Емили Гифин
Въпросите на сърцето (33)

Глава 32
Валъри

На сутринта тя се събужда в състояние на нещо като блажено вцепенение, неспособна да стане от мястото на леглото си, откъдето Ник си е тръгнал преди няколко часа, след като я е целунал още веднъж, обещавайки й да заключи вратата след себе си и да й се обади на сутринта, макар че вече е сутрин.

Без да отваря очи, тя започва да прехвърля в ума си началото на вечерта, преповтаряйки всяка прелестна подробност, докато всичките й сетива са изострени докрай. Още усеща мускусния му мирис по чаршафите си. Още го чува как мълви името й. Още вижда стегнатите линии на тялото му, движещо се в сенките. И още чувства присъствието му навсякъде.

Търкулва се на едната си страна, за да погледне часовника, и точно в този момент вижда Чарли да минава покрай стаята й, опитвайки се да стъпва безшумно.

— Къде отиваш? — извиква тя, придърпвайки завивките към раменете си. Гласът й е сипкав, какъвто е след концерт или след вечер, прекарана в шумен бар, което е озадачаващо, защото е напълно сигурна, че не е вдигала никакъв шум снощи.

— Долу — отговаря детето.

— Гладен ли си?

— Още не — хванал се е с лявата си ръка за махагоновия парапет, един от детайлите, които най-много й харесват в тази къща, особено по Коледа, когато го украсява с гирлянди. — Искам да гледам телевизия.

Тя кима в знак на съгласие. Той й се усмихва и изчезва от погледа й надолу по стълбите. Едва тогава, когато остава загледана в тавана, тежестта на постъпката й прониква в съзнанието й. Тя спа с женен мъж, баща на две деца. И нещо повече, направи го под един покрив със собственото си дете, нарушавайки основното правило на самотния родител, едно от своите правила, които стриктно е спазвала шест години. Успокоява се, че Чарли спи дълбоко, дори след дни, изпълнени с много по-леки произшествия от вчерашното. И все пак това е встрани от въпроса, понеже тя знае, че е можело той да се събуди. Можело е да тръгне към стаята й, да отвори вратата, подпряна само с малка отоманка и купчината от разбърканите им дрехи. Можеше да ги види заедно как се движат под завивките, над завивките, из цялата стая.

Трябва да е била луда, за да направи такова нещо. Всъщност да го започне тя — от качването им горе в спалнята й до действителния момент, когато то се случи, момента, в който го погледна в очите и прошепна: Да, тази вечер, моля те, сега.

Има само една друга възможност, отделно от лудостта, и тя е, че тя също се влюбва, макар да й хрумва, с еднакви части цинизъм и надежда, че между двете може и да няма пропаст. Сеща се за Лайън, за последния път, когато се бе почувствала донякъде така, и си спомня временното безумие на тяхната връзка — как беше повярвала с цялото си сърце и съзнание, че тя е истинска. Сега се пита възможно ли е пак да греши. Заблудена от едно силно привличане, от нужда да запълни празнина в живота си, от търсене на баща за Чарли.

Но не може да се принуди да повярва, че някои от тези обяснения са истински, точно както не може да допусне, че Ник се бе любил с нея по оскърбителна причина — похот, състезание или забавление. Това не значи, че тя не съзнава неморалността на постъпката им. Или рисковете — несъмнената и истинска опасност от емоционална разруха. Съвсем наясно е, че нещата могат да свършат зле за нея и за Чарли. За Ник и семейството му. За всеки от тях.

В същото време вярва до дъното на душата си, че съществува възможност, макар и нищожна, за щастлив край. Че може би бракът на Ник и съпругата му е без любов и че ако той приключи, и на двамата ще им е по-добре. Втълпява си, че тя не вярва в кой знае какво, но вярва колко насъщна е любовта, нещото, което липсва в живота й. Втълпява си, че Теса може би е нещастна в брака си с Ник и нищо чудно да има интимна връзка с друг мъж. Че децата им може да се чувстват по-добре, ако родителите им са щастливи и разделени, отколкото заедно и самотни. Преди всичко си налага да повярва в съдбата така, както никога досега не е вярвала.

