Емили Гифин
Въпросите на сърцето (32)

Глава 31
Теса

— Съжалявам, че снощи споделих с Декс и Рейчъл — казвам на Кейт, докато закусваме бекон, яйца и пържени картофени кюфтенца в „Кафе Лука“, едно от заведенията в Ъпър Ийст Сайд, които често посещавахме навремето. Надявам се мазната храна да излекува махмурлука ми или поне да разреши проблема ми с повръщането, защото знам, че няма да може да повдигне духа ми.

— Защо? — пита ме Кейт, отпивайки от сока от грейпфрут. Намръщва се от киселия му вкус, после изпива чашата до дъно и посяга към водата с лед. Откакто е телевизионна водеща, тя е вманиачена на тема хидратация — нещо, което силно я затруднява, като се има предвид количеството кофеин и алкохол, което консумира.

— Защото ще се притеснят. Защото Декс може да се изпусне пред майка ми. Защото те вече няма да харесват Ник… И защото… защото просто не искам Рейчъл да ме съжалява — отговарям и мяркам подутите си, кървясали очи в огледалото на стената на сепарето. Веднага отмествам поглед с мисълта: „И аз изневерих на себе си.“

— Тя се безпокои за тебе, но не мисля, че те съжалява.

— Не знам. Не ми хареса как ме гледаше снощи. Как ме прегърна, преди да се качат в таксито. Като че ли предпочиташе да е бездомна, отколкото да се изправи пред това, пред което потенциално съм изправена аз…

Кейт се пресяга да стисне ръката ми и аз си давам сметка, че никога не съм негодувала срещу нейното съчувствие и че винаги с охота съм била склонна откровено да си призная всичко, което ме прави уязвима — слабост или страх, без никога да ми се е искало да си взема думите назад или да пренапиша историята. Така представата ми за себе си съвпада точно с нейната представа за мен, без никакво несъответствие между двете. Затова в нейната компания се чувствам безкрайно удобно и спокойно, особено когато нещата се разпадат.

— Не се ли радваш, че сподели с брат си? — пита тя.

— Радвам се, само че ми се ще да бях изчакала, докато разбера какво точно става. Можех да му се обадя другата седмица и да проведа сериозен разговор с него… Сигурна съм, че той щеше да сподели с Рейчъл, но поне нямаше да се наложи да гледам това нейно изражение.

Кейт отваря пакетче „Икуъл“^[1], после обаче променя решението си и си сипва захар в кафето направо от захарницата на масата. Разбърква го и заговаря:

— Рейчъл е много мила… но е някак… самото съвършенство, не мислиш ли?

— Така е — кимам отривисто. — Знаеш ли, никога не съм я чувала да ругае. Нито да говори лошо за Декс, освен общи приказки от рода на „знаеш как мъжете постъпват понякога“… Не се оплаква и от децата си… дори когато Джулия имаше колики.

— Мислиш ли, че се преструва? Или наистина е щастлива?

— Не знам. Мисля, че се предпазва, повече от сигурно е… Всичко филтрира. Но мисля също, че тя и Декс имат така наречения „възвишен“ брак. Съвършени взаимоотношения.

Кейт ме поглежда с нотка на надежда. Надежда, че такова нещо някога я чака и нея. Сещам се, че навремето тя мислеше така и за моя брак.

— Виж, не ме разбирай грешно — казвам. — Искам брат ми да е щастлив. Искам и Рейчъл да е щастлива… Но понякога ми се повдига от тях. Не забеляза ли например как си държаха ръцете? Докато седяха на високите столчета? Смешно е… — имитирам Рейчъл, като изпъвам ръка и хващам въздуха с израз на обожание. — Помислих, че ще припадне, когато Декс си призна за тяхната връзка.

— Имаш предвид връзката, за която така или иначе всички ние знаем ли? — разсмива се Кейт. — Мислиш ли, че след това му го е изкарала през носа?

— Съмнявам се. Най-вероятно са се прибрали и са се разбрали. Направили са си масаж един на друг. Или нещо от сорта. Да бъдеш край такава двойка може да е толкова изтощително — казвам, съзнавайки, че ревността изморява много.

