Емили Гифин
Въпросите на сърцето (31)

Глава 30
Валъри

Валъри прекарва остатъка от следобеда с Чарли, като прави всичко възможно да го разсее с някои от любимите му неща. Приготвят си мелба с горещ фъдж, гледат „Междузвездни войни“, четат на глас от A Wrinkle in Time^[1] и свирят импровизирани дуети на пианото. Независимо от събитията през деня, те си устройват възможно най-удовлетворяващи и приятни забавления между родител и дете. Но през цялото време Ник й липсва, тя копнее за ласките му и брои минутите до мига, когато ще го види, както се уговориха.

Сега най-накрая двамата с Ник са отново сами, Чарли спи горе, след като главата му почти е клюмала в чинията с пилешки хапки. Те току-що са вечеряли — лингуини и миди от „При Антонио“ — на светлината на свещи и са се оттеглили в дневната, където завесите са спуснати, осветлението е намалено, а Уили Нелсън пее „Georgia on Му Mind“, песен от подборката, която е записала, мислейки си за Ник. Двамата още не са се докосвали, но тя има чувството, че скоро ще го направят, че се заражда нещо особено важно и необратимо, което би могло да промени живота им. Тя знае, че чувствата й са греховни, но вярва във взаимоотношенията им, вярва в него. Втълпява си, че той не би я повел по този път, ако нямаше някакъв план, ако и той не вярваше в нея.

Ник се пресяга да я хване за ръката и казва:

— Радвам се, че той е бутнал онази малка досадница от катерушката.

Валъри се усмихва.

— Знам… Но майка й се оказа мила жена.

— Наистина ли?

— Наистина. Колкото и да е изненадващо.

— Приятно е, когато хората те изненадват за добро — отбелязва той и разклаща виното в чашата си, преди да отпие дълга глътка.

Тя го наблюдава и се пита какво ли си мисли в момента, но не й се иска да задава такъв глупав въпрос. Затова пита друго:

— Колко време ще останеш?

Той я поглежда право в очите, прокашля се и казва, че е наел бавачка — млада жена, за която не е проблем да остане до малките часове. После поглежда към чашата си и добавя:

— Теса е в Ню Йорк за уикенда… Отиде да се види с една приятелка и с брат си.

За първи път от седмици насам, откакто привличането им един към друг изригна в сексуално напрежение, той споменава директно жена си и за първи път я нарича по име.

Теса, повтаря тя наум. Казва се Теса.

Приятното, тихо прошепнато име извиква във въображението й нежен, радостен любител на животните. Жена, която носи бохемски шалчета в ярки цветове, маркови бижута и кърми децата си докато навършат годинка, а може би и повече. Жена, която през зимата кара кънки до заледени езера, през пролетта сади незабравки, през лятото ходи на риболов и кади тамян през цялата година. Жена с трапчинка или с малко разстояние между двата предни зъба, или пък с някаква друга характерна физическа особеност.

Валъри изведнъж осъзнава, че подсъзнателно се е надявала на по-твърдо, по-лъскаво име като Брук или Рийс. Или по-фриволно и по-глезено като Анабел или Сабрина. Или по-старомодно и по-безлично като Лоуис или Франсис. Както и на често срещаното сред тяхното поколение и лишено от всякакво значение име като Стефани или Кимбърли. Но не — Ник се е оженил за Теса, име, което я изпълва с неочаквана тъга, по-обезпокоително от вината, която непрекъснато изплува в периферията на съзнанието й. Вина, която тя отказва да изследва по-задълбочено от страх, че ще се намеси в онова, което тя отчаяно иска.

Двамата са опънали крака върху масичката за кафе и в един момент Ник докосва голия палец на крака си до нейния. Тя стиска ръката му, сякаш да смаже вината и шока, че е способна да върши такова нещо. Че тя седи тук, по този начин, с женен мъж. Че се надява скоро да започнат да се милват навсякъде и че един ден той може да й принадлежи. Необичайна, егоистична мечта, чието сбъдване обаче някак я плаши.

Но първо тя трябва да му каже за случилото се на паркинга, за изражението на Роуми. Беше пропуснала да го сподели с него по-рано заради опасението, че неговата значимост може да промени курса, който двамата са предприели. Затова тя стиска по-силно ръката му, преди да заговори:

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво? — пита той, като повдига ръката й до устните си и целува палеца й.

— Днес… на паркинга… след училище…

— М-мм? — той я поглежда и между веждите му се появява следа от безпокойство. Пак разклаща виното в чашата си и отпива.

Тя чувства, че й е трудно, но продължава:

— Докато стояхме с теб до колата ми… видях Роуми. Наблюдаваше ни. Видя ни заедно.

Той кимва, явно притеснен, но се прави, че не е и казва:

— Е? Така си беше, нали?

Валъри не знае как да изтълкува думите му, затова го пита:

— Смяташ ли, че това е проблем?

Ник кима.

— Би могло да е.

Не се беше надявала на такъв отговор.

— Наистина ли?

— Ами жена ми я познава.