Мобилният й телефон на нощното шкафче иззвънява. Тя знае, чувства, че е Ник, дори преди да види името му, изписано на дисплея.

— Добро утро — промърморва той в ухото й.

— Добро утро — усмихва се тя.

— Как си? — В гласа му се долавя онази стеснителност, характерна за обаждането на сутринта след първия път.

Тя не е сигурна как да отговори, как да изрази сложността на чувствата си, затова казва простичко.

— Уморена.

Той се изсмива с неудобство.

— Освен че си уморена, как си… Добре ли си?

— Да. — Не дава повече обяснения, питайки се кога напълно ще свали гарда, кога най-накрая ще разкрие сърцето си. И дали такова нещо изобщо е възможно за нея. Има чувството, че може и да се окаже възможно, с него.

— А ти добре ли си? — задава въпроса с мисълта, че той рискува повече, че може много повече да загуби и честно казано, че има много по-голямо основание да изпитва вина.

— Да-а. Добре съм — отговаря той тихо.

Тя се усмихва в отговор, но бързо става сериозна и възбудата й се заменя с угризение, когато чува в слушалката звука на плачливи гласчета. На децата му. Нещо съвсем различно от съпругата му. В края на краищата, тя — Теса, Тес — би могла да бъде обвинена за цялата тази работа или поне еднакво виновна за провала на собствения й брак. Но по никакъв начин няма да може да поправи онова, което прави на двете му невинни деца, още по-малко със заплетеното обяснение, че създаването на семейство заличава разрушаването на друго или че това я оправдава от безочливото потъпкване на Златното правило, в съзнанието й — единственото правило, което е от значение.

— Тати. Още масло, моля те — чува тя дъщеря му да казва и се опитва да си я представи, но е доволна, че не може. Спомня си за черно-белите снимки в рамка в кабинета на Ник, онези, които тя досега е успявала да пренебрегне.

— Разбира се, мила — отговаря Ник на малкото си момиченце.

— Благодаря ти, тати — изчуруликва детето напевно. — Много! Много благодаря!

Сладкото й гласче и добрите й обноски пронизват сърцето на Валъри и увеличават тежестта на вината й.

— Какво закусвате? — пита го Валъри. Това е въпрос от нерви, въпрос, предназначен да опознае децата му, без да пита за тях директно.

— Вафли. Аз съм цар на вафлите. Нали, Рубс?

Валъри чува как детето отговаря през кикот:

— Да, тати. А пък аз съм принцесата на вафлите.

— Точно така — потвърждава той. — Ти си принцесата на вафлите, дума да няма.

После се обажда момченцето, което говори точно както Ник се беше пошегувал — нещо средно между Терминатор и гей европеец, с отсечени трели.

— Та-тии-и-и. Аз. Също. Искам. Още. Мъ-ъ-сло. Моля те.

— Не! Тази е моя! — извиква момиченцето и тя си спомня за шегата на Ник, че Руби толкова много обича да командва, че първите думи на сина му били: помогнете ми.

Валъри затваря отново очи, сякаш да заглуши звуците на децата му и всичко, което знае за тях. И все пак, не може да се въздържи да не прошепне:

— Изпитваш ли… вина?

Той помълчава за миг — отговор от само себе си, после отговаря:

— Да-а. Разбира се… Но не бих върнал нещата назад.

— Наистина ли? — иска да бъде сигурна в отговора му.

— По дяволите, наистина… Пак искам да го направя — казва той с по-тих глас.

В следващия момент студени тръпки полазват по гърба на Валъри, когато чува Руби да пита:

— Какво искаш пак да направиш? С кого говориш, тати?

— С един приятел.

— Кой приятел? — настоява детето и Валъри се запитва дали то пита повече от любопитство, или от някаква необикновена интуиция.

— Ъ-ъъ… не познаваш този приятел, мила — отговаря той, като старателно спазва неутралния род. После с приглушен глас казва в слушалката:

— Трябва да затварям. Мога ли да те видя по-късно?

— Да — отговаря тя възможно най-бързо. Преди да е променила решението си… или чувствата си.