Емили Гифин
Въпросите на сърцето (17)

Глава 16
Валъри

— И вие ли сте лекар? — Силен глас прекъсва мислите на Валъри и й напомня, че е все още в ресторанта на Антонио и чака лазанята за Джейсън, която щеше да забрави да поръча, ако Ник не й беше напомнил, точно преди да приключат вечерята и той да си тръгне.

Тя вдига глава и се усмихва на надвесения над нея Тони.

— Лекар… О, не — отговаря така, сякаш въпросът е нелеп.

Фактически той наистина е нелеп, като се има предвид, че получи единствената слаба оценка в живота си в час по биология в гимназията, когато категорично отказа да направи дисекция на зародиш на прасе, което партньорът й в лабораторията, футболен играч, настояваше да кръсти Уилбър. И досега помни упойващата миризма на формалдехид и мъхнатите вкусови рецептори върху бледорозовото му езиче.

Тони опитва отново:

— Медицинска сестра?

Хрумва й да прекрати поредицата му от въпроси, като отговори просто „адвокат“, но е наясно, че той любопитства за отношенията им с Ник, а и виното е намалило обичайната й предпазливост. Освен това Тони изглежда открит човек, с непринудени маниери, които я предразполагат да му довери истината.

Тя посочва с глава болницата и отговаря:

— Синът ми е пациент в „Шрайнърс“.

— О! — възкликва тихо Тони и поклаща глава в знак на съжаление, а Валъри се пита дали част от това съжаление не е предназначено и за неговия отговор, за факта, че леките му общи приказки по някакъв начин са тръгнали в сериозна посока. — Как се чувства?

Валъри се усмихва, опитвайки се да го накара да се отпусне, и подхваща разговор, за който знае, че ще води отново и отново още месеци наред.

— Ами държи се. Досега му правиха две операции… — Тя млъква неловко и пак се усмихва пресилено, защото не знае какво друго да добави.

Тони пристъпва от крак на крак, после се навежда да пренареди комплекта за сол и черен пипер на съседната маса.

— Доктор Русо ли е хирургът му?

— Да — отговаря тя с известна гордост, сякаш тяхното близко познанство се отразява на родителската й загриженост. Само най-доброто за Чарли, минава й през ума.

Тони я гледа очаквателно и тя продължава:

— Първата операция беше на ръката му, а втората — на бузата. Тази сутрин — тя докосва с пръсти лицето си и за първи път, откакто остави Чарли преди два часа, я обзема внезапна тревога. Поглежда към мобилния си телефон, оставен на масата с дисплея нагоре, с увеличен докрай звук, и се запитва да не би да не е чула позвъняване на Джейсън. Но дисплеят е успокоително празен, освен картинката с двулентово шосе, което се вие под синьо небе и пухкави бели облачета, губещи се в далечината.

— Е, значи вече сте разбрали, че доктор Русо е най-добрият. Вие и синът ви получавате най-доброто — казва Тони толкова пламенно, че Валъри се пита дали информацията му е от първа ръка — от пациенти или техните родители.

Той додава с благоговение:

— И е толкова скромен… Но сестрите, които идват тук… те ми разправят какви награди получава… колко деца е спасил. Чухте ли за онова момиченце… от самолетната катастрофа в Мейн? Баща й беше някаква клечка в телевизията? Съобщиха за това по новините… преди две години?

Валъри поклаща глава и осъзнава, че никога повече няма да си позволи лукса да изпусне подобна новина.

— Да. Самолетът бил от ония, едномоторните. Пътували за сватба… цялото семейство и след излитането машината паднала на около четиристотин метра от края на пистата. Разбила се в някакъв насип. Всички, с изключение на малкото момиченце, загинали от задушаване и от изгаряния. Пилотът, родителите, трите по-големи братчета на детето. Пълна трагедия — заключи мъжът скръбно.

— А какво е станало с момиченцето?

— Осиротяло, останало сам-самичко. Но оживяло. Спасило се. „Детето чудо“, го нарекоха сестрите.

— Колко сериозни са били изгарянията му? — пита Валъри, люлеейки нервно крак.

— О, сериозни. Много сериозни. Осемдесет процента от тялото й, там някъде.

Тя преглъща, докато се мъчи да си представи осемдесет процента изгаряния, колко по-зле би могъл да е Чарли.

