Емили Гифин
Въпросите на сърцето (42)

Глава 41
Теса

През следващите дни откривам, че гневът се преодолява по-лесно, отколкото скръбта. Когато съм гневна, мога да си изкарам всичко на Ник — за неговия провал, неговата грешка, неговата загуба. Мога да съсредоточа цялата си енергия върху това да го накажа, да не пожелая да го видя, да го напусна най-накрая. В момент на черногледство дори обмислям да го предам на Комисията по етиката в болницата. Утешават ме острите, точни линии на гнева, ясната му пътна карта. Гневът ме кара да вярвам, че брат ми е прав — не бива да има прошка или втори шанс. Животът трудно ще продължи напред, но все пак ще продължи.

Скръбта е по-сложен въпрос. Тя е нещо, което не мога да насоча към Ник, тъй като тя засяга също и моята загуба, загубата на децата ми, загубата на семейството ни и всичко, което някога съм ценила високо и в което съм вярвала. Тя съдържа елемент на страх и елемент на съжаление, на желание да мога да върна часовника назад и да постъпя другояче, да пазя по-бдително брака си. Да бъда по-добра съпруга. Да му обръщам повече внимание. Да правя повече секс. Да бъда по-привлекателна. Когато скръбта ми се стоварва, се улавям, че се вглеждам навътре в себе си, обвинявайки се, че по някакъв начин съм допуснала това да се случи, че не съм забелязала, че то се задава. Скръбта също така има и дезориентиращо въздействие, без да ми предлага никаква стратегия, оставяйки ми само един избор — да страдам, докато гневът не ме завладее отново.

 

 

На сутринта на трийсет и шестия си рожден ден — един ужасен, силно ветровит понеделник през януари — се озовавам право в лагера на гнева, който се усилва още повече, когато Ник се обажда малко след като Каролин е дошла, за да наглежда Франки, докато аз закарам Руби на училище. За малко да вдигна телефона, но устоявам на взетото си решение и го оставям да заговори по гласовата поща, дори си вземам душ, преди да проверя съобщението му. Когато най-накрая го изслушвам, долавям нотка на отчаяние в гласа му в пожеланието му за честит рожден ден, последвано от настойчива молба да ме види, дори само за да получи усещане за семейство. Изтривам го веднага, заедно с имейла, с който ми съобщава, че ако няма да се срещнем, той ще остави подаръка си за мен на предната веранда, както направи и с все още неотворения подарък за Коледа — кутийка, толкова малка, че може да е само някакво бижу. Мигом си спомням помрачената ни годишнина и у мен се надига прилив на възмущение към него — заради това, че тогава не ми поднесе нито подарък, нито картичка. Заради това, че изобщо не изключи телефона си. Заради всичко. Задържам този гняв, твърдо решена да не мисля за Ник или за положението си на рождения си ден.

После най-неочаквано се оказва, че разведените ми родители, на които не съм казала новината, са в града. Гостуването на майка ми винаги е нещо като подарък, понеже тя обикновено пропуска да се види с мен или брат ми на „годишнината от раждането ни“, както казва тя, а пък баща ми е в Бостън за някаква среща, организирана в последния момент. Той ми се обажда да ми честити рождения ден, после ми казва, че има няколко свободни часа преди обратния си полет за Ню Йорк.

— Може ли да заведа малкото си момиченце на обяд? — пита той закачливо.

Написвам набързо в един бележник Татко е в града и го вдигам, за да го покажа на майка ми, която ми хвърля пресилена, широка, фалшива усмивка. Виждам право през нея и изпадам в стрес само при мисълта да бъда на една маса с тях двамата, затова отговарям:

— Дявол го взел, татко. Вече имам планове. Съжалявам…

— С майка ти ли? — пита той, знаейки, че тя признава този ден за свой, а той пък преотстъпи правата за всички рождени дни, наред с мебелите, албумите за снимки и Уолдоу, нашето любимо (на всички, освен на мама) куче басет. На мен и Декс винаги ни е било ясно, че майка ми задържа Уолдоу от злоба — реакция, която навремето ме ядоса, но сега я разбирам.

— Да-а, с мама. — Връхлитат ме два вида емоции, привидно противоположни. От една страна, се чувствам силно лоялна към майка си, заедно със съвсем нова съпричастност към всичко, което е преживяла, от друга, изпитвам неудовлетвореност заради нея, от нея, защото искам тя да може да преодолее горчивината, която, сигурна съм, все още изпитва. Горчивина, която не вещае добро за бъдещето ми, както и за бъдещето на Руби и Франк.

