Емили Гифин
Въпросите на сърцето (36)

Глава 35
Теса

Половин час преди да дойде Каролин, аз вече съм сложила децата да си легнат и заварвам Ник в дневната, дълбоко заспал, в стари операционни панталони. През ума ми светкавично минава споменът за лекарския му стаж, когато той заспиваше навсякъде другаде, но не и в леглото ни: на дивана, на масата, а веднъж дори прав в кухнята. Задряма насред изречението, докато правеше чай, и се събуди, когато брадичката му се удари в плота. Въпреки шурналата кръв, която беше повече, отколкото бях виждала в живота си, той отказа да отиде пак в болницата, от която току-що се беше върнал след трийсет и шест часова смяна. Затова го закарах до леглото и придържах превръзка към брадичката му почти през цялата нощ.

Сега приседнах на дивана и се заслушах за момент в похъркването му, преди лекичко да разтърся рамото му, за да го събудя.

— Изтощили са те, нали? — питам, когато той повдига клепки.

— Да — прозява се той. — Франки стана преди шест тази сутрин. А дъщеря ти… — поклаща глава с обич.

— Моята дъщеря?

— Да, твоята дъщеря. Толкова е трудна.

И двамата се разсмиваме, а той продължава:

— Тя е едно много взискателно момиченце.

— Меко казано.

Той прокарва ръка през косата си.

— Направо й призля в музея, когато резенчето ябълка бръсна кетчупа й. И боже мой… да накараш това дете да си обуе къси чорапки… Човек би си помислил, че я карах да облече усмирителна риза.

— Защо, какво стана?

— Какво толкова има против късите чорапи? Не разбирам.

— Твърди, че само момчета ги носят.

— Странно, наистина — промълвява той. После, през преувеличена прозявка, добавя: — Ще се вкиснеш ли, ако си останем вкъщи тази вечер?

— Не искаш да излизаш ли? — старая се да не възприемам предложението му като оскърбление, което е трудна работа, предвид факта, че предишната вечер е излизал, а тази се е канил да ходи на кино — сам или не.

— Искам, но… толкова съм изморен.

Аз също съм изморена и продължавам да имам главоболие, но въпреки това вярвам, че Ник ще приеме разговора по-сериозно, ако сме в приятна обстановка или поне ако остане буден, вероятността за което вкъщи е петдесет на петдесет. Въздържам се обаче да направя от това парлив въпрос и затова се оправдавам с Каролин, като му казвам, че не ми е приятно да отменям идването й в последния момент.

— Тогава й дай петдесетачка за пропуснати ползи — казва Ник и скръства ръце върху гърдите си. — Аз бих платил петдесетачка, за да не изляза тази вечер.

Поглеждам го и се питам колко ли би платил, за да избегне изобщо разговора ни. Той издържа на погледа ми, без да мигне.

— Добре, да останем вкъщи — отстъпвам. — Но искаш ли да вечеряме в трапезарията? И да си отворим бутилка вино? А защо не и да се поиздокараме малко? — поглеждам отново операционните му панталони, някога толкова възбуждащи, а сега само тъжно напомнящи за едно от вероятните подозрения в съшитото с бели конци положение.

Той ме поглежда едновременно с досада и насмешка и аз не мога да реша кое ме обижда повече.

— Да бе. Да си сложа костюм и вратовръзка, така ли? А може би и пуловер без ръкави?

— Ти нямаш пуловер без ръкави — отбелязвам.

— Е, добре. Значи това отпада — той бавно става и се протяга. Оглеждам очертанията на гърба му и внезапно ми се приисква да обвия ръце около него, да заровя лице във врата му и да му призная всяка своя тревога. Но нещо ме кара да стоя на разстояние. Питайки се дали това е страх, гордост или възмущение, запазвам най-добрата си форма и го уведомявам, че ще се обадя на Каролин, после ще поръчам вечеря, а той да се качи горе и да се преоблече.

— И се отпусни — допълвам със стратегическа, глезеща усмивка. — Отдъхни си още малко.

Той ме поглежда предпазливо, после се обръща към стълбите.

— Имаш ли нещо против суши? — извиквам след него.

— Не, нямам — свива рамене той. — Каквото ти искаш.

