Емили Гифин
Въпросите на сърцето (9)

Глава 8
Валъри

С изнизването на дните Чарли бавно започва да проумява защо е в болница. Знае, че е претърпял злополука в дома на Грейсън и че лицето и ръката му са обгорели. Знае, че му е правена операция на ръката и че го чака друга на лицето. Знае, че на кожата му й трябва време, за да заздравее, а после ще премине през много терапевтични сеанси, но не след дълго ще се върне в собственото си легло, в училище и при приятелите си. Много хора са му го казвали: сестри, психиатри, трудови и физиотерапевти, хирургът, когото нарича д-р Ник, вуйчо му и баба му, но предимно майка му, която е постоянно до леглото му, денем и нощем. Виждал е лицето си в огледалото и е оглеждал голата си ръка с тревога, страх или любопитство — в зависимост от настроението си. Усещал е как болката от раните се усилва и намалява от морфина и другите болкоуспокояващи, плакал е от безсилие по време на терапия.

Въпреки това Валъри има чувството, че синът й не съзнава напълно какво му се е случило — нито сериозността на раните си, нито какви ще са последиците месеци наред, а може би и години. Той не е общувал с никого извън болничните стени, тепърва ще го зяпат и разпитват. Валъри се безпокои за всичко това и изразходва голяма умствена енергия в мисли за предстоящото, за момента на истината, когато Чарли ще зададе неизбежния въпрос, който многократно бе задавала на себе си: „Защо?“

Този момент идва в един четвъртък рано сутринта близо две седмици след злополуката. Валъри стои до прозореца и наблюдава как се сипе първият за сезона сняг, предчувствайки колко ще се развълнува Чарли, когато се събуди. Тя не си спомня да е виждала сняг, дори снежинка през октомври. Но пък това може да е нещо, което човек не забелязва, когато щъка нагоре-надолу по белия свят, бързайки да стигне на едно или друго място. Изпуска дълга въздишка, колебаейки се дали да си вземе душ, или поне да изпие чаша кафе. Вместо това затътря крака до люлеещия се стол, чехлите й шумолят по твърдия, студен под. После сяда съвсем неподвижна и се заглежда в сменящите се картини на телевизора с изключен звук, закачен на стената над леглото на Чарли. Ал Роукър^[1] насърчава с радостни възгласи ентусиазираните туристи на Рокфелер Плаза, които вдигат саморъчно направени плакати към камерите. ЧЕСТИТА СЛАДКА ШЕСТНАЙСЕТГОДИШНИНА, ДЖЕНИФЪР… ЗДРАВЕЙ, ЛАЙЪНВИЛСКО НАЧАЛНО У-ЩЕ… ПОЗДРАВЛЕНИЯ, ЗЛАТНИ КАТЕРИЦИ.

Валъри си мисли кога ли отново ще изпита такава простичка, изразена с размахване на плакати радост, и в този момент чува Чарли да я вика тихо. Тя бързо отмества поглед от телевизора и вижда, че той й се усмихва. Тя също му се усмихва, става и се приближава до него. Смъква страничната преграда на леглото, сяда в края му и го погалва по главата.

— Добро утро, сладкия ми.

Той облизва устни, както прави всеки път, когато е развълнуван или се кани да й каже нещо хубаво.

— Сънувах китове — казва той, като отмята завивката и повдига колене до брадичката. Гласът му е сънен и леко дрезгав, но вече не звучи замаян. — Плувах заедно с тях.

— И после какво? — подканва го тя с мисълта да можеше и нейните сънища да са толкова спокойни.

Чарли отново облизва устни и Валъри забелязва, че долната му устна е напукана. Навежда се и докато вади от чекмеджето на шкафчето до леглото му туба „Чап Стик“, Чарли продължава:

— Бяха два… огромни. Водата изглеждаше леденостудена, като на снимките в книжката ми за китове. Нали я знаеш?

Валъри кимва и се пресяга да намаже устните му с бледорозовото мазило. Той се намръщва за кратко, после отново заговаря:

— Ама в съня ми водата беше топла. Като във вана. И аз дори се метнах върху гърба на единия… И останах така.