— Ясно. Разбрах — казва той. — Но се надявах и аз да те видя. — В гласа му се прокрадва нотка на раздразнение, сякаш иска да каже: Минаха години от развода. Не можем ли да се държим като зрели хора и да продължим напред?

— Ти… сам ли си? — питам с въодушевление, знаейки че присъствието на Даян много ще наруши сценария, който в действителност планирам.

— Да, тя е в Ню Йорк… Хайде, мила, нека се видим. Няма ли да ти е хубаво, ако и двамата ти родители те заведат на обяд заедно, на трийсет и петия ти рожден ден?

— Трийсет и шестия — поправям го.

— Можем да се направим, че е толкова — казва той и долавям, че се смее самодоволно. Баща ми повече от мен — или всяка друга жена, която познавам — мрази остаряването, нещо, което майка ми приписва на неговата, както я нарича тя, безгранична суета. — Е, какво ще кажеш, дечко?

— Един момент, татко — затискам с ръка телефона и прошепвам на майка ми: — Той иска да дойде с нас. Как мислиш…

Тя свива рамене.

— От тебе зависи, мила. Това е твоят ден.

— Ще се справиш ли? — не се подлъгвам по хладнокръвното й изражение.

— Разбира се, че ще се справя — отговаря тя с едва доловима обида.

Замълчавам, после се обръщам отново към баща ми и му казвам къде да се срещнем. Междувременно, с крайчеца на окото си наблюдавам как майка ми изважда пудриерата си с огледалце и внимателно, но нервно освежава червилото си.

— Чудесно! — казва той.

— Ди-на-мит — отговарям без следа от вълнение, питайки се дали някога ще постигна безразличието, което очевидно не се удава на майка ми. Или дали след години ще чуя името на бившия си съпруг и ще изпитам такава неистова нужда да изглеждам възможно най-добре. За да покажа на Ник какво е пропуснал, какво е разрушил и изгубил много отдавна.

 

 

Половин час по-късно седим с двамата ми родители в „Блу Джинджър“, елегантен азиатски ресторант с бамбукова ламперия, и си похапваме рулца с омари за мезе. Баща ми тананика тихичко и с прекъсване мелодия, която не мога да определя точно, докато майка ми потупва с нокти по винената си чаша и дърдори нещо за дръвчетата бонзай, които украсяват бара. Накратко, и двамата са неспокойни, да не кажа доста напрегнати, и на нито един от нас не убягва, че тримата не сме били заедно в едно и също помещение от вечерта след сватбата ми с Ник. И все пак, към нашата семейна изневяра се добавя още един пласт.

После, след многословен приятен разговор за Руби и Франки и други неутрални теми, се опитвам да събера смелост, за да оповестя новината си. Минава ми през ума, че не е честно да го правя по този начин, поне не към майка ми, но част от мен смята, че това ще ми помогне да запазя в известна степен достойнството и гордостта, които мислех, че съм изгубила. Защото независимо колко пъти се уверявам в обратното и колко пъти Кейт и Декс настояват, че връзката на Ник не е заради мен, пак я чувствам като мое унижение. Много се срамувам от съпруга си, от брака си, от самата себе си.

— Вижте… имам да ви казвам нещо — подхващам след поредната доза мълчание. Чувствам се решителна, ако не и силна.

Поглеждам майка си, после баща си — и двамата изглеждат толкова разтревожени, почти изплашени, че очите ми почват да се навлажняват. Като осъзнавам какво вероятно са си помислили, бързам да ги успокоя, че децата са добре и че никой не е болен.

Това е мисъл, която поставя всичко това в перспектива, макар в някои отношения да бих предпочела да съм болна. После бих могла да имам диагноза, план за лечение и вяра — или поне надежда, че нещата биха могли някак да се оправят. Поемам си дълбоко въздух, търсейки точните думи, а баща ми оставя вилицата си, хваща ръката ми и казва:

— Мила, няма нищо. Ние знаем. Ние знаем.

Вторачвам се в него и бавно осмислям какво ми казва.

— Научили сте от Декс, нали? — питам с облекчение, че не се налага да изрека гласно колко съм ядосана на брат ми. Освен това, в контекста на нарушената клетва, неговото не е чак толкова нечувано.

Майка ми кимва, пресяга се за другата ми ръка и я стиска силно, колкото баща ми.

