо. Нямаше представа откъде да започне.

— Не би трябвало да е по-трудна от някой домакински уред — каза той.

— Внимавай — обади се Саманта. — Ти не можеше да програмираш дори и домашното си видео, помниш, нали?

Джак се обърна към Рикардо:

— Защо не приложиш поне дипломата си по физика, а?

Рикардо замислено започна да обикаля холограмата. Ризата му светеше в призрачното зарево. Той докосна студения предмет. Всеки път съвсем леко, колебливо.

— Де да имаше ръководство с инструкции…

— Нямаме много време предупреди Дорн.

Тънки ручейчета пот потекоха от челото на Рикардо.

— Мисля. Мисля.

— Опитай да чукнеш това нещо — предложи Бейнс.

— Ти го чукни — отвърна Рикардо. — Само че преди това ми дай възможност да се отдалеча на няколкостотин метра, става ли?

Рикардо изтри потта от очите си. После се втренчи в няколкото подобни на екрани панели, които се виждаха в долната част на самата холограма. Всеки от тях имаше определен знак в горния десен ъгъл.

— Май изглежда правилно, нали? — попита Рикардо, като сочеше към най-ярко осветения от тях.

Джак нямаше никаква представа.

— Както кажеш.

Рикардо пое дълбоко дъх и протегна ръка към холограмата. Останалите отстъпиха няколко крачки.

— Усещам енергията… Като статично електри… Пръстите на Рикардо пресякоха равнината на холограмата. Триизмерната мрежа изчезна, оставяйки подире си пълна и непрогледна тъмнина. Случката моментално ослепи всички. После бледата лунна светлина постепенно изпълни бездната пред очите им.

— Май открихме бутона за изключването — каза Джак.

Лунните лъчи станаха достатъчно ясни, за да се видят тъмните сенки. Предметът почиваше върху капака на джипа, както и преди.

Рикардо потрепери.

— Предлагам някой да запише това, което направих, за да можем да го имаме предвид по-нататък.

Джак се взря в заревото от приближаващите факли. Догоните май вече бяха само на километър и половина от тях. Зад големия завой на реката. Групата разговаряше шепнешком, сгушена зад относителната преграда от колите, чиито метални тела осигуряваха приемлива преграда против невидими опасности.

Дорн и Бейнс се опитваха да убедят зулусите, че интересното представление преди малко е било просто от някаква модерна американска апаратура, от която няма защо да се страхуват.

Но зулусите не им вярваха.

— Саманта — прошепна Дорн.

— Да.

Той приклекна до нея.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Вземи това. — Дорн й подаде един 9-милиметров пистолет „Браунинг“. — Зареден е. Предпазителят е спуснат.

— Не, благодаря. Не съм много добра с оръжията.

— Това е само предпазна мярка.

— Не мога да държа дори и детски пистолет, без да ми стане лошо.

— Няма нужда да го държиш — каза Дорн. — Но нека ти покажа как да го използваш. За всеки случай. — Дорн постави оръжието върху дланта си. — Ето това е предпазителят. Буташ го навътре и пистолетът ще стреля. Не отпускай предпазителя, докато не си сигурна, че ще трябва да го използваш. — Той отново спусна предпазителя.

Саманта не се и опита да пипне оръжието.

— А после какво? — попита тя.

— После просто го насочваш и стреляш.

— Насочвам и стрелям — повтори тя тихо.

Той остави пистолета върху плоския камък до нея.

Нагоре по реката догоните минаха завоя и факлите им засвяткаха в далечината като малки звезди. Разговорите секнаха. Бейнс постави въоръжени мъже около колите. Джак мина покрай всеки член на групата и им каза да мълчат. Знаеше, че съгледвачите на догоните вървят пред основните сили. Всеки шум би издал позициите им. После Джак седна зад джипа и хвана един от автоматите АК-47, който Бейнс му бе дал.

Ако студентите ми можеха да ме видят сега…

Силно скърцане разкъса тишината.

Нещо съвсем близко до паниката заслепи очите на Бейнс. Беше подвижната радиостанция от колата. Един африкански глас обяви по цялата прерия позивните. Бейнс притича до джипа и намали звука. Джак го слушаше, когато отговори шепнешком и описа мястото.

След това Джак чу звука от приближаващи коли.

Лицето на Дорн грейна в усмивка.

— Успяхме.

Звукът означаваше спасението им. Това бе групата на Дорн от летището.

* * *

Трите пикапа за сафари бяха по-неудобни от джиповете. Хората на Дорн ги бяха взели „назаем“ посред нощ от местна туристическа фирма. Бяха единствените достатъчно големи превозни средства, с които да измъкнат цялата група заедно с оборудването. Джак не бе сигурен, че дошлите подкрепления са изплашили преследващите ги догони, но хората на Дорн успяха да евакуират експедицията без инциденти. Факлите си останаха само като бледо сияние в далечината.

Макар пикалите да подскачаха по неравния път заедно със седналите по алуминиевите им седалки хора, като че ли на никого не му пукаше. Групата бе в захлас. Всички говореха за извънземния уред и към какво може да ги е насочила холограмата. Самото предположение накара Джак да се разтрепери. Чувстваше същото напрежение и в Дорн. Този човек бе като обладан.

— Четири дни — каза Дорн. — Нямаме много време.

— Знам — отвърна Джак.

— И ако го изпуснем, ще трябва да чакаме до другата пролет?

— Да — каза Джак. — Но аз нямам намерение да изпусна този шанс.

Рикардо се премести до предната седалка, за да бъде по-наблизо.

— Не знам ти какво мислиш, но аз смятам, че не е необходимо да тичаме като луди в Боливия. Викам, да караме по-спокойно. Да чакаме до догодина.

— Знаеш, че не можем да чакаме — каза Джак.

Саманта се съгласи.

— Холограмата ни насочва към нещо забележително.

— Може би по-забележително от всичко, което сме открили тук — добави Дорн.

— Отиваме сега — продължи Саманта.

— Но ние нямаме време да направим постъпки за разрешение за научна дейност — каза Рикардо. — Да не говорим за визи. Ще трябва да влезем нелегално в страната — като бегълци, Боже мой. Да не говорим за трудностите и забавянето, с които ще се сблъскаме, докато осигурим и транспортираме цялото оборудване за толкова кратък срок. Освен това пътническите полети и неизбежните забавяния, докато се чакат връзките, ограниченията за багажи и всичко останало. Така или иначе няма да ни стигне времето, че да бъдем готови за равноденствието.

Задъхан от дългата тирада, Рикардо като че ли успя да се самоубеди, че пътешествието е невъзможно.

Дорн обаче отхвърли всичките му доводи.

— Ще успея да задействам някои връзки и да спестя времето за получаване на визи — каза той. — Ще бъдем като нелегални съвсем кратко време, но веднага след това документите ни ще бъдат напълно в ред. Освен това моят екип е подготвен без грешка за пренасяне на тонове доставки от всякакъв вид бързо и дискретно.

Джак разбра, че тези тонове доставки, които пренасяше на различни разстояния екипът на Дорн, са обикновено оръжия.

— Пък и освен това — продължи Дорн — ние няма да летим с пътнически самолет.

— И какво точно би трябвало да означава това? — запита притеснено Рикардо.