— Звучи чудесно, сладкия ми — отбелязва Валъри, наслаждавайки се на това толкова нормално състояние, макар двамата да се намират в болница.

Но секунда след това по лицето на Чарли се изписва лека тревога.

— Жаден съм — казва той.

Валъри с облекчение си мисли, че детето се оплаква от жажда, а не от болка и бързо изважда кутия с плодов сок от хладилника в ъгъла на стаята. Накланя картонената кутия, за да поднесе сламката към устата му.

— Мога и сам — намръщва се Чарли и Валъри си спомня, че предишния ден д-р Русо я беше посъветвал да го оставя да се справя самичък, колкото и да му е трудно.

Тя му подава кутията и го наблюдава как той несръчно я хваща с лявата си ръка. Дясната му остава неподвижна в шината, повдигната върху възглавница.

Валъри чувства, че се колебае, но не може да го превъзмогне.

— Искаш ли нещо друго? — пита тя, а буцата тревога в гърдите й расте. — Гладен ли си?

— Не. Но ръката много ме сърби.

— След малко ще сменим превръзката — успокоява го тя. — И ще те намажем с лосион. Това ще те облекчи.

— А защо толкова сърби?

Валъри търпеливо му обяснява за стотен път, че жлезите, които произвеждат мазнина за кожата, са увредени.

Той поглежда ръката си и отново се намръщва.

— Тя изглежда ужасно, мамо.

— Знам, миличък. Но непрекъснато се подобрява. На кожата просто й трябва време, за да зарасне.

Тя се замисля дали да му каже, че му предстои още една кожна присадка — първата на лицето му, която е определена за понеделник сутрин, а той изрича шепнешком въпроса, който къса сърцето й.

— Аз ли бях виновен, мамо?

Мислите на Валъри бясно препускат в опита й да си спомни специфичните точки в психологията, засягащи жертвите на изгаряния, както и предупрежденията на психиатрите на Чарли — Той ще изпитва страх, смут, дори вина. Но тя пропъжда всички думи и съвети, осъзнавайки, че не й е нужно нищо друго, освен собствения й майчински инстинкт.

— О, миличък. Изобщо не беше виновен ти. Никой не беше виновен — и се замисля за Роуми и Даниел и колко силно всъщност ги обвинява за случилото се — чувство, което се надява никога да не разкрие пред Чарли. — Просто стана случайно.

— Но защо? — пита той с широко отворени очи и без да мига. — Защо е трябвало да ми се случи?

— Не знам — казва тя, оглеждайки всяка извивка, всеки ъгъл на съвършеното му, сърцевидно лице: широкото му чело, заоблените бузи и мъничката, изострена брадичка. В нея се надига тъга, но тя нито трепва, нито показва уплаха. — Понякога лошите неща просто се случват, дори на най-добрите хора.

Осъзнавайки, че това обяснение е толкова незадоволително за него, колкото за нея, тя прочиства гърлото си и продължава:

— Знаеш ли какво?

Наясно е, че гласът й звучи с фалшива бодрост, както когато, да речем, дава обещание за сладолед, ако е послушен. Ще й се сега да може да му предложи нещо — каквото и да е — за да го избави от страданието му.

— Какво? — пита детето с израз на надежда на лицето.

— Ние с теб заедно ще се справим с това положение. Ние сме страхотен, непобедим отбор не забравяй това.

Докато преглъща сълзите си, Чарли отпива от сока, отправя й една смела усмивка и казва:

— Няма да го забравя, мамо.

 

 

На другия ден, след болезнен сеанс трудова терапия за ръката му, Чарли е на ръба да избухне в сълзи, когато чува познатото силно двукратно почукване на вратата на д-р Русо. Валъри наблюдава как лицето на сина й светва и чувства, че духът й се повдига. Трудно е да се каже кой очаква с по-голямо нетърпение всяка негова поява.

— Влез! — извиква Чарли и се усмихва, когато неговият лекар влиза в стаята.

Валъри с изненада вижда, че той не е облечен с обичайното си операционно облекло и обувки за тенис, а е в сини джинси, светлосиня риза с разкопчана яка и тъмносиньо спортно сако. Видът му е небрежен, но елегантен до черните му мокасини и сребърни копчета за ръкавели.