— Да запеем ли „Кумбая“^[1]? — питам през смях, за да не ревна и добавям: — Ама и Декс е едно плямпало…

— Не се впрягай на Декстър — казва майка ми. — Той ни го каза, защото те обича и е загрижен за теб… И двамата с Рейчъл са толкова загрижени за теб.

— Знам. — През последните няколко дни те са ме търсили много пъти по телефона, но аз не бях в настроение да им отговоря.

— Как са децата? — пита ме мама. — Те разбраха ли?

— Още не… Това трябва да ти говори нещо, нали? Ясно ти е колко много работи той… От Коледа насам ги е виждал четири-пет пъти, а те като че ли не забелязват да става нещо различно.

— А ти… виждала ли си го? — продължава майка ми, опитвайки се отново да събере информация по нейния си начин.

Поклащам глава.

Баща ми се прокашля, заговаря, после млъква и пак заговаря:

— Съжалявам, принцесо, миличка, толкова съжалявам.

Той ме нарича „принцеса“, откакто бях малка, и по-специално в емоционални моменти, и аз разбирам дори без да го гледам, че той се извинява за много неща.

Прехапвам устни, отдръпвам ръцете си и ги слагам в скута си.

— Ще се оправя — казвам далеч по-убедително, отколкото се чувствам.

— Така е — съгласява се майка ми, повдигайки брадичка, което й придава по-царствен вид от друг път. — Ще се оправиш.

— Каквото и да решиш да правиш — добавя баща ми.

— Декс ни сподели своя съвет — продължава майка ми.

— Не се и съмнявам, че вие го одобрявате — заявявам, без да правя какъвто и да било намек. Паралелите са очевидни, а поражението и изтощението ми са прекалено силни, за да се преструвам, че не са такива.

Сещам се, че точно това й говоря от години и ето че сега тя се съгласява с мен, че теорията й се е оказала вярна. Напуснах работа, поставих съпруга си и семейството си на преден план и се озовах в нейното положение, както го бе предвидила тя.

— Теса, миличка — подхваща баща ми, след като сервитьорът долива вино в чашите ни и бърза да се отдалечи от деликатност, вероятно доловил, че нещо не е наред на нашата маса. — Аз не се гордея с постъпката си…

— О, колко утешително — присмива се под сурдинка майка ми.

Той изпуска въздух, подобаващо засрамен, и опитва отново:

— Добре, де. Това е само едно изказване… Аз винаги съм съжалявал, задето постъпих така… Толкова… нечестно…

Доколкото знам, той за първи път признава, че е извършил нещо нередно, и затова то прозвучава като шокиращо разкритие. Сигурно и майка ми е почувствала същото, защото сега тя изглежда така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

Той продължава, вече по-предпазливо:

— Ще ми се да бях уредил нещата по друг начин… Наистина ми се ще. Нещата между майка ти и мен не вървяха добре — предполагам, тя ще се съгласи с това — той поглежда към нея и додава: — Но аз потърсих разрешение на възможно най-неподходящите места. Просто бях глупак.

— О, Дейвид — прошепва майка ми с насълзени очи.

— Така е. Постъпих глупаво. Ник също постъпи глупаво.

Майка ми го поглежда многозначително и в този момент ми просветва, че тяхната намеса не само е била планирана, но дори и репетирана. После тя казва:

— Макар че, очевидно… ние не знаем какво се върти в главата на Ник… нито защо постъпи така.

— Добре. Добре — обажда се баща ми. — Но това, което се опитвам да кажа, е… че според мен ние с майка ти…

— Направихме много грешки — довършва тя, а той кимва.

Чувствам прилив на носталгия към спомена за нашите разговори на вечеря, докато растяхме, как те двамата се прекъсваха непрекъснато, по-често, когато се разбираха и бяха щастливи, отколкото когато връзката им беше бурна, белязана от мълчаливи застои и безизходни положения.

— Аз бях депресирана, разстроена, с мен трудно се живееше. А той — посочва баща ми, почти усмихната — той беше мамещ негодник.

Баща ми повдига вежди и казва:

— Виж ти! Благодаря ти, Барб.

— Ами да, такъв беше — разсмива се тя високо и нервно.

— Знам. И съжалявам.

— Навреме го признаваш — подмята тя така, сякаш е готова да му прости.