— Приятелки ли са?

— Не съвсем… По-скоро са познати. Но имат една обща близка приятелка.

— Мислиш ли, че това ще стигне до нея? — Валъри се чуди как е възможно той да запази такова спокойствие, защо не се втурне към телефона, за да провери щетите.

— Кой знае… Вероятно. Като познавам този град. Тези жени… Да, вероятно ще стигне до ушите на Тес рано или късно…

Валъри прехвърля в ума си умалителното й име, не по-малко обезпокояващо от пълното й име. Тес. Жена, която хвърля фризби към куче, пее песни от осемдесетте в празното си шише от шампоан, прави ръчни стойки в свежата лятна трева, носи косата си сплетена на френска плитка.

— Разтревожи ли се? — пита го тя, опитвайки се да разбере какво точно става в главата му и по-важното — с брака му.

Ник се обръща с лице към нея, поставя ръка върху облегалката на дивана.

— Роуми не ни е видяла така — и той докосва рамото й и се навежда да целуне челото й. — Ние просто стояхме там, нали?

— Да-а… Но как ще обясниш присъствието си в училището? С нас? — Още щом въпросът излезе от устата й, тя осъзнава, че двамата вече са станали заговорници.

Ник отговаря:

— Ще трябва да й кажа, че ние с теб сме приятели. Че сме станали близки… Че Чарли ми се е обадил, когато са го обидили в училище. И затова съм отишъл. В качеството си на негов лекар и твой приятел.

— Случвало ли се е… подобно нещо досега? Сближавал ли си се с пациент? Или с член на семейството на пациент?

— Не — бързо отговаря той. — Не по този начин. Подобно нещо не се е случвало.

Валъри кимва, знаейки, че трябва да продължи нататък. Вместо това го притиска:

— А какво ще каже тя… Ако разбере?

— Не знам. Дори не съм в състояние да мисля за това в този момент…

— Но не трябва ли? Не трябва ли ние с теб да говорим… за това?

Той прехапва долната си устна.

— Всъщност може би трябва.

Тя го поглежда безучастно, с което иска да покаже, че оставя на него да подхване разговора.

Той прочиства гърлото си.

— Какво искаш да знаеш? Ще ти кажа всичко, което те интересува.

— Щастлив ли си? — това е един от въпросите, които се бе зарекла да не повдига. Не искаше тази вечер да се води разговор за брака му. Предпочиташе да е за тях двамата. Но такова нещо всъщност не е възможно. Тя добре го знае.

— Сега, да. В момента. С теб.

Поласкана е от този отговор, дори прелива от радост. Но не това го пита и не желае увъртане на отговора.

— Имам предвид, преди да ме срещнеш — пояснява тя, чувствайки стомаха си свит на топка. — Беше ли щастлив, преди да ме срещнеш?

Ник въздиша, с което показва, че въпросът е сложен.

— Обичам децата си. Обичам семейството си — поглежда настрани. — Но дали съм щастлив ли?… Не. Вероятно не. Нещата точно сега… са сложни.

Тя кимва, признавайки, че преди време щеше да презре разговор като този, който водят сега. Беше чувала изтъркани версии на такива разговори — във филми, от познати и от толкова много други места, че никакъв пример не й идва наум. Но може да го чуе, може да си представи как „другата жена“ задава изпълнени с надежда въпроси, правейки се, че е загрижена, като през цялото време тайно крои удара си. Мъжът в ролята на жертва в действителност вярва, че е жертва, въпреки че единствено той е този, който нарушава клетвите си. И по-рано тя винаги беше мислила за измамника: порасни, бъди мъж, защитавай се или поискай развод. Но сега… Сега тя задава въпроси, очаквайки сиви нюанси, обяснения, пролуки в нейното бронирано някога съзнание.

Ник продължава искрено:

— И просто съм безсилен да потисна чувството, което изпитвам към тебе… Безсилен съм и толкоз.

— А какво е то? — изрича тя, без да иска.

— Ами аз се… — подхваща той, после преглъща и си поема дълбоко въздух, преди да продължи с по-нисък глас. — Аз се влюбвам в теб.

Тя го поглежда обнадеждено, мислейки си колко невинно звучи това излияние, колко простичко. И може би е такова. Може би такъв е животът, такава е историята на мнозина — и някои от тях са свестни хора. Тя го поглежда в очите, навежда се към него и изведнъж сърцето й забива силно и болезнено.

Знае, че завинаги ще запомни това, което се случва после — като всяко хубаво или лошо нещо в живота й. Като деня, когато роди Чарли, като вечерта на злополуката му или като всичко през този период, хронологично и емоционално. Лицата им се допират, устните им се срещат в целувка, която започва бавно, колебливо, но бързо става настойчива. Целувка, която трае часове, която продължава и когато двамата лягат на дивана, после се претъркулват на пода, оттам отиват в леглото й. Целувка, която свършва, едва когато той прониква в нея и шепне, че е истинско, че е истинско това, което става между тях, и че той вече е напълно влюбен.