Валъри изведнъж си спомня, че е петък вечер и предполага, че с жена му имат планове за вечеря. Тя бе забелязала халката на лявата му ръка отдавна и бавно беше започнала да събира подробности за живота му от многото му разговори с Чарли. Знае, че той има две малки деца — дъщеря и син. Знае, че момиченцето е голям инат — приказките за лошата Руби са сред любимите на Чарли.

— Как се чувстваш днес, приятел? — пита д-р Русо и разрошва русата къдрава коса на Чарли, която плаче за подстригване. Валъри си спомня, че смяташе да го направи в деня на празненството на Грейсън.

— Страхотно. Вижте, доктор Ник, вуйчо Джейсън ми подари айпод — съобщава Чарли и вдига мъничкото сребристо устройство, което бе получил миналата седмица. Доста скъп подарък, който Валъри нямаше да може да си позволи преди злополуката. Тя си дава сметка, че вече много неща ще бъдат определяни и категоризирани като преди злополуката, след злополуката.

Чарли подава айпода на д-р Русо, който го подмята в ръката си.

— Много е як — изразява той възхищението си. — Много по-малък е от моя.

— И съдържа хиляда песни — уточнява Чарли, наблюдавайки с гордост как лекарят му прехвърля списъка на записите.

— Бетовен. Чайковски. Моцарт — изрежда той гласно и подсвирква. — Лелеее! Приятел, ама ти имаш много изтънчен музикален вкус.

— Вуйчо Джейсън ми зареди любимите — думите, гласът му и изражението наподобяват тези на много по-голямо дете. — Много са успокояващи.

— Знаеш ли… и аз се чувствам така. Обичам да слушам класическа музика, особено когато нещо ме тревожи — казва д-р Русо, като продължава да прехвърля списъка. В един момент спира, поглежда Валъри за първи път, откакто е влязъл в стаята, и само с устни й казва „здравей“. Тя му се усмихва, надявайки се той да разбира колко високо оценява това, че първо се обръща към сина й, а после към нея. И по-важното, колко високо оценява усилието му да изгради връзка с Чарли по начин, който няма нищо общо с раните му, и го кара да се чувства значим — ефект, който остава дълго след като си е тръгнал.

— Аз тъкмо слушах симфонията „Юпитер“ на път за насам — казва докторът. — Слушал ли си я?

Чарли поклаща глава.

— От Моцарт е — пояснява докторът.

— Той любим композитор ли ви е?

— О, боже. Това е трудна творба. Моцарт е велик. Но аз харесвам също Брамс, Бетовен, Бах. Трите „Бе“-та — той присяда в края на леглото, с гръб към Валъри.

Тя наблюдава двамата един до друг и я пробожда остра тъга — така й се приисква Чарли да си има баща. Отдавна бе приела положението си, но в моменти като този продължава да я смущава мисълта, че бащата на Чарли не знае абсолютно нищо за сина си. Не знае за любовта му към класическата музика, към „Междузвездни войни“, към „ЛЕГО“. За странния му навик да тича с едната ръка плътно отстрани до тялото си или за радостните, къдрави бръчици, които се появяват около очите му, когато се засмее — единственото дете с бръчици около очите, което е виждала. Нито за факта, че той сега е в болница и разговаря за композитори с пластичния си хирург.

— А харесвате ли „Исус остава моя радост“^[2]? — пита със затаен дъх Чарли, а Валъри едва сдържа неочакваните си сълзи.

— Разбира се — отговаря докторът и изтананиква няколко високи ноти стакато, а Чарли се присъединява към него с английския текст, пеейки с високия си, нежен глас. — „Вдъхновени от Теб, издигат се душите! Извисяват се до несътворена светлина!“

Д-р Русо се обръща да се усмихне отново на Валъри, после пита:

— Кой те научи на всичко това за музиката, приятел? Майка ти ли?

— Да-а. Както и вуйчо Джейсън.

