Уолт Бекер
Липсващата връзка (42)

Елохим

Стомахът на Джак избълва калната вода с болезнено свиване. Болката го повали. Дробовете му се разкъсваха с всяко вдишване, като че ли стотици ножове разкъсваха гръдния му кош и само чакаха да го раздерат, ако вдъхне по-дълбоко. Той раздвижи пръсти. Насили ги да включат и изключат фенерчето, което падна почти отгоре му. Чу някакви викове, но умът му отказваше да преработи каквато и да било информация, само изпращаше заповеди, които единствено ръцете му можеха да разберат. Палецът му натисна бутона: нагоре и надолу. Нагоре и надолу. Ръцете му трябваше да извикат, щом като устата не можеше.

Калта…

Спомените му се върнаха — нахлуващият воден порой, купчината камъни. Но къде беше сега? Замъглените му очи потърсиха препятствието. Може би е било отнесено. Езикът му намери малък отвор между предните горни зъби. Джак усети металния вкус на кръвта, смесен с пръст.

Силите го напускаха.

Пръстите му не можеха вече да държат фенерчето. То се изплъзна от ръката му. „Скоро тъмнината ще ме обгърне“ — помисли той. С все още запушените си уши Джак като че отново различи гласове. Но не можеше да определи от коя посока. Опита отново да отговори, но не успя. Обхвана го пълно изтощение. Мозъкът му искаше да спи. Нуждаеше се от почивка. Още почивка.

Поне за миг.

Лицето на Джак опря в калта. Инстинктивно рефлексите за оживяване накараха тялото му да се задейства. Главата му се дръпна назад. От ноздрите му заизлизаха кални балони. „Мисли!“ — заповяда си той. Полусъзнателно се надигна и опря в стената. Гърдите му отново се изпълниха с болка. Но тя го караше да мисли, държеше го буден. Очите му примигнаха, за да почистят калта, но замайването отново заплашваше да го обземе изцяло.

Сигурно бе изпаднал в безсъзнание. За миг му се стори, че не е сам.

Застанала до отсрещната стена на помещението го гледаше една висока фигура.

Джак нямаше сили да разтърка очите си. Главата му се поклащаше от рамо към рамо. Вратът му се напрягаше да я задържи изправена. Изглежда сънуваше.

Или умираше.

„Точно така“ — помисли Джак. Той умираше. Защото блестящата фигура пред него не изчезваше. Във водовъртежа на мисиите си той различи издълженото лице, гъстата брада, развяващата се роба и големите очи.

Големи, блестящи очи.

Те като че го викаха, но Джак не можеше да помръдне. Почувства се спокоен. По-спокоен отколкото някога бе бил през живота си. През спускащата се тъма Джак все още успяваше да различи чудноватия блясък на фигурата. Това трябва да бе ангел. Ангелът разтвори ръце. Видението се приближи. Той дойде при него.

„Вече съм мъртъв“ — помисли Джак.