Емили Гифин
Въпросите на сърцето (7)

Глава 6
Валъри

Гледката от стаята на Чарли на тринайсетия етаж в „Шрайнърс“ е прекрасна, вижда се вътрешен двор с розови и бели хортензии, но Валъри предпочита да държи щорите спуснати и слабото северно изложение буквално не пропуска никаква светлина през пластмасовите процепи. Затова тя бързо губи представа дали е ден или нощ, което по горчиво-сладък начин й напомня за времето, когато Чарли беше още бебе и тя искаше единствено да стои до него и да задоволява всяка негова потребност. Но сега можеше само да го наблюдава как понася смените на бинтовете, докато пликчетата с течности пускат капки хранителни вещества, електролити и болкоуспокояващи във вените му. Часовете минават бавно, прекъсвани единствено от визитациите на д-р Русо два пъти дневно и безкрайното редуване на дежурни сестри, социални работници и болничен персонал, като повечето идват за Чарли, други да проверят как е тя, трети просто да изхвърлят кошчетата за боклук, да донесат храна или да измият пода.

Валъри отказва да спи на металното походно легло, което една от многото безименни, безлични сестри й донесе и което беше покрито със сплъстени на топченца бели чаршафи и с тънко синьо одеяло, прилежно опънато и подпъхнато отстрани. Предпочете да седи в стола люлка до леглото на Чарли, откъдето да наблюдава как тесните му гърдички се повдигат и спускат, клепките му трепкат и в съня му понякога по устните му се появява усмивка. От време на време, въпреки огромните си усилия да стои будна, тя задрямва — понякога за няколко минути, понякога за по-дълго и винаги се събужда стресната, съживявайки в съзнанието си обаждането на Роуми, и тогава отново проумява, че кошмарът е действителен. Чарли е още много упоен, за да разбира какво се е случило, и Валъри се ужасява, но и се моли за мига, когато ще му обясни всичко.

На четвъртия или петия ден майката на Валъри, Розмари, се връща от Сарасота, където беше заминала на гости у своя братовчедка. Още един неприятен за Валъри момент, поради изпълнилата я вина, задето прекъсна гостуването на майка си, която по принцип почти никога не напускаше Саутбридж, както и задето добави нова трагична глава към и бездруго вече трагичния й живот. Вдовица два пъти, Розмари загуби двамата си съпрузи — бащата на Валъри и търговския пътник по-късно — вследствие на сърдечен удар.

Бащата на Валъри ринеше снега от алеята за коли след обилен снеговалеж (след като упорито отказа да плати на едно съседско момче за нещо, което можел да свърши сам) и внезапно рухна. А колкото до втория съпруг на майка й, макар да не беше потвърдено, Валъри беше напълно сигурна, че той беше починал, докато двамата са правили секс. На погребението Джейсън се беше навел към Валъри и й подметна, че не е сигурно колко пъти трябва да се изрече „Аве Мария“ за изкупване на греха от непродуктивни, смъртоносни плътски връзки.

Това беше едно от многото неща, които Валъри обичаше у брат си — способността му да я разсмива при най-необичайни обстоятелства. Дори и сега се опитва да подмята крилати фрази, често за сметка на по-ревностните или бъбриви болнични сестри, и Валъри се насилва да се усмихне в знак на благодарност към брат си за всичко, което прави за нея, за това, че е до нея. Тя си спомня как навремето двамата летяха надолу по стръмния, тревист хълм близо до къщата им в едно детско червено автомобилче и се смееха толкова силно, че и двамата подмокриха гащички, напълвайки автомобилчето с топла течност, за която стовариха вината върху дакела на съседа до тях.

Години по-късно именно брат й държа ръката й по време на първия ултразвук на Чарли, той я закара в болницата, когато водите й изтекоха, той дежуреше нощем, когато тя не можеше да издържа и секунда повече, дори я подкрепяше, докато следваше в юридическия и учеше за изпити, като я уверяваше, че ще успее и че вярва в нея. Той беше нейният брат близнак, най-добрият й приятел, и след скъсването й с Лоръл — единственият, на когото можеше да се довери.

Затова не беше изненада, че и сега той уреждаше всичко: донесе на Валъри тоалетни принадлежности и дрехи, обади се в училището на Чарли и на шефа й в адвокатската кантора и му обясни, че тя ще има нужда от безсрочен отпуск, а днес отиде да посрещне майка им на летище „Логан“.

Валъри си представи как той осведомява накратко Розмари, като внимателно подбира кои добри и кои лоши неща да й каже. Не че това ще помогне особено, тъй като въпреки най-добрите си намерения, майка им има необичайния навик да каже най-неподходящото нещо, особено на дъщеря си.

Затова не е изненада, че когато Розмари и Джейсън се връщат от летището и заварват Валъри в кафенето да гледа в пространството над чаша газирана вода, недокоснат бургер и пълна чиния с къдрави пържени картофки, първите думи на майка й са критични, а не утешителни.