 

 

Не след дълго поръчаното суши е дошло и ние сме се настанили в трапезарията. Ник е облечен в сиви памучни панталони и черно поло; изглежда в добро настроение, но въпреки това показва признаци на нервност с това, че пукна кокалчетата на ръцете си два пъти, преди да отвори бутилката вино и да налее в двете чаши.

— Е — подхваща той, след като сяда и забива поглед в супата си мисо^[1]. — Разкажи ми за снощи. Забавлява ли се?

— Да-а. Докато не започнах да се тревожа…

Със сянка на присмех, той пита:

— За какво се тревожиш сега?

Поемам си дълбоко въздух и отпивам глътка вино.

— За взаимоотношенията ни.

— Какво за тях?

Чувствам, че дишането ми става повърхностно, докато се мъча да не звуча обвинително, да премахна всяка нотка на мелодрама от отговора си.

— Виж, Ник. Знам, животът е труден. Животът с малки деца просто те смазва, изтощава те. Знам, че етапът, в който сме… може да внесе напрежение във взаимоотношенията… дори при най-сполучливите бракове… но чувствам, че не сме толкова близки, както бяхме навремето. И това ме натъжава…

Тъй като не може да отрече нищо от думите ми, той кимва леко, предпазливо и казва:

— Съжалявам, че си тъжна…

— А ти как се чувстваш?

Той ме поглежда озадачено.

— Щастлив ли си?

— Какво искаш да кажеш?

Много добре знае какво искам да кажа, но аз повтарям по-бавно, по-отчетливо.

— Щастлив ли си от живота си? От нашия живот?

— Достатъчно съм щастлив — отговаря той и ръката му с лъжицата замръзва във въздуха, усмивката му е стегната. Прилича на участник в телевизионно състезание, който знае отговора, но продължава да умува преди последния сигнал.

— Достатъчно щастлив? — засегната съм от определението му.

— Теса — подхваща той, връщайки лъжицата отново в купичката си, а настроението му леко се помрачава. — За какво е това?

Преглъщам и отговарям:

— Нещо не е наред. Ти изглеждаш разсеян… сякаш нещо те притеснява. И аз просто не знам на какво се дължи — на работата ти, на живота като цяло или на децата. Или на мен…

Той се прокашля.

— Наистина не знам как да отговоря на това.

Казвам с нарастващо безсилие и първи признаци на гняв:

— Това не е капан, Ник. Просто искам да говорим. Ще говориш ли с мен? Моля те?

Изчаквам отговора му, загледана в пространството между долната му устна и брадичката, с желанието едновременно да го целуна и зашлевя.

— Не знам какво искаш в случая… — започва той. — Не знам какво целиш. — Издържа на погледа ми няколко секунди, преди да сведе поглед, за да приготви сашимито^[2] си. Внимателно налива соев сос в чинийката си и добавя малко уасаби^[3], преди да ги разбърка с клечките си.

— Искам да ми кажеш как се чувстваш. — Този път гласът ми е умолителен.

Той ме поглежда право в очите.

— Не знам как се чувствам.

Нещо в мен прещраква, когато отприщвам първата доза сарказъм, който почти винаги е унищожителен между съпруг и съпруга.

— Добре тогава. Да опитаме по друг начин. Защо не ми кажеш къде беше вчера следобед?

Той ме поглежда безизразно.

— Бях в болницата. Прибрах се вкъщи около пет, вечерях с децата, после излязох за няколко часа.

— Цял ден ли беше в болницата? — настоявам, молейки се отчаяно Роуми да се е припознала в мъжа на паркинга, да има крайна нужда от очила.

— Доста време.

— Значи не си ходил в „Лонгмиър“ вчера? — изтърсвам.

Той свива рамене, избягвайки погледа ми.

— О, да, ходих. Защо?

— Защо ли? — Не мога да повярвам. — Защо?

— Да. Защо? — сопва се той… — В смисъл защо питаш? В смисъл защо се върна по-рано, за да питаш за това?

Клатя глава, отказвайки да ставам за смях от неговата очевидна тактика.

— Защо си бил там? За да направиш обиколка на училището ли? Да подадеш заявление ли? Имаше ли нещо общо с Руби?

Знам какво ще каже, още щом въздъхва и отговаря:

— Това е дълга история.

— Имаме време.

— Но точно сега не ми се разказва.

— Да, но нямаш избор. Не и след като си женен.

— Ето, виждаш ли. Пак започваш — казва той, сякаш има просветление, мълниеносно прозрение в загадъчната ми, трудна личност.