Валъри се замисля, че заслугата не е нейна — всичко се дължи на Джейсън, макар да си спомня, че си пускаше класическа музика, докато беше бременна, като държеше CD плейъра до корема си.

Докторът кимва, връща айпода на Чарли, а той се пресяга през тялото си да го вземе със здравата си ръка, после го оставя върху бедрото си и започва да прехвърля съдържанието му с левия палец.

— Опитай се с дясната ръка, приятел — подканва го тихо докторът.

Чарли се намръщва, но се подчинява, пурпурно-червената кожа между палеца и показалеца му се разтяга неестествено, докато той прещраква песните.

— Ето, успях — казва най-накрая Чарли, като натиска бутона за включване и усилва звука. После хваща едната слушалка и подава другата на доктора, за да слушат заедно. — Тази много ми харесва.

— Аха. Да. И на мене ми харесва.

— Страхотна е, нали? — пита Чарли съсредоточен.

Минават няколко спокойни минути.

— Да — казва докторът. — Прекрасна е… А тези хорни… те звучат толкова радостно, нали?

— Да — засиява Чарли, — много, много радостно.

Един такт по-късно неочаквано пристига Розмари, натоварена с разни джунджурии от магазина за един долар и любимите й пилешки тетрацини^[3] в пластмасова кутия. Валъри знае колко се старае майка й, колко много й се иска да бъде тук заради тях двамата. Въпреки това се улавя, че й се иска да не беше идвала, поне не и в този момент, и не може да се начуди как тъй майка й успява да наруши спокойствието в стаята само чрез присъствието си.

— О! Здравейте! — възкликва тя, гледайки д-р Русо. Те още не са се срещали, но тя е чувала много за него, предимно от Чарли.

Д-р Русо рязко се обръща и става с любезна, очаквателна усмивка, когато Валъри ги запознава, чувствайки се едновременно неловко и някак открита. Откакто пристигнаха в болницата, Валъри и Чарли се бяха сприятелили с малко хора, но тя бдително пазеше цялата лична информация. Само от време на време изричаше някоя подробност, понякога неволно, понякога по необходимост. Д-р Русо знае например че само един родител подписва формуляри за съгласие, а и всеки можеше да забележи, че не ги посещава друг мъж, освен Джейсън.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, госпожо Андерсън — казва докторът и подава ръка на Розмари.

— На мен също ми е много приятно — здрависва се тя и го гледа със смутен израз на страхопочитание; със същото изражение излиза от църква, след като е разговаряла със свещениците, особено с по-младите и красивите. — Нямам думи да ви благодаря, доктор Русо, за всичко, което правите за внука ми.

Обичайно е да се казват такива неща, но Валъри продължава да е раздразнена, дори смутена от лекото треперене в гласа на майка си. И по-важното, тя съзнава присъствието на Чарли, който слуша напрегнат, и я възмущава мелодраматичното напомняне на майка й защо са тук. Д-р Русо като че ли също усеща напрежението, защото бърза да смотолеви:

— Моля, няма защо — после се обръща отново към Чарли. — Е, приятел, ще те оставя да се видиш с баба си…

Чарли се начумерва.

— Ооо, доктор Русо, не можете ли да останете още малко? Моля ви!

Валъри забелязва, че докторът се колебае и бърза да му се притече на помощ:

— Чарли, миличък, доктор Русо трябва вече да тръгва. Още много други пациенти го очакват.

— Всъщност, приятел, налага се да поговоря с майка ти за малко. Ако тя не възразява? — Той измества поглед към Валъри. — Имаш ли минутка?

Тя кимва и си помисля колко бавно тече животът й, откакто са тук. Преди тя винаги бързаше за някъде, сега не й е останало нищо друго, освен време.

Докторът стиска крака на Чарли.

— До утре, приятел, става ли?

— Става — отговаря с неохота детето.

Валъри усеща, че чувствата на Розмари са наранени от факта, че е втора цигулка, и компенсира това с пресилена жизнерадост.

— Виж! Донесох ти книжка с „Търси и намери“! — изрича кресливо тя. — Нали ще бъде много забавно?

