Емили Гифин
Въпросите на сърцето (34)

Глава 33
Теса

Малко по-късно, след като съм избегнала две следващи обаждания от Ейприл и сме се сбогували сърцераздирателно с Кейт, в самолета обратно към Бостън си похапвам солетки и неволно подслушвам разговора на двама гръмогласни мъже зад мен. С бърз поглед над облегалката си забелязвам, че те са от категорията едри мъжаги, нахлуващи безцеремонно в баровете, и двамата с брадички катинарчета, със златни ланци и бейзболни шапки. Докато разглеждам географската карта на гърба на бордното списание, изучавайки безчетните вътрешни полети, правя всичко възможно да се изключа, да не слушам спора им за „сладкото порше“, което единият от тях иска да си купи, и за „шефа задник“ на другия, преди разговорът да се разпали още повече с въпроса:

— Е, к’во, ще се обадиш ли на оная мацка от клуба или…

— Кой клуб? Коя мацка?

(Следва сърдечен смях, придружен или от пляскане на коляно, или от удряне на длани.)

— Оная мацка бе, кръшната. Как й беше името? Линдзи? Лори?

— А, да. Линдзи. Да, и още как! Ще й се обадя. Беше толкова секси. Секси и брутално.

Свивам се на седалката и мислено сравнявам тия двамата с моя интелигентен, почтителен съпруг, който никога, при никакви обстоятелства не би употребил секси и брутално в едно и също изречение. После затварям очи и се приготвям за кацането, представяйки си вероятната картинка, която ще заваря у дома: цялото ми семейство, нарушавайки всички обичайни правила, може би все още по пижами, яде нездравословна храна, а къщата е с краката нагоре. Обзема ме странно успокоение при мисълта за този хаос, от представата ми, че Ник не умее да се справя с къщната работа, от вярата, че ще е загубен без мен — в повече от едно отношение.

Когато обаче един час по-късно прекрачвам прага на външната врата, оставам изумена, че не заварвам никого, къщата е чиста и подредена. Кухнята блести от чистота, леглата са оправени, под стълбището има дори купчина пране, току-що изпрано и сгънато в плетения кош. Мотая се безцелно из стаите, озовавам се в гостната — най-представителното и най-рядко използвано място в къщата, където погледът ми пада върху дивана с висока облегалка за гърба и заоблени облегалки за ръцете, който не съм освежавала, откакто двете с майка ми го избрахме от изложбената зала. Помня добре онзи следобед, когато с часове обсъждахме различните стилове, дамаски и гланцове за дърво за неговите изящни крачета, като спорихме дали да платим допълнително за защитна политура. Проект, който сега изглежда незначителен.

Сядам внимателно, полагайки усилия да се насладя на редкия момент на спокойствие, и не мога да се насиля да почувствам нещо друго, освен самота, нарушавана от гръмката тишина, като мрачно си представям какво би било, ако ние с Ник някога се разделим, как бих запълвала цялото това пусто пространство и празни моменти. Навремето, след един много изморителен ден, му подметнах на шега, че от мен ще стане върховна майка, ако бъда дежурна само в понеделник, вторник и всеки втори уикенд. Той се развесели и ми каза да не ставам смешна, защото да си самотен родител е голямо нещастие, че той ще е много нещастен без мене. С тази мисъл в главата набирам мобилния му телефон.

— Ей, здравей! — извиква той в слушалката. Като чувам гласа му, изведнъж ми олеква, но въпреки това не мога да забравя, че съм настроена да разузнавам, и затова се опитвам да разгадая шумовете на мястото, откъдето говори. Звучат ми като от мол, но вероятността Ник доброволно да тръгне да пазарува, е по-малка, отколкото да започне любовна връзка.

— Здрасти! — казвам. — Къде си?

— В Музея на децата.

— С децата?

— Да-а — отговаря той през смях. — Едва ли бих дошъл тук без децата.

Усмихвам се на глупавия си въпрос и се отпускам.

— Как е в Ню Йорк? Какво се каниш да правиш?

Поемам си дълбоко въздух и отговарям:

— Ами аз всъщност съм си вкъщи.

— Вкъщи? Защо? — звучи стреснат.

— Защото ми домъчня за теб — което не е съвсем невярно.

Той не продумва, което толкова ме изнервя, че почвам да говоря несвързано.

— Просто имам нужда да те видя… Искам да говоря с теб… за някои неща.

— Какви неща? — В гласа му се долавя притеснение, което може би се дължи на това, че е направил нещо нередно. Или пък че не е направил нищо нередно и затова предполага, че аз съм тази, която има неразрешен въпрос.

— Просто неща — чувствам се глуповато поради неясната си мисъл и изведнъж поставям под въпрос завръщането си у дома и подхващането на разговор по този начин. В крайна сметка може и да съм имала основателна причина да се тревожа, но беше ли наистина достатъчна тя, за да съкратя почивката си с една нощ, без дори да предупредя Ник, преди да пристигна? Хрумва ми, че той може да си помисли, че става дума за нещо наистина неотложно — здравословна криза, моя любовна връзка, изпадане в дълбока депресия — а не каквото вероятно се случва: Ейприл, която забърка кашата, и аз, която проверявам текстовите му съобщения. Две параноични домакини.

— Теса — заговаря той разтревожен, — какво става? Добре ли си?

— Да. Да. Добре съм. — Досрамява ме и се чувствам по-смутена от всякога. — Просто искам да поговорим. Довечера. Каролин ще дойде ли пак? Надявах се да излезем с теб някъде… и да поговорим.

— Да. Тя пак ще дойде. В осем.

