Емили Гифин
Въпросите на сърцето (20)

Глава 19
Теса

През следващите няколко дни боговете на брака бдят над дома ни и нещата започват да се оправят. Ник е образцов съпруг — обажда се от работата, за да каже „здравей“, прибира се навреме и слага децата да спят, дори веднъж ми приготви вечеря. Въпреки това усилията му не изглеждат насила или по задължение. Той просто се включва, сякаш е част от биоритмите на семейството ни, поглъщащи дребните моменти, които понякога имам чувството, че аз управлявам сама. Той е толкова внимателен, че започвам да упреквам себе си за разправията, което винаги носи облекчение, дори само защото ти връща контрола над собствения ти живот. Рейчъл и Кейт, двете приятелки, на които се доверявам, са съгласни, че аз поне отчасти се самообвинявам за неравния ни път, отдавайки го на хормоните, скуката и параноята като цяло — отличителните белези на майчинството, както се шегува Рейчъл.

Нещата се влошават малко единствено в деня на Хелоуин, някъде в късния следобед, когато Ник се обажда от болницата да каже, че вероятно няма да може да се върне, за да придружава децата в обиколката им по домовете за играта „пакост или лакомство“ и положително ще изпусне и уговореното от по-рано събиране на съседите у Ейприл. Въздържам се да му напомня, че за децата Хелоуин е втората най-свята нощ в годината (а за Руби може би най-святата, защото епически обича сладките неща) и че макар да не се опитвам да изтъквам ролята на пола в родителството, вярвам че играта „пакост или лакомство“ попада точно във владението на бащата. Вместо това се съсредоточавам върху това, че тази сутрин той заведе Руби в забавачката и остана да запише на видео дефилето й с костюма по коридорите, после се върна вкъщи, за да прекара известно време с Франк, преди да тръгне за работа.

— Всичко наред ли е? — питам го спокойно, с подкрепа.

— Да-а, да-а. Просто имам да свърша доста неща тук — отговаря той; гласът му звучи напрегнато и разсеяно, но и с нотка разочарование, което по някакъв начин пък смекчава моето разочарование. После той пита дали ще се чувстваме добре без него, поне докато върви раздаването на лакомства.

— Да — отговарям. — Просто ще оставя купата на верандата. Ние няма да отсъстваме дълго. Не е голяма работа.

„Наистина, не е голяма работа“, повтарям си наум, щом Руби, Франк и аз тръгваме към къщата на Ейприл на хълма малко преди да се стъмни. Когато пристигаме, я заварваме да връзва грозд от оранжеви и черни балони за пощенската си кутия. Още в първия миг забелязвам, че тя вече е обърнала няколко чаши вино и изведнъж и на мен ми се допива. След като ми праща въздушна целувка, започва да жестикулира възбудено и да коментира колко прелестни са Шарпей и Елмо.

— Благодаря — казвам, мислейки си, че макар децата наистина да изглеждат много сладки, комплиментите й често са пресилени и че няма нищо чак толкова сладко в два купешки костюма — единият напълно предвидим, другият леко безвкусен.

— