Емили Гифин
Въпросите на сърцето (44)

Глава 43
Теса

Не може да се отрече, че тя е хубава, много хубава, със смущаващо тъмносини очи. Но не излъчва никакъв секс. С дребната си, тясна фигура, почти без бедра и гърди, тя е по-скоро момчешки тип, отколкото сексбомба. Лицето й е бледо в контраст с правата като клечки абаносовочерна коса, вързана ниско на безлична конска опашка. С две думи, когато изричам името й и я наблюдавам как ми кимва в отговор, изпитвам странното чувство на облекчение, че това е жената, че това е тя. Облекчена съм и от крехкото й ръкостискане, тънкия й глас и очите й, които уплашено се местят насам-натам, докато гледам право в нея.

— Дали да не отидем да седнем някъде? — предлагам й, твърдо решена да поема контрола върху тази среща, да постигна надмощие.

Тя кимва и докато я следвам към задната част на книжарницата, говоря на Ник.

Тази ли избра? Тази жена? Тази жена, която бих подминала на улицата, без да задържа и за секунда погледа си върху нея? Тази жена, която бих погледнала със снизхождение на някой вечерен прием?

И все пак. Той наистина я бе избрал. Или поне беше допуснал тя да го избере. Той е правил секс с тази личност, седнала сега срещу мен на масата, която очевидно е запазила за разговора ни.

Ние си разменяме по едно неловко „здравейте“ и аз се насилвам да я питам за сина й. Минават няколко дълги секунди и когато става ясно, че тя чака аз да заговоря, прочиствам гърлото си и подхващам:

— Е, добре. Вижте. Струва ми се, че и двете знаем защо съм тук… Защо поисках да се срещнем.

Казвам й това, макар да не съм напълно сигурна за мисията си — дали е за разкритие, дали е за съхранение на гордостта ми, или да прекратя едно или друго. Но каквото и да е, олеква ми, че ще приключа с този неминуем момент и съм готова да чуя всичко, което тя би ми казала, очаквайки най-лошото.

Тя ме гледа и чака.

— Тук съм… защото знам — казвам й и това като че ли изчерпва гореспоменатото. Навеждам се над масата, гледайки я право в очите, за да не разбере погрешно посланието ми и да не може да се измъкне.

— Знаете? — пита тя и ме поглежда озадачено, което ме вбесява, но устоявам на силния порив да се пресегна през масата и да я цапардосам. Просто продължавам спокойно, с мисълта да запазя достойнство и хладнокръвие.

— Да. Знам… Знам всичко. — Което, разбира се, не е напълно вярно. Знам само няколко факта, без никакви подробности. Но продължавам да лъжа, надявайки се, че това няма да й позволи да направи същото. — Ник ми разказа всичко.

Тя понечва да заговори, после млъква, очите й се изпълват с безпогрешна болка и изненада, което ми носи известна утеха. До този момент, в който тя вероятно вярва или поне се надява, че съм тук само от предчувствие или в резултат на някаква солидна „шпионска“ дейност. От изражението на лицето й става ясно, че тя не знае за признанието на Ник. Докато оглеждам острите линии на брадичката й, запаметявайки чертите на лицето й във формата на диамант, изведнъж проумявам, че нямаше да й се обадя и определено нямаше да седя сега срещу нея, ако бях научила истината по друг начин. Като че ли фактите относно откритието ми се разкриват като игрището между нас. Тя е спала с моя съпруг, но той ми е разкрил тяхната тайна. Така че, в крайна сметка, той е предал и нея.

— Беше само веднъж — проговаря тя накрая с толкова тих глас, че едва различих думите.

— О! Само веднъж — възкликвам. — Ами добре тогава.

Наблюдавам как бузите й стават тъмноалени от сарказма ми и още повече я засрамват.

— Но…

— Но какво? — прекъсвам я рязко.

— Но ние бяхме само приятели — продължава тя така, както Руби звучи, когато се извинява за безочливото си незачитане на някое основно правило. Да, мами, знам, че надрасках целите стени, но се получи хубава картина, нали?

— Приятели?

— Той беше толкова… толкова мил с Чарли — запелтечи тя — и е толкова удивителен хирург… аз бях толкова благодарна…

— Толкова благодарна, че правихте секс с него — прошепвам.

Очите й се наливат със сълзи, тя поклаща глава и казва:

— Влюбих се в него. Нямах намерение да стане така. Не знам точно как или защо се случи. Може би защото той спаси сина ми… Или пък, аз се влюбих в него… затова — гласът й заглъхва, сякаш говори на себе си. — Не бях срещала мъж като него… Той е… изключителен.

У мен се надига нов прилив на гняв — как се осмелява да говори за съпруга ми. За човек, когото познава от някакви си три месеца в сравнение с нашите седем години съвместен живот. Но вместо да изтъкна това, казвам:

— Изключителните мъже не изневеряват на жените си. Не завързват любовни връзки. Не поставят евтиното трепетно вълнение пред децата си.

Още щом изричам думите, в главата ми изкристализира парадоксът на ситуацията. Ако тя е „евтино трепетно вълнение“, тогава Ник не заслужава да се боря за него. Но ако тя е личност с качества, към която Ник изпитва истински чувства, тогава какво? Къде оставам аз?

— Не мисля, че той е направил това — възразява тя, но мога да кажа, че се чуди, поставя под съмнение станалото между нас.

— Той каза ли ви, че ви обича? — изстрелвам, съзнавайки, че именно затова съм тук. Това е съществената част за мен, всичко се върти около този единствен факт. Той е спал с нея; очевидно е имал чувства към нея; и аз вярвам, от дъното на душата си, че той е бил — а може би все още е — влюбен в нея. Но ако той й е казал, че я обича, или ако й е казал, че не обича мен, значи с нас е свършено завинаги.

Стаявам дъх в очакване и издишам, когато тя поклаща глава бавно, подчертано.

— Не. Не изпитваше същите чувства. Не ме обича. И никога не ме е обичал. Той обича вас.

Главата ми се върти, докато повтарям думите и търся истината в тях. Искам да й вярвам. Отчаяно искам да й вярвам. И може би, може би, наистина й вярвам.

— Съжалявам, Теса — продължава тя с пресекващ глас и с изписани по лицето й страдание и срам. — Съжалявам за това, което сторих. На вас. На децата ви. Дори на собственото си дете. Не беше редно… и аз… аз много съжалявам.

Поемам си дълбоко въздух, представяйки си я с Ник, как, затворила очи, го прегръща и му казва, че го обича. И все пак, колкото и да искам да я виня и мразя, не мога… не се получава. Напротив, става ми жал за нея. Може би защото е самотна майка. Може би защото синът й е пострадал. Може би защото тя е влюбена в човек, когото не може да има. В моя съпруг.

Както и да е, аз я поглеждам в очите и казвам нещо, което никога не съм си и мечтала дори, че ще изрека в този момент.

— Благодаря ви — и я наблюдавам как приема благодарността ми с едва доловимо кимване, после събира нещата си и става да си върви, а аз, изпаднала в шок, осъзнавам, че всъщност съм го мислила наистина.