— О, чудесно. А твоите планове… какви са?

— Не съм правил никакви специални планове — отговаря той бързо. — Смятах да отида на кино.

— О! — възкликвам отново. — А снощи… излиза ли?

— Ъъъ… да. Излизах. За малко.

Понечвам да го питам какво е правил, но се въздържам. Вместо това му казвам, че нямам търпение да го видя, и мислено се заричам да не го усуквам, когато най-накрая седнем да говорим. Трябва да бъда пряма, да се изправя пред мъчителните теми на разговора: вярност, секс, работата му, това, че аз нямам работа, загнездилото се недоволство в брака ни. Няма да е лесно, но ако не можем да проведем открит разговор, значи наистина сме го загазили.

— И аз нямам търпение… Но сега трябва да затварям… Децата тичат в различни посоки. Ние ще останем още малко тук и ще се приберем към пет… Това устройва ли те?

Думите му са безобидни, но тонът му е хладен, с много лека нотка на снизходителност. Той често ми говореше така, когато бях бременна и по неговите думи, когато се държах неразумно — което, трябва да призная, в повечето случаи беше точно така — например, когато направо се разревах, защото елхата ни била грозна и ужасно несиметрична, дори предложих на Ник да свали наниза от лампички и да отиде да купи друго дръвче. Истината е, че в момента се чувствах почти като бременна — не физически, а емоционално, на ръба да се разплача, изпаднала напълно в бедствено положение.

— Да, разбира се. Става — отговарям, стискайки облегалката за ръце на дивана, с надеждата, че не звуча толкова отчаяна, колкото се чувствам. — Ще бъда тук.

Следващият час минава в трескава дейност: вземам душ, обличам се и се кипря — сякаш отивам на първа среща, като през цялото време се лутам между отчаяние и спокойствие, докато в един момент си казвам, че интуицията ми трябва да е на прав път, а после се смъмрям, задето съм толкова неуверена, толкова малко вярвам в Ник и в здравата основа на взаимоотношенията ни.

Но когато семейството ми се прибира, не може да се отрече, че в прегръдката на Ник и в целувката му по бузата ми има хладнина.

— Добре си дошла у дома, Тес — казва той с иронично подозрение в гласа.

— Благодаря, мили — отговарям и се опитвам да си спомня как се държах с него, преди всичко това да започне и кога всъщност започна всичко това. — Толкова се радвам да ви видя.

Коленича, за да прегърна децата, които са сресани и с чисти лица, а Руби дори е с розова панделка — малък триумф.

Франки избухва в радостен смях и настойчиво иска да го прегърна пак.

— Искам. Вземеш. Теб. Мами! — вика той.

Не си правя труда да поправя местоимението му, а направо го гушвам, целувам го по двете бузи и потното му малко вратле, стоплено от пластовете дрехи, които татко му не е забравил да му навлече.

Той започва да се кикоти, когато го свалям на земята и откопчавам ципа на якето му. Отдолу е облечен съвсем безразборно — тъмносиньо рипсено панталонче и риза на оранжеви и червени райета, които като линия и цветове изобщо не си подхождат — първият признак, че е работа на баща му. Вече освободен от якето си, Франк започва да се върти в кръг, удряйки длани и кълчейки се в танц без ритъм, както му падне. Това ме разсмива и за момент забравям всичко друго, докато не се обръщам към Руби, която всячески се старае да не показва, че е сърдита, и непоколебимо поддържа позицията, че е трябвало да бъде поканена на женското пътуване, макар да знам, че тя тайничко се е наслаждавала на времето, прекарано с татко й.

Тя ме поглежда спокойно и ме пита:

— Какво ми донесе?

Изпадам в паника, осъзнавайки, че така и не успях да стигна до магазините „Американ Гърл“ или „Дисни Стор“, както й бях обещала.

— Нямах възможност — отговарям неубедително. — Щях да ида днес.

— О, как можа! — възкликва тя и нацупва устни. — Татко винаги ни носи по нещо, когато пътува.

Сещам се за дреболийките, които Ник купува при завръщането си от конференции, предимно евтини сувенири, и се изпълвам с вина, че не запазих поне пакетчето солети от самолета.

— Рубс. Бъди любезна с майка си — прави й механична забележка Ник. После започва да съблича връхните си дрехи — яке, мъхест пуловер и шал — и да ги закача на закачалката до вратата. — Тя се прибра по-рано у дома — допълва той. — Това е твоята изненада. Нашата изненада.

— А пък моята изненада е, че видях чиста къща — казвам и го поглеждам с благодарност.

Ник се усмихва и ми намига, приписвайки си цялата заслуга, макар нещо да ми подсказва, че всъщност Каролин е пускала пералнята.

— Прибирането по-рано не е изненада — не отстъпва Руби.

— Тогава дали да не ти купим някакво лакомство довечера? Например сладолед за след вечеря? — предлагам, но Руби не се хваща на номера, цупенето й изразява едновременно разочарование и отвращение.

Тя кръстосва ръце и прави опит да преговаря за по-добра сделка.

— С горещ фъдж?

Кимвам, а в това време Франки се кикоти неразбираемо, без да обръща внимание на недоволната си сестра и необяснимото напрежение между родителите си. Наблюдавам го как пляска с ръце и пак почва да се върти и се изпълвам с обич, възхищение и завист към моето простодушно, щастливо дете. Когато той пада замаян и продължава да хихика, аз се помолвам мислено Ник и аз да можем по някакъв начин да се върнем към това чисто място, където искаме да оставим всичко, което правим, просто да изживеем момента и да затанцуваме.