— Чуй ме, Тес — изведнъж подхваща Кейт със сериозно изражение. — Разбирам, че си изплашена. Разбирам защо не се обаждаш на Ейприл. Но Декс е прав… Ти наистина имаш нужда да се изправиш пред това с вдигната глава. Да се безпокоиш, е много по-лошо от това да узнаеш истината… И друго… Може да се окаже, че няма нищо. Може би на Ник му се приписва провинение, което не е извършил.

— Може би — питам се как е възможно в един момент да съм сигурна, че той има връзка, а в следващия да съм сигурна, че никога не би ми изневерил. — И ако наистина е невинен, тогава аз съм лошата. Да подслушвам и да го очерням, както направих снощи.

— Ти не го очерни. Но да… това наистина може да е случай на параноя… Вероятно сега той си е вкъщи и му липсваш.

Поглеждам часовника си и си представям Ник във вихъра на закуска с децата и стискам палци в момента да изпълнява задълженията си. И че дори да не му се нравят някои житейски дреболии, недоволството ще премине и нещата в крайна сметка ще се уредят. Това е моето отчаяно, махмурлийско желание.

— Ще се обадиш ли на Ейприл сега? Моля те — настоява Кейт.

Издържам на погледа й и кимвам бавно, сещайки се колко пъти тя ме е окуражавала да направя нещо, от което съм се страхувала или съм се колебаела да направя, включително онова първо обаждане до Ник толкова отдавна, и си мисля колко различен щеше да е животът ми сега, ако не я бях послушала тогава. После изваждам телефона си и набирам един от телефонните номера, които знам наизуст. Ейприл отговаря след първото позвъняване и изрича името ми с нотка на лошо предчувствие.

— Здравей, Ейприл — казвам, стаявайки дъх и потискайки емоциите си.

— Добре ли прекарваш? — пита тя или за да печели време, или за да даде приоритет на телефонния етикет пред всичко друго.

— О, да. Винаги е хубаво да си отново в Ню Йорк — отговарям с престорен глас и ми се иска Кейт да беше тази, която да се кани да ми съобщи лоша новина. Поглеждам я в момента, в който тя оставя вилицата си върху чинията, на лицето й са изписани болезнен ужас и напрежение, които отразяват начина, по който се чувствам и аз.

— Е? — продължава Ейприл — Получи ли снощното ми съобщение?

— Да, получих го.

Тя започва да пелтечи, предлагайки репетирано предисловие за дълга й като приятелка да ми каже това, което смята да ми каже.

— Хайде — подканвам я със свит на топка стомах. — Говори.

Тя издиша в телефона и после, заговаряйки възможно най-бързо, изтърсва:

— Роуми видяла Ник в лонгмиърското училище. Вчера следобед.

Чувствам как товарът се свлича от плещите ми и ме изпълва огромно облекчение, че това може всъщност да се отнася до клюки за частните училища и нищо друго. Бях обявила намерението ни да запишем Руби в „Лонгмиър“ и мога да кажа, че това е интрига сред моите тъй наречени приятелки, може би защото те искат техният избор да бъде подкрепен от моето силно желание да запиша Руби там.

Прокашлям се и изричам:

— Да, аз наистина му казах, че топката е у него на училищния фронт…

Почти съм на път да й кажа, че знам, че той е щял да ходи там, но не искам да рискувам да бъда хваната в лъжа, а и се опасявам, че Ник може да е подметнал нещо, което да противоречи на моята версия. Затова продължавам:

— Добре е направил, че е проявил активност. Сигурно е бил на обиколка там. Или да говори с председателя на приемната комисия. А може всъщност да е внесъл заявлението ни. Ще ми се да е било така…

— Да… но…

— Но какво? — пронизва ме чувство на лоялност към Ник и в същото време неприязън към Ейприл.

— Но… не е изглеждало, като да е на обиколка.

Замълчавам красноречиво, тя изчаква, после додава:

— Бил е с Валъри Андерсън.