Местя поглед от единия към другия и не съм сигурна дали се чувствам по-добре или по-зле, но съм напълно объркана от тяхната прекомерна откровеност. Дали не намекват, че по някакъв начин аз съм допринесла за тази каша? Че Ник е започнал връзка с друга, защото не е бил щастлив? Че бракът се отнася повече до това как се справяш с катастрофа, отколкото до обвързването и доверието? Или те просто са въвлечени в собствения си странен момент на успокоение?

Баща ми вероятно е усетил смущението ми, защото казва:

— Виж, Тес. Ние с майка ти само се опитваме да споделим част от мъдростта, която натрупахме в изпитанията. Просто се опитваме да ти кажем, че понякога не любовната връзка е тази…

— Но ти се ожени за Даян — прекъсвам го, избягвайки погледа на майка ми.

Той отпъжда с ръка думите ми, сякаш настоящата му съпруга няма нищо общо с темата.

— Само защото майка ти ме остави…

Очевидно, харесвайки тази версия на тяхната история, тя се усмихва — топло, истински и му позволява да се доизкаже.

— Миличка, ето какво се опитваме да ти кажем — продължава баща ми. — Бракът е странно, сложно, загадъчно нещо… и преминава през няколко етапа. Върхове и падения, като всичко друго… И те не бива да бъдат определяни като едно действие, макар и ужасно.

— А като множество действия може би — подмята майка ми, в невъзможност да устои на софтбола. — Но не и като една-единствена грешка.

Баща ми повдига длани, сякаш се предава, после продължава хода на мислите си.

— Казано така, ти не трябва да приемаш добре неговото прегрешение. Не трябва да прощаваш на Ник. Нито да му имаш доверие.

— Прошката и доверието не са едно и също нещо — отбелязва майка ми.

Посланието й е ясно: тя може и да е простила на баща ми първия път, но никога повече не му е имала доверие, дори за секунда. Оттам и нейната тайна работа и мрачното, но не и изненадващо откритие за Даян.

— Знам, Барби — потвърждава той и кима. — Просто искам да кажа, че на Тес й предстои да вземе решение. И то да е нейно решение. Не на Ник, не на брат й, нито мое или твое.

— Съгласна съм — казва майка ми.

— И каквото и да е то, ние сме на твоя страна — добавя баща ми. — Така, както винаги сме били.

— Да — подкрепя го майка ми. — Абсолютно. Сто процента.

— Благодаря ви — казвам, осъзнавайки, че именно от това може би боли повече от всичко друго — от факта, че нито за миг не съм се съмнявала, че Ник е човекът, който винаги, независимо от всичко, ще бъде абсолютно, сто процента на моя страна. И от факта, че аз абсолютно, сто процента съм грешала.

И изведнъж гневът ми се стопява, изместен още веднъж от дълбока, мрачна скръб.

След обяда тримата се връщаме у дома, заставаме на алеята за коли и се сбогуваме продължително, преди баща ми да тръгне за летището. И двамата ми родители изглеждат съвсем непринудено и ако човек ги наблюдава отстрани, ще рече, че те са стари приятели, а не хора, които са били женени близо двадесет и пет години, преди да стигнат до горчив развод.

— Благодаря ти, че дойде в Бостън, татко — казвам, готова да се прибера на топло. — Оценявам жеста ти.

Баща ми пак ме прегръща — за трети път, откакто напуснахме ресторанта, — но не понечва да тръгне към колата си под наем, а подмята, че може да вземе и по-късен полет.

Поглеждам към майка ми, която свива рамене и изказва съгласието си с усмивка.

— Ще влезеш ли за малко вкъщи? — питам го. — Децата скоро ще се върнат. В момента Каролин взема Руби от забавачката.

Баща ми веднага приема и след минути ние сме вътре, настанили сме се в кухнята и говорим за скорошното завръщане на баща ми от Виетнам и Тайланд. За такова екзотично пътуване майка ми мечтае, но не предприема — или защото е много заета, или защото не й се ходи сама. Въпреки това не дава вид, че завижда на баща ми за неговото преживяване, и му задава приятелски, открити въпроси. Баща ми отговаря, като избягва да използва местоимения в множествено число или да споменава Даян, макар да знам, че и тя е била с него — сигурна съм, че майка ми също знае.