— Как да разбирам това?

— Разбирай го, че… изглежда не са останали много възможности за избор в този брак. Освен ако ти не си тази, която се възползва от тях.

— Какво? — извиквам и така първа повишавам тон, макар да се бях зарекла да не го правя.

— Ти всичко планираш. Къде да живеем. В кой клуб да членуваме. В кое училище да ходят децата ни. Кои да ни бъдат приятели. Как да запълваме всеки час, минута, секунда от свободното си време.

— За какво говориш?

Той пренебрегва въпроса ми и продължава да нарежда:

— Дали да обходим надлъж и на шир „Таргет“, да отидем на парти у съседите на Хелоуин или на училищна обиколка. По дяволите, ти дори определяш какво да облека в собствения си дом за вечеря със суши, поръчано по телефона. За бога, Тес.

Преглъщам, готова да се отбранявам, но и оскърбена в същото време.

Заговарям, скърцайки със зъби между думите си.

— Тогава, кажи ми, откога се чувстваш така?

— От известно време.

— Значи това няма нищо общо с Валъри Андерсън, така ли? — продължавам, поставяйки се в много опасно положение.

Той не трепва. Дори не мигва.

— Защо не ми кажеш, Теса? След като явно знаеш отговорите.

— Този отговор не го знам, Ник. Всъщност твоето малко приятелство беше новина за мен. Голяма, важна новина. Докато аз се опитвам да прекарам добре в Ню Йорк с брат си и най-добрата си приятелка, получавам текстово съобщение, че ти си с друга жена, споделяйки топли мигове на паркинга.

— Страхотно! — изрича той с тих сарказъм. — Страхотно, няма що! Вече съм и наблюдаван — следен — като някакво лошо момче.

— Такъв ли си? — извиквам високо. — Лошо момче ли си?

— Не знам. Защо не попиташ твоите приятелки полицайки. Защо не анкетираш всички домакини в Уелзли?

Преглъщам, после вирвам брадичка със самодоволен жест.

— Ако искаш да знаеш, казах на Ейприл, че ти никога не би ми изневерил.

Оглеждам лицето му, което по мое определение, изразява гузност.

— Защо си ме обсъждала с Ейприл? Защо тя толкова се е загрижила за брака ни?

— Тя не е част от разговора ни, Ник — заявявам, твърдо решена да не се отклонявам от темата. — Освен дето ми каза, че си бил в „Лонгмиър“ с Валъри Андерсън. При положение че ти си този, който трябваше да ми каже.

— Не знаех, че искаш да получаваш доклад за всичко, което съм направил. — Ник става рязко и тръгва към кухнята. След доста продължителен момент се връща с бутилка „Перие“^[4] и напълва отново чашата си, а аз продължавам оттам, докъдето бяхме стигнали.

— Не съм искала да получавам доклад поклащам глава аз. — Никога не съм го искала.

— Тогава защо се заобикаляш с хора, които биха ти дали такъв доклад?

Това е резонен въпрос, но няма нищо общо с по-големия проблем, който той очевидно избягва.

— Не знам, Ник. Може и да си прав по отношение на Ейприл. Но сега не става дума за Ейприл, и ти го знаеш.

Той мълчи вбесяващо.

— Добре — въздишам. — Да опитам пак, по друг начин. Би ли имал нещо против сега, както сме на темата, да ми кажеш какво си правил в „Лонгмиър“?

— Добре. Да. Ще ти кажа — отговаря той спокойно. — Обади ми се Чарли Андерсън, моят пациент.

— Той ти се е обадил?

Ник кимва.

— Поради неотложен лекарски проблем ли?

— Не, не поради това.

— А защо тогава?

— Беше разстроен. Станало произшествие в училище. Някакво момиченце му се подиграло и той се разстроил.

— Защо не се е обадил на майка си?

— Обадил се е. Но не могъл да се свърже с нея. Тя била в съдебно заседание и изключила телефона си.

— Ами баща му? — питам, въпреки че знам отговора: в случая баща няма, това може би е най-сбърканото нещо в цялата история.

Както се очакваше, Ник, с плам, какъвто не бе показал досега, отговаря:

— Той няма баща. Той е едно уплашено малко дете, преминало през същински ад, което се е обадило на лекаря си.

