Емили Гифин
Въпросите на сърцето (16)

Глава 15
Теса

Тъкмо закачам морскосиньото късо сако на Франк и пухкавия розов шал на Руби на стенната закачалка в антрето, когато Ник връхлита през страничната врата, сякаш гори от нетърпение да намали с няколко секунди двучасовото си закъснение. Не сме се чували цял ден, като се изключи размяната на три съобщения. Първото е от мен — питам го по кое време ще се прибере. Второто — гласова поща от него с отговор, че ще се прибере навреме, за да сложи децата да спят. И третото — текст, с който ме уведомява, че ще се върне по-късно от очакваното. За щастие не бях давала никакви обещания на Руби и Франк, тъй като от опит знаех, че подобно нещо крие рискове.

— Много съжалявам, че се забавих — казва искрено Ник и ме целува за поздрав, като устните му попадат вляво от моите. Той се опитва отново и този път затворените ни устни се срещат, но в същия миг ме изпълва неприятното чувство, че той не е работил, когато ми е изпратил третото съобщение.

Някои биха го нарекли „женска интуиция“ — като Кейт, която яростно използва израза в случаите, когато в действителност иска да каже, че не е нито сляпа, нито тъпа, нито неосъзнаваща определена поредица от очевидни факти, които тази вечер включват силната миризма на чесън от кожата и дрехите на Ник. Пресиленият тон в извинението му. И преди всичко, гузният поглед в очите му.

Нека уточня, че това не е гузният поглед на мъжа, който е изневерил или дори е възнамерявал да изневери. Това никога не ме е безпокояло. Нито е гузната съвест на мъж, който се разкайва, че е обикновеният лош съпруг, който пропуска футболния мач на детето си, не забелязва новата прическа на съпругата си или получава съобщение по пейджъра си по време на вечеря по случай годишнина. Гузният вид по лицето на Ник точно в този момент е много по-трудно доловим и въпреки това не може да се сбърка. Опитвам се да го определя, взирайки се в него, като в същото време се старая да изглеждам безгрижна, и решавам, че това е гузната съвест на човек, на когото му се иска да е някъде другаде.

— Няма нищо — казвам, гледайки го в очите, с надеждата, че бъркам, че съм изтълкувала неправилно белезите, че съм си извадила погрешно заключение. Че Ник всъщност се бе втурнал през вратата, защото съм му липсвала или отчаяно е искал да заглади случилото се между нас снощи. Дори това заглаждане да значи да се направи, че нищо не се е случило, както правим обикновено.

И аз заговарям възможно най-безцеремонно, като всичките ми обвинения се изпаряват от гласа и лицето ми.

— Какво те задържа толкова?

— О, нали знаеш, обичайните неща — отговаря той, избягвайки погледа ми, и влиза в дневната, както е с палтото.

— Какви например? — Не се отказвам и вървя след него, мислейки за толкова много сцени от филми, в които съпругът се отбива някъде да пийне, преди да се прибере вкъщи, заемайки обичайното си място на бара, и излива неприятностите си пред бармана или някой друг, който ще го изслуша. Или по-лошо, тревожи се самичък и задържа всичко в себе си.

Изведнъж се запитвам дали Ник има неприятности, които не е споделил с мен — освен обичайните тревоги на хирург педиатър. Спомням си една нощ през миналата седмица, когато погледнах през прозореца на спалнята ни и го видях да свива по алеята ни за коли след работа. Паркира колата, но остана в нея, загледан право напред. Наблюдавах го известно време, питайки се дали слуша някаква музика или просто е потънал в мисли. Каквото и да беше, той очевидно не бързаше да се прибере. А когато най-сетне, след няколко минути, влезе вкъщи и го попитах какво е правил в колата, той много се учуди, сякаш сам не знаеше отговора. Сега ме поглежда със същия озадачен поглед.

Този път задавам въпроса си по-кратко, поставяйки го в неизгодно положение:

— Как беше в „При Антонио“? — защото отново ме лъхва миризмата на чесън.

Мълчанието му говори много и аз поглеждам настрани, преди той да отговори, вдигайки глава към паяжината на полилея, чувствайки се някак притеснена заради него, заради нас двамата. По същия начин се почувствах, когато веднъж посред нощ го заварих излегнат на дивана с разкопчани джинси, с едната ръка в боксерките си да стене тихичко. Опитах се да изляза от дневната незабелязано, но се спънах в една от играчките на Руби. Той отвори очи, погледна ме и замръзна на място, без да продумва. На другата сутрин, когато слезе на закуска, очаквах да се пошегува за случилото се, но той не го направи. Представата, че съпругът ми мастурбира, не ме обезпокои, но мълчанието му по темата ме накара да се почувствам далечна, обратното на интимна — точно както се чувствам сега.

— Добре.

— Значи си вечерял? — уточнявам.

Той отговаря бързо:

— Само един залък. Просто ми се ходеше в „При Антонио“.

— Донесе ли ми нещо оттам? — питам, надявайки се, че просто е забравил белия плик с храна за вкъщи на задната седалка на колата. Готова съм да престана да мисля за теорията си, стига той да донесе въпросния плик.

Той щраква с пръсти в знак на съжаление.

— Трябваше. Извинявай. Мислех, че ти ще ядеш с децата.

— Ядох. Но никога не бих пренебрегнала „При Антонио“. Можех да хапна техните равиоли за десерт.

— Не се и съмнявам — усмихва се той. После, очевидно бързайки да смени темата, пита как е минал денят ми.

— Добре — отговарям, опитвайки се да си спомня как бях запълнила последните си дванайсет часа. Но съзнанието ми е празно, което може да е добър или лош знак, в зависимост от перспективата, от живота ти в момента. Тази вечер като че ли знакът е лош, наред с всичко друго.