— Не мога да повярвам, че в болница се сервира такава нездравословна храна — отбелязва тя, без да се обръща определено към някого.

Поведението й е разбираемо след загубата на двама съпрузи от сърдечно заболяване, но Валъри не е в настроение да я изслуша в този момент, особено при положение че няма никакво намерение да се докосне до храната. Тя отмества настрани червената пластмасова табла и става да поздрави майка си.

— Здравей, мамо. Благодаря ти, че дойде — казва тя и вече се чувства изтощена от предстоящия разговор.

— Вал, миличка, няма нужда да ми благодариш, че дойдох да видя единствения си внук.

Тя винаги говори така за Чарли, което, както Джейсън се пошегува веднъж, е начин да изрази състрадание към самотното майчинство на Валъри. „Чарли може и да е копеле, беше добавил, но той ще предава нататък фамилното име.“

Валъри се разсмива при мисълта, че не би изтърпяла тази дума от когото и да е друг на света. Но на Джейсън тя беше издала доживотно разрешително. Можеше да преброи на пръстите на едната си ръка колко пъти я бе ядосвал. Напоследък за майка им като че ли се отнася обратното. Сега тя първа неохотно понечва да я прегърне, на което Розмари отговаря с притеснение. Двете жени, с техните стройни фигури, са огледални образи една на друга — сдържани и сковани.

Джейсън извърта очи нагоре. Напоследък си задава въпроса как е възможно на двама души, които се обичат, да им е толкова трудно да го показват. Валъри се изпълва със завист към брат си, спомняйки си деня, когато за пръв път доведе приятел (красив брокер на име Ливай) у дома, за да го запознае със семейството си, и как се слиса, когато ги видя да се докосват непринудено, да се държат за ръце, дори в един момент да се прегръщат. Изненадата на Валъри нямаше нищо общо с това, че брат й е гей — знаеше го от години, може би дори преди самият Джейсън да го осъзнае, — а по-скоро със способността му да изразява такава непринудена, естествена обич.

Спомни си, че в такива моменти Розмари поглеждаше настрани, вероятно неприемайки естеството на „приятелството“ им. Когато Джейсън й беше съобщил новината, тя я беше изслушала стоически (по-хладнокръвно, отколкото бе изслушала новината за бременността на Валъри), но не я беше приела, само хладно спомена на Валъри, че той със сигурност не прилича на гей, сякаш се надяваше да е станало някакво объркване. Валъри трябваше да признае, че Джейсън наистина не влизаше в обичайните стереотипи. Той говореше и вървеше като истински мъж. Живееше за „Ред Сокс“ и „Пейтриътс“^[1]. Нямаше особено отношение към модата, обличаше се предимно в джинси и памучни блузи.

— Но той наистина е гей, мамо — убеждаваше я Валъри, съзнавайки, че част от любовта включва приемане и че тя не би променила нищичко у брат си, както не би променила нищичко и у сина си.

Във всеки случай Валъри се беше изплашила от реакцията на майка си по отношение състоянието на Чарли, предчувствайки или безгрижно отричане, или купчина обвинения, или безкрайни ако не беше…

Сега тя взема таблата си, изхвърля съдържанието й в близкото кошче за боклук и повежда майка си и брат си към изхода на кафенето. Докато стигнат до асансьора, Розмари й е задала първия си подвеждащ въпрос.

— Аз все още съм в неведение… как, по дяволите, се е случило това?

Джейсън й отправя изненадан поглед, а Валъри въздиша и отговаря:

— Не знам, мамо. Не бях там… а и естествено, още не съм разговаряла с Чарли за това.

— Ами другите момченца на празненството. Или родителите? Те какво ти казаха? — пита Розмари, движейки ъгловатото си лице като старомодна навита играчка.

Валъри се замисля за Роуми, която беше оставила многобройни съобщения на гласовата й поща и беше идвала два пъти в болницата, за да предаде саморъчно направени картички от Грейсън. Въпреки желанието си да узнае и най-малката подробност за въпросната вечер, тя не можа да се реши да се види с нея, нито да отговори на обажданията й. Не е готова да слуша извинения или съжаления и е сигурна, че никога няма да й прости. Валъри и майка й си приличат в това отношение — Розмари осъжда вината по-непреклонно от всеки друг, когото познава.

— Е, да вървим да го видим — казва тя, изпускайки зловеща въздишка.

Валъри кимва, докато се качват на втория етаж, а после продължават мълчаливо към дъното на коридора. Като наближават стаята на Чарли, Валъри чува как майка й промълвява:

— Ще ми се да ми се беше обадила веднага.

— Знам, мамо… Съжалявам… Просто исках да изчакам първите часове… Освен това не можеше да се направи нищо от разстояние.