— Наистина трябва да отидеш, Барб. Много ще ти хареса — казва баща ми, като поглежда към неотворената бутилка червено вино върху плота и предлага да пийнем по още една чаша. Противно на убежденията си свивам рамене и се съгласявам, а той пълни щедро три чаши, подава едната на мен, а другата на майка ми. Тя я поема и равнодушно чуква своята в чашата на баща ми, после в моята. Не предлага да вдигнем тост, само намига и се усмихва, сякаш да потвърди колко странно, но и по някакъв начин приятно е минал следобедът. Тъкмо отпивам дълга глътка и през предната врата се втурват Руби и Франк, следвани от Каролин.

— Бабчето и деди! — извикват двамата едновременно, без видимо да се изненадват, че виждат баба си и дядо си заедно.

След един сюрреалистичен, горчиво-сладък момент, в който наблюдавам как четиримата се прегръщат, ставам и преминавам към по-всекидневните въпроси: плащам на Каролин, прибирам предвидимо малкия подарък от Ник, оставен на предната веранда, избърсвам масата от останалите от обяда на Франк трохи. После, докато баща ми прави фокуси на децата, а майка ми вметва цветистите си коментари, аз тихо се измъквам, облекчена, че никой не възразява, дори като че ли не забелязва това.

Озовавайки се сама в стаята си, допивам виното си и се свивам на кълбо в оправеното си легло. След като гледам няколко минути в пространството, затварям очи и се вслушвам в приглушените звуци от смеха на родителите и децата ми долу, докато размишлявам над странния следобед — колко едновременно изненадващ, тъжен и утешителен беше той.

Докато се унасям в сън, се улавям, че мисля за думите на Декс на Бъдни вечер — че никога не е изневерявал на Рейчъл и е изневерил с нея, защото бил влюбен. После се сещам за коментара на баща ми за Даян, на обяда днес, за внушението му, че тя изобщо няма нищо общо с темата, че не тя е катализаторът за раздялата на родителите ми, а просто е симптом на техните проблеми. После, противно на волята ми, си помислям за нея. Валъри. Питам се в коя категория попада тя и дали тя и Ник биха се събрали, ако аз избера да изляза завинаги от уравнението. Представям си децата ми с нея — заварени сестричка и братче на нейния син. После се унасям в сън и си представям как новото смесено семейство се вози на рикша в Ханой, а аз оставам вкъщи и измитам трохите изпод кухненската маса, нещастна и сама.

 

 

Събуждам се и виждам майка си, приседнала в края на леглото, да ме наблюдава.

— Колко е часът? — промълвявам, когато отварям широко очи.

— Малко след шест. Децата се нахраниха, а баща ти ги изкъпа. Сега са в стаята за игри.

Стресната, сядам в леглото и осъзнавам, че съм спала повече от два часа.

— Той още ли е тук?

— Не. Тръгна преди малко. Не искаше да те буди. Каза да ти предам „довиждане“ и че те обича.

Разтърквам очи, спомняйки си целия сън за Ник и Валъри, по-графичен и смущаващ от представата ми за тях в рикшата.

— Мамо — подхващам, изпълнена от внезапно, стряскащо убеждение за това какво ми е нужно, за да продължа по един или друг начин. — Трябва да знам.

Тя кимва, сякаш разбира напълно какво си мисля, какво се опитвам да й кажа.

— Трябва да знам — повтарям, без да съм в състояние да залича образите от съня си. Ник я кара да се смее в кухнята, докато двамата приготвят вечерята по случай Деня на благодарността. Ник чете приказки за лека нощ на сина й. Ник сапунисва гърба й и я целува в красива вана с крачета във формата на птичи нокти.

Майка ми кимва отново и ме обгръща с ръка, докато натрапчивите картини продължават да се редуват. Опитвам се да ги спра или поне да ги пренавия, питайки се как ли е започнало всичко. Дали е било любов от пръв поглед? Или приятелство, което бавно се е превърнало във физическо привличане? Дали е било някакво прозрение в една нощ? Нещо нередно в нашия брак ли го е предизвикало, или са били по-истински, по-дълбоки чувства, или просто съчувствие към едно ранено дете и неговата майка? Трябва да знам точно коя от изброените хипотези се е случила и как и защо е приключило. Трябва да знам как изглежда тя, каква е тя. Трябва да чуя гласа й, да видя как се движи, да я погледна в очите. Трябва да знам всичко. Трябва да знам цялата болезнена истина.

Затова, преди да съм променила решението си, вдигам телефона и набирам номера, който запаметих в Деня на благодарността. Обзета от страх, но непоколебима, затварям очи, хващам ръката на майка си и чакам началото на разкритието си.