Валъри винаги е отстоявала мнението, че търсенето на думи в мрежа от букви е сред най-отегчителните игри и по вялата реакция на сина си разбира, че той е на същото мнение. Все едно че баба му го е помолила да преброи вдлъбнатините на топка за голф.

— Ами сигурно — отговаря той и свива рамене.

Д-р Русо кимва за довиждане на Розмари и излиза от стаята. Валъри тръгва след него и си спомня вечерта, в която се запознаха, и първия им разговор в един стерилен коридор като този. Дава си сметка докъде стигнаха тя и Чарли, колко много страх и ужас изпитаха, изместени до голяма степен от стоическо примирение и капка надежда.

Вече насаме, двамата застават лице в лице за няколко кратки мига мълчание, преди докторът да заговори:

— Искаш ли да изпием по кафе в кафенето?

— Да — съгласява се тя, чувствайки как пулсът й се ускорява, което я изненадва и същевременно нарушава равновесието й. Нервна е, но не знае защо и се надява той да не долови притеснението й.

— Чудесно — казва той.

Двамата се обръщат и тръгват към асансьорите. Не продумват по пътя, освен да поздравят някоя сестра. Валъри внимателно изучава лицата им, реакцията им към него, както прави от няколко седмици. Отдавна е установила с какво възхищение, едва ли не с благоговение се отнасят сестрите към д-р Русо, докато към повечето други хирурзи отношението им е тъкмо обратното — чувала е да ги одумват с обвинения, че били високомерно любезни, арогантни или направо груби. Той не е прекалено дружелюбен или разговорлив, но има сърдечни, почтителни маниери, които, съчетани със славата му като на рок звезда, го прави най-популярния лекар в болницата. Той е най-добрият в страната, многократно е чувала тя. И въпреки това е толкова мил. А е и хубавец на всичкото отгоре.

Всичко това кара Валъри да се чувства поласкана от поканата му. Тя е сигурна, че той иска просто да поговорят за предстоящата кожна присадка на Чарли или за общото му подобрение, но подозира, че той рядко прави това на чаша кафе, особено в петък вечер.

След секунди застават пред един от асансьорите, вратите се отварят и д-р Русо я приканва с жест да влезе първа. Вече вътре, двамата гледат право напред, мълчаливо, докато в един момент той прочиства гърлото си и казва:

— Той е страхотно дете.

— Благодаря ви — отговаря Валъри искрено. Това е единственият случай, когато тя успява да приеме комплименти.

Двамата излизат от асансьора и завиват зад ъгъла към кафенето. Докато очите на Валъри привикват към луминесцентното осветление, д-р Русо я пита:

— Откога проявява интерес към класическата музика?

— Някъде от миналата година. Джейсън свири на пиано и китара и го научи на много неща за музиката.

Докторът кимва, сякаш смила информацията, после пита дали Чарли свири на някакъв инструмент.

— Взема уроци по пиано — пояснява тя, докато вървят по познатия й път покрай грила и напитките към кафенето.

Тя е сигурна, че той мисли за ръката на Чарли, затова продължава:

— Доста добре се справя. Способен е да чуе мелодия и направо… разпознава нотите, по слух — тя нарочно не спира да говори, питайки се дали не се хвали прекалено. — Наследствена черта. Джейсън явно има абсолютен слух. Веднъж разпозна звънеца на вратата ни като „ла“ от първа октава.

— Брей! — възкликва докторът, основателно впечатлен. — Това е рядкост, нали?

Валъри потвърждава с глава и взема една от обърнатите с дъното нагоре чашки, като обхожда с поглед изредените видове кафе.

— Мисля, че е едно на хиляда или там някъде.

Докторът подсвирва с уста и я пита:

— А Чарли може ли да прави същото?

— О, не… Не… Той е просто малко преждевременно развит. Нищо повече.

Мъжът кимва, докато пълни картонената си чашка с обикновено кафе. Междувременно Валъри се спира на кафе с аромат на лешник и сипва в него пакетче нерафинирана захар.

— Гладна ли си? — пита той, докато минават покрай сладкишите и другите закуски.