— А децата? Те не влизат в сметката? — излишно подхвърлен въпрос.

— Не. Те излязоха да се позабавляват — засмивам се, за да смекча сарказма си.

Ник почти прихва.

— А как мина твоят ден? — питам и веднага си казвам, че майка ми е права. Той е този, който може да разговаря за интересни неща. Той е този, който има да върши по-полезни неща от това да се връща навреме вкъщи.

— Присадката мина много добре — отговаря той и разговорът ни тръгва на автопилот.

Четири думи за четиричасова операция.

— Така ли? — продължавам, копнеейки за повече подробности, не толкова, за да чуя медицински доклад, а защото желая той да поиска да сподели с мен.

— Да, като по учебник — отговаря той, разсичайки с ръка въздуха.

Изчаквам няколко секунди, за да се уверя, че той няма какво повече да добави, и казвам:

— Ейприл те срещнала в болницата.

Лицето му се оживява, почти се ожесточава.

— Да. За какво, по дяволите, беше това?

— Те не знаеха, че операцията е днес — казвам и се питам защо извинявам Ейприл и Руби, след като по принцип съм съгласна с Ник.

Той изсумтява.

— И така да е.

Кимам — моят начин да покажа, че съм на негова страна, надявайки се, че това ще оправи каквото и да се мъти между нас.

— Разбрах, че занесли вино — додавам и извъртам очи.

— Кой носи вино в чакалня?

— И то сутрин.

Той разкопчава палтото си и разтърсва ръце, след като се е поосвободил.

— Трябва да я разкараш от живота си.

— Да разкарам Ейприл ли?

— Да. Можеш да уплътняваш времето си с по-полезни неща.

Като да бъда със съпруга си, за малко да кажа, но се въздържам.

— Тя има и добри страни. Сигурна съм, че е искала да помогне.

— На кого? На небрежната си приятелка ли?

Свивам рамене, а той продължава вече с поток от думи:

— Те заслужават да им скъсат задниците по съдилищата.

— Мислиш ли, че има такава вероятност?

— Няма начин.

— Майката на детето обсъждала ли е това с теб? — Повече ме интересуват междуличностните отношения на работата му, отколкото служебните.

— Не — отговаря той рязко.

— А ние бихме ли постъпили така?… Ти би ли?

— Вероятно — отговаря, показвайки отмъстителната си страна. Част от него, която аз не харесвам, но на която в същото време се възхищавам, наред с избухливостта, сляпото упорство и дръзкия му състезателен дух. Всички отличителни черти на утвърдения хирург, чертите, които го правят този, който е. — Вероятно бих завел дело не по друга причина, а заради тази обидна бутилка с вино… И заради изражението на лицето й… на онази… как й беше името? Рими?

— Роуми — казвам и ми е чудно, че мъжът, успял да научи името на всеки мускул и всяка кост на тялото, безкрайните латински медицински термини, не може да запомни няколко имена на хора.

Той продължава, сякаш говори на себе си:

— Изкуствената й усмивка… Тъкмо излизах от тежка хирургическа процедура, а тя ми се хилеше насреща и искаше да интимничи с мен за частните училища.

— Да. Ейприл ми каза, че щяла да ни напише препоръка.

— Да върви по дяволите! Никакви такива! Не желая никаква препоръка от нея. Дори не желая Руби да е край такива хора.

— Мисля, че си малко краен — казвам. Фрустрацията и гневът ми започват да изместват чувството на безнадеждност, което ме изпълваше допреди малко.

— Може би. А може би не. Ще видим.

— Ще видим? Това означава, че ти ще видиш, така ли. Ти ще го обмислиш?

— Разбира се. Както и да е. Казах ти, че ще го направя.

— Погледна ли заявлението днес? — питам, знаейки, че нямам предвид никакво заявление, а по-скоро отношението му към семейството ни.

Той ме поглежда и изговаря името ми така, както изговаря името на Руби, когато я кара за десети път да си измие зъбите. Или, което се случва по-често, когато е чул мен да й казвам за десети път да си измие зъбите.

— Какво има?

— Знаеш ли какво правих днес?

Не изчаква отговора ми.

— Залепих отново лицето на едно дете. Нямах време да се занимавам със заявления за забавачки.

— Но имаше време да вечеряш в „При Антонио“? — изстрелвам, прескачайки междинните етапи на гнева, и чувствам как яростта започва да бушува в гърдите ми.

Той се изправя рязко на крака.

— Отивам да си взема душ.

— Естествено — казвам на гърба му.

Той се обръща и ми хвърля студен, суров поглед.

— Защо се държиш така, Тес? Защо си измисляш проблеми?

— А ти защо не искаш да се прибираш у дома? — отговарям, очаквайки той да омекне. Да ми каже, че говоря смешки.

Той обаче свива рамене и казва:

— Божичко, не знам. Защото ти правиш атмосферата тук толкова приятна.

— Така ли смяташ? Всичко, което правя, е да ти доставям удоволствие с всяко нещо. На теб. На нас. Толкова се старая — повишавам тон, гласът ми трепери, когато денят ми идва на съвсем ясен фокус. Пазаруването в бакалията, свалянето на снимки от компютъра, готвенето, грижите за децата. Всички неща, които върша за семейството си.

— Ами тогава може би трябва да престанеш да се стараеш толкова. Защото, каквото и да вършиш, Тес, то като че ли няма много смисъл — гласът му е сърдит, но толкова овладян и отмерен, колкото са ръцете му по време на операция. С още един презрителен поглед той се обръща отново и изчезва нагоре по стълбите. След малко го чувам да пуска душа и остава под него много дълго време.