— Колко време е било в болницата? — пита тя с пресъхнало гърло.

— Ами знам ли — свива рамене Тони. — Много, много дълго. Месеци наред. Май че дори година.

Валъри кимва и направо й прималява при мисълта за злополуката, за неизмеримия ужас върху насипа. Когато започва да си представя пламъците, обхващащи самолета и хората в него, тя затваря очи, за да пропъди картината.

— Добре ли сте? — пита Тони.

Тя вдига поглед и вижда, че той е застанал по-близо до нея, с кръстосани ръце, наведена глава и със странен за такъв нисък и дебел мъж израз на състрадание.

— Не биваше… Беше неделикатно от моя страна…

— Няма нищо. Ние сме късметлии в сравнение с този случай — Валъри допива последната си глътка вино, изпълнена с внезапно нетърпение да се върне в болницата. В този момент един готвач изниква зад нея с плик храна за вкъщи.

— Лазаня и салата, специалитет на заведението?

— Благодаря — казва Валъри и се пресяга за чантата си.

Тони вдига ръце, за да я възпре.

— Не, не. Моля ви. Заведението черпи. Просто елате пак да ни видите, става ли?

Валъри понечва да протестира, но после кимва в знак на благодарност и му казва, че пак ще дойде.

 

 

— Как е той? — пита тя Джейсън, когато влиза в стаята и заварва Чарли в същото положение, в каквото го беше оставила.

— Още спи — отговаря Джейсън. — Не се събуди, дори докато му сменяха превръзката.

— Добре — казва тя, защото смята, че той има нужда да си почива и защото всяка минута почивка е минута без болка, макар понякога да си мисли, че кошмарите му са по-лоши от всичко друго. Тя изритва обувките си и нахлузва чехлите — обичайният й вечерен ритуал.

— Е? — пита я Джейсън. — Как мина?

— Добре — отговаря тя тихо, мислейки си как бързо излетя времето, докато седеше там с Ник, и колко приятно и спокойно се чувстваше. — Хубаво си поприказвахме.

— Имах предвид храната — повдига вежди Джейсън. — Не компанията.

— Храната беше великолепна. Ето — тя му подава плика, а той смънква нещо под носа си.

— Какво каза?

Той отново мънка, но по-бавно и по-високо.

— Казах, че някой май е лапнал по доктор Красивимус.

— Доктор Красивимус ли — пита тя и става да спусне щорите. — Това някакъв жаргон, който не знам ли е?

— Аха. Доктор Красивимус. Доктор Готино парче.

Тя се разсмива нервно.

— Готино парче?

— Точно в десетката — намига й Джейсън.

Валъри извърта очи нагоре.

— Май че ти си този, който е лапнал.

Джейсън свива рамене.

— Да, той е сладур. Но аз не се опитвам толкова пламенно да го отричам.

— Аз не преследвам женени мъже — заявява тя категорично.

— Не съм казал, че го преследваш. Просто казах, че си лапнала по него.

— Не съм — настоява тя и си представя тъмните очи на Ник, начина, по който ги присвива с лека гримаса всеки път, когато обяснява или подчертава нещо. Минава й през ума, че може би звучи прекомерно отбранително, че не бива да възразява толкова настоятелно, особено като се има предвид факта, че тя и Джейсън често се шегуват по повод привлекателни мъже — като ергена, който живее отсреща и често коси тревата си без риза, и че някои от мъжете се оказват женени.

Джейсън отваря плика, помирисва вътре и кима одобрително.

— И за какво си говорихте през цялото време?

— За много неща — сега се сеща, че още не е споменала на Джейсън за кошницата от Роуми. Помисля си да го направи, но изведнъж чувства, че е изцедена, и решава да го отложи за утре сутринта. — За работа. За децата му. За училището на Чарли. Ей такива неща.

— Ти спомена ли му, че е секси?

— Не започвай пак.

— Ти не започвай. Опасна игра е това да си падаш по Болдуин^[1] като него.

— Я стига! — казва тя, разсмива се на определението „Болдуин“ и се сеща, че навремето наистина си падаше по Били — или който там от тримата братя играеше във филма „Линията на смъртта“^[2] — и Ник наистина приличаше малко на него. За нейно съжаление, мисли си тя, докато наблюдава как Джейсън омита лазанята, Ник има още по-хубави очи.