Тя поклаща глава — отдавна е забравила какво е да чувстваш глад. За две седмици е свалила най-малко два килограма, ставайки от слаба по-слаба, кокалите на ханша й вече стърчат.

Когато отиват на касата и Валъри изважда портфейла си, д-р Русо казва:

— Аз ще платя.

Тя не възразява, не иска да прави голям въпрос за сметка от осемдесет цента за кафе. Просто равнодушно му благодари, докато той си взема рестото и я повежда към малко сепаре в задния край на кафенето, място, където бе сядала много пъти по-рано, но винаги сама.

— Е — подхваща той, след като се настанява и отпива от кафето си, — как се справяш?

Тя сяда точно срещу него и му отговаря, че е добре, вярвайки си в момента.

— Знам, че не е лесно — продължава той, — но трябва да ти кажа… аз действително смятам, че Чарли се възстановява добре. И до голяма степен това се дължи на теб.

Тя чувства, че се изчервява, докато отново му благодари и отбелязва:

— Болницата е чудесна. Всички тук са чудесни.

Това е всичко, което измисля в момента, за да му благодари — нещо, което някак не може да направи директно, от страх, че ще рухне. Той кимва — сега е негов ред да покаже скромност.

— Моля, няма защо — набляга той с далеч по-различен тон от този, с който благодари в отговор на думите на Розмари.

Валъри се усмихва на лекаря на сина си, той й отвръща със същото. После те отпиват едновременно от кафето си, без да отместват погледи един от друг. Валъри решава, че току-що между тях малко или повече се е зародила интимност и споделеното съзнание за тази интимност ги кара да помълчат по-дълго.

Мислите на Валъри препускат, за да измисли какво да каже. Устоява на желанието да го обсипе с медицински въпроси, тъй като чувства, че вече го е разпитвала много. И все пак не й е много удобно да засяга други теми, тъй като всяка от тях й се струва или прекалено тривиална, или прекалено лична.

— Е — нарушава той мълчанието, — исках да поговорим за понеделник. За присадката на Чарли.

— Добре — тя изправя гръб и й се приисква да има пред себе си бележника със спирала и писалката си, за да си води записки, да намали напрежението.

— Исках да се уверя, че разбираш процедурата, и да отговоря на всички въпроси, ако имаш такива.

— Оценявам го — казва тя и си спомня за подробностите от предишните разговори с него, за някои неща, чути от медицинските сестри на Чарли, и за всичко, което бе чела в интернет.

Той се прокашля, преди да заговори:

— Добре. В понеделник още сутринта ще дойде анестезиологът, за да упои Чарли.

Тя вече е напрегната, когато той продължава:

— После аз ще обръсна косата му и ще премахна изгорялата кожа от лицето му.

Валъри преглъща и кимва.

— След това със специален хирургически инструмент, наречен електрически дерматом, ще сваля пласт кожа от скалпа му, за да получа присадка от много тънка цепена кожа.

— Тънка цепена кожа? — пита притеснена Валъри.

Той кимва успокояващо.

— Такава присадка съдържа епидермис и част от дермата.

— А ще порасне ли отново? Върху скалпа?

— Да. Останалата кожа ще съдържа фоликули за окосмяване и мастни жлези, които постепенно ще се размножават до образуването на пласт епидермис. Ние ще превържем мястото с влажна, напоена с антибиотик марля, за да предотвратим инфекция…

— Добре — кимва Валъри, преглъщайки. — А после? Как ще сложите кожата?

— Ето как. Ще вземем кожата и просто ще я положим върху бузата, а със скалпел ще пробием малки дупчици, за да позволим на кръвта и секретите да се оттичат. После ще зашием присадката с фини шевове и малко биологично лепило и ще я покрием с влажна, незалепваща превръзка.

— А тя винаги ли… се захваща?

— По принцип — да. Тя прилепва… и скалпът му ще пасне напълно към бузата му.

Тя кима, чувствайки, че й се гади, но се успокоява, докато той продължава да обяснява, че след операцията Чарли ще носи обичайната маска за лице, за да контролира лицевите белези.

— В основни линии ние искаме да поддържаме белезите плоски, гладки и гъвкави.