Въпреки че проумявам много ясно за какво говори, в главата ми продължава да е пълна мъгла.

— В какъв смисъл е бил с нея?

— Ами били са на паркинга. Заедно. Със сина й Чарли. Той настанявал Чарли на задната седалка на колата й.

— Разбирам. — Опитвам се да си представя картинката, да намеря логическо обяснение на чутото.

— Съжалявам — изрича тя.

— За какво има да съжаляваш? Какво се опитваш да ми кажеш? — Чувствам, че раздразнението ми нараства.

— Нищо не се опитвам да ти кажа. Просто помислих, че трябва да знаеш… Да знаеш, че според Роуми начинът, по който те стояли един до друг, изглеждал някак… странен.

— И как точно? Как са стояли!

— Ами… като двойка — отговаря тя с неохота.

Правейки всичко възможно да овладея гласа си, за да не проличи, че трепери, казвам:

— Мисля, че вие двете си правите доста прибързани заключения.

— Аз не си правя никакви заключения. Наясно съм, че всичко може да се окаже напълно невинно. Той може да е отишъл да огледа училището, както ти каза, да го проучи заради Руби, и докато е бил там, да е срещнал случайно Валъри… на паркинга.

— А какво друго би могло да бъде? — чувствам, че ме залива вълна на възмущение.

И понеже тя не отговаря, аз продължавам, този път по-остро:

— Че съпругът ми е имал неуместна среща на паркинга в „Лонгмиър“ ли? Виж какво, Ейприл, не съм специалист по извънбрачните връзки, но мога да ти изброя не едно и две далеч по-подходящи места… като мотел или бар…

— Не твърдя, че той има извънбрачна връзка — в гласа на Ейприл се долавя паника, защото усеща много добре, че съм безкрайно ядосана. Тя се прокашля и бързо отстъпва. — Сигурна съм, че Ник никога няма да започне неуместна връзка с майка на свой пациент.

— Така е. Няма — заявявам дръзко. — Нито ще го направи с някоя друга.

Срещу мен Кейт вирва глава, хвърля ми усмивка, означаваща „само така, момиче“ и изстрелва юмрук високо във въздуха.

Настъпва още по-неловко мълчание, преди Ейприл да продължи:

— Не си ми ядосана, нали?

— Не, ни най-малко — отговарям рязко, сковано, с намерението да й дам да разбере колко ядосана съм всъщност. Да разбере колко крайно неприятно ми е, че тя разнася слухове за съпруга ми. Че ще съсипе уикенда ми с нейния навик да предизвиква паника, да разпространява слухове и да се меси в чуждите работи. За малко да й кажа, че може би тя е тази, която трябва да вникне добре в собствения си живот, да помисли какво може би й липсва, каква празнина се опитва да запълни.

— Добре. Ясно. Разбирам — продължава да бърбори Ейприл. — Защото никога не съм искала да създавам неприятности… Просто… Просто ми се ще, ако ти видиш Роб с някоя… да ми кажеш… Колкото и невинно да ти изглежда… Защото според мен именно затова са приятелките. Ние, жените, трябва да се поддържаме… да сме нащрек една за друга.

— Оценявам го. И можеш да кажеш на Роуми, че и на нея й благодаря. Но наистина, няма причина за безпокойство — казвам й сопнато „дочуване“ и затварям телефона, отправяйки поглед към Кейт.

— Какво стана? — ококорва тя очи, чиито дълги мигли все още са покрити със спиралата от снощи.

Разказвам й клюката и чакам реакцията.

— Мисля, че тук има добро обяснение. Мисля, че става дума за гадно стечение на обстоятелства. И мисля още, че приятелката ти Ейприл е истинска тъпанарка.

Кимвам и отмествам чинията си настрани.

— А ти какво мислиш? — пита ме тя предпазливо.

— Аз пък мисля… Мисля, че трябва да се прибирам у дома. — Чувствам, че главата ми се мае.

— Днес ли? — изглежда разочарована, но поощряваща.

— Да. Това не може да чака… Налага се да говоря със съпруга си.