— Няма ли други роднини? — Все още нямам желание да съчувствам на никого освен на себе си… и потенциално на децата си. — Баба, дядо, вуйчовци, лели?

— Теса, виж. Нямам представа защо се обади на мен. Не го попитах. Просто отидох. Сметнах, че е съвсем редно да отида.

Ти си един шибан благородник, помислям си, но продължавам да го притискам.

— Приятели ли сте с нея?

След кратко колебание той кимва.

— Да. Може да се каже, че сме приятели. Да.

— Близки приятели?

— Стига, Теса, престани.

Поклащам глава и повтарям въпроса.

— Колко близки сте?

— За какво намекваш?

— Това, за което намеквам — избутвам чинията си настрани, чудейки се откъде ми хрумна, че съм в настроение за сурова риба. — Е, какво става с нас? Защо ние с теб вече не сме близки? Защо не ми каза, че Чарли Андерсън ти се е обадил. Че с майка му сте приятели…

Той кима, сякаш признава част от казаното — което по някакъв начин смекчава следващите ми думи.

— И може би, само може би, това мое непрекъснато безпокойство за взаимоотношенията ни… може би то е само в главата ми. Сигурно имам нужда да вземам някакви антидепресанти или да се върна отново на работа, нещо от сорта — вземам клечките си за хранене, хващам ги сръчно и си спомням, че баща ми ме научи как да си служа с тях още когато бях малка, някъде на възрастта на Руби.

Той пак кимва и казва:

— Да. Може би ти си тази, която не е щастлива. В действителност… не мога да си спомня кога за последен път съм те виждал щастлива. Първо, защото работеше прекалено много, беше изтощена и се възмущаваше от преподавателите без деца, че не ти влизали в положението. Затова ти казах да напуснеш, че ще бъдем добре и без втори доход. Ти така и направи. И сега… Сега изглеждаш отегчена, измамена в надеждите си и се дразниш от майките, които ги е грижа повече за тениса или да публикуват безсъдържателните си статуси във Фейсбук, или очакват от теб да направиш домашни закуски за училището. И все още те измъчват подобни неща. Ти все още играеш тяхната игра.

Опитвам се да го прекъсна, да се защитя, но той продължава с още по-голяма убеденост:

— Искаше още едно дете. Отчаяно. Дотолкова, че сексът се превърна в проект. Проект, съсипващ те от работа. После роди Франк и нервите ти като че ли се опънаха. Беше в следродилна депресия. В униние.

— Не съм била в следродилна депресия — възразявам, все още съсредоточена върху язвителното описание на секса ни, залята с угризение, неадекватност и страх. — Просто изпаднах в меланхолия.

— Добре, добре. Разбирам това. Разбирам колко трудно е било. Именно затова аз поех храненето рано сутрин. Затова наехме Каролин.

— Знам. Никой не те е обвинявал, че си лош баща.

— Добре. Но виж. Работата е там, че… аз нямам чувството, че съм се променил. Според мен съм си същият. Аз съм хирург. Това съм аз.

— Така е, това си ти. Но не си единствено това. Ти си също и мой съпруг. И баща на Руби и Франки.

— Така е, знам. Знам. Но защо това значи, че трябва да имам запълнен социален график? И че децата ми трябва да ходят в по-специални частни училища? И че жена ми трябва да бъде погълната от мисълта какво мислят другите за нас?

— Така ли ме виждаш? — сълзите ми са на ръба да бликнат. — Нещо като леминг?

— Тес. Не, не те виждам като леминг. Виждам те като умна, красива жена, която…

Разплаквам се и той се пресяга да докосне ръката ми.

— Която какво? — питам през сълзи.

— Която… И аз не знам… Тес… Може би нещо в живота ни се е променило. Ще ти го призная. Просто не мисля, че това „нещо“ съм аз.

Поглеждам го, чувствайки се замаяна, тежестта на думите му затруднява дишането ми. Към това негово признание се стремях и сега, когато го получих, не знам как да се държа.

— Може би отчасти вината е у мен — успявам да кажа, но много ме е страх да попитам за текстовото съобщение или за нещо друго, свързано с Валъри. — Но аз още те обичам.

Минават няколко секунди — секунди, които ми се струват часове, преди той да каже:

— Аз също те обичам, Тес.

Поглеждам го, хващайки се за ръба на масата и за думите му, и се питам за каква любов говорим и дали тя ще е достатъчна.