— Маска ли казахте? — Валъри се опитва да си я представи, обезпокоена отново за общественото клеймо, което синът й ще трябва да носи.

— Да. Трудовият терапевт ще дойде по-късно днес следобед, за да сканира лицето на Чарли. Тези данни ще бъдат изпратени в една фирма, която прави индивидуални маски от прозрачен силикон. Маската ще покрива цялото лице на Чарли, като ще останат само дупки за очите, носа и устата, и ще се закрепя с ленти лейкопласт.

— Но ще е прозрачна? Ще може да се вижда през нея, така ли?

— Да. Ще е прозрачна, за да можем да наблюдаваме през нея обезцветяването на белега и да виждаме къде се съсредоточава напрежение… С времето терапевтът ще наглася маската да приляга по-добре, като прави промени на отливката и затопля отново пластиката — той оглежда лицето й, сякаш търси нещо по него. — Звучи ли добре?

Тя кима, чувствайки се донякъде успокоена.

— Други въпроси?

— Не. В момента не — отговаря тя тихо.

— Е, добре. Ако възникнат, просто ми се обади. По всяко време. Имаш мобилния ми.

— Благодаря, доктор Русо.

— Наричай ме Ник. — Вече за четвърти път я поправя.

— Ник — повтаря тя и погледите им се срещат отново. Пак настъпва мълчание, подобно на предишното, но този път Валъри се чувства по-удобно, почти се радва на спокойната приятелска атмосфера.

Ник като че ли изпитва същото, защото се усмихва и непринудено преминава към друга тема.

— Чарли ми спомена, че си адвокат.

Валъри потвърждава с глава и се пита кога и по какъв повод Чарли е обсъждал с него професията й.

— С какви точно дела се занимаваш?

— Занимавам се с корпоративни съдебни спорове — пояснява тя и се замисля колко далечна и маловажна й се струва сега кантората и нейната политика. Освен няколкото телефонни разговора с шефа на отдела си, в които той я уверява, че делата и клиентите й са поети от колеги, и тя да не се притеснява за нищо, Валъри не е помислила за работата си нито за миг след злополуката с Чарли и не може да проумее защо изобщо е допуснала тя да я стресира.

— Тук някъде ли си учила? — пита я той.

— Да. В „Харвард“ — отговаря тя, за разлика от друг път, когато обикновено избягва тази дума — не от фалшива скромност, както мнозина от състудентите й заявяват: „Аз следвах в Кеймбридж“, а защото тя все още не се чувства достойна за това име.

С Ник обаче е друго, може би защото й е известно, че и той е следвал там и че е завършил успешно. И наистина, той кимва, невъзмутим, и казва:

— Винаги ли си искала да бъдеш юрист?

Тя обмисля въпроса. Обмисля истината, че в действителност нямаше влечение към правото, но просто искаше да се реализира заради самата реализация. Особено след раждането на Чарли, когато отчаяно искаше да печели добре и да осигури сина си. Да се занимава с нещо, с което Чарли да се гордее, и така да може да компенсира липсата на баща.

Но, разбира се, тя не разкрива нищо от това, а казва:

— Всъщност, не. Две години работих като помощник-адвокат в една юридическа фирма и установих, че съм не по-малко способна от колегите там…

Тя се усмихва и го поставя в неловко положение, като подмята шеговита забележка:

— Вероятно така пък говорят сестрите тук за вас.

— Вероятно — усмихва се той скромно.

— О, хайде, хайде. Ти не го вярваш. Дори на мен ми каза колко си добър.

— Така ли? Кога?

— Когато се запознахме — отговаря тя и усмивката й изчезва при спомена за онази вечер.

Той се заглежда в пространството над нея, сякаш и той възстановява в паметта си вечерта на злополуката с Чарли.

— Да, май че го споменах, нали?

Валъри потвърждава с глава, после добавя:

— И поне засега… не мога да не се съглася.

Той се навежда през масата и казва:

— Само почакай. Нека минат няколко месеца и още две операции…

Валъри не казва нищо, но чувства как сърцето й се разтуптява от благодарност и още нещо, което не може да определи, докато мълчаливо му дава цялото време на света.