— Можеше — отговаря Розмари, повдигайки едната си вежда. — Можех да се моля за него… Ами ако, да не дава Господ… — Гласът й заглъхва и по силно набразденото й лице се изписва болка.

— Съжалявам, мамо — повтаря Валъри, отмятайки наум броя на извиненията си.

— Добре де, нали вече си тук — намесва се Джейсън и пуска към Розмари най-пленителната си усмивка. Не е семейна тайна, че Джейсън е любимото й дете, въпреки хомосексуалността си.

— А ти — тя оглежда критично Джейсън, с което той по-късно ще се пошегува пред Валъри, че като че ли майка му търсела да открие признаци на СПИН. — Ти нещо много си отслабнал, миличък.

Джейсън обгръща с една ръка раменете на Розмари, като продължава да я очарова.

— О, хайде, мамо. Я погледни това лице. Знаеш, че изглеждам добре.

Валъри обмисля думите му и чувства, че се напряга. Не толкова поради това, че той говори за красивото си, гладко лице, а заради погледа, който той й отправя след това. Поглед, изпълнен с притеснение, съчувствие, с разбирането, че той също току-що е изрекъл нещо нередно. На Валъри й е познат този поглед на състрадание и усеща бодеж в сърцето си, че и синът й сега ще го разбере.

 

 

На другата сутрин, докато Чарли още спи, д-р Русо идва да прегледа ръката му. Валъри веднага долавя, че нещо не е наред, въпреки невъзмутимото му изражение и бавните, отмерени движения.

— Какво има? — пита тя. — Кажете ми.

Той поклаща глава.

— Не ми изглежда добре. Ръката му. Прекалено е подута…

— Ще се наложи ли операция? — настоява да узнае Валъри, подготвяйки се да чуе лоша новина.

Д-р Русо кимва и отговаря:

— Да. Мисля, че се налага да проникнем вътре, за да освободим напрежението.

Гърлото на Валъри се стяга, като се замисля какво ли изисква това „да проникнем вътре“ и в този момент той добавя:

— Не се притеснявайте. Няма страшно. Просто трябва да освободим напрежението и да направим присаждане върху ръката му.

— Присаждане?

— Присаждане на кожа. Да.

— Кожа… откъде?

— От крака му… в областта на бедрото. Ще е нужно съвсем малко парченце кожа… После ще го опънем на специален уред и ще го закрепим върху ръката му с няколко хирургически скоби.

Тя усеща, че трепва, когато той продължава да й обяснява как цялата присадка ще бъде подхранвана чрез процес, наречен плазматично насищане, което означава, че присадката буквално поглъща плазмата, за да произведе после нови кръвоносни съдове в трансплантираната кожа.

— Както го казвате, звучи много лесно — казва тя.

— То наистина е лесно — потвърждава с кимване той. — Направил съм хиляди такива.

— Значи няма риск? — пита тя и си мисли дали това е Божа работа, дали да не потърси второ мнение.

— Не, няма. Главното безпокойство е натрупването на течност под присадката. За да се предотврати това, ще зацепим присадката с мънички редове от къси, непрекъснати разрези — той ги показва с едно малко движение във въздуха. — После всеки горен ред ще бъде изместван с половин дължина разрез, както се редят тухли за стена. А освен че осигурява оттичане, това позволява на присадката да се разтяга и да покрие по-голяма област… и по-точно да отговаря на контурите на ръката.

Тя кима, чувствайки се замаяна, но и успокоена от обяснението.

— Освен това ще приложа и VAC-терапия — затваряне чрез вакуум, което дава много добър резултат. Ще поставя малко пяна върху раната, после ще положа перфорирана тръбичка върху пяната и ще я закрепя с бинт. Така вакуумиращият сегмент ще създаде отрицателно напрежение, като залепи краищата на раната за пяната и ще изтегли навън излишната кръв и секрети. Този процес спомага за поддържане на чистотата в областта на присадката, намалява риска от инфекция и позволява да се образува нова кожа, докато секретите се оттичат, и задържа присадката на мястото й.

— Добре — казва тя, възприемайки всяка дума.

— Звучи ли успокоително? — пита той.

— Да — отговаря тя, уверена, че вече няма да иска второ мнение, че му вярва напълно. — И после какво?

— Ще поддържам ръката му неподвижна в шина четири-пет дни, после ще продължа терапията и ще работя върху раздвижването.

— Значи… смятате, че той ще може да си служи отново с нея?

— С ръката си? Напълно. Голям оптимист съм. Ти също трябва да си такава.

Тя се вглежда в д-р Русо, питайки се дали той може да прозре, че оптимизмът никога не й е бил присъщ.

— Добре — казва тя, решена да промени това.

— Готова ли си?

— Сега ли ще извършите операцията? — пита тя притеснена.

— Ако си готова.

— Да — уверява го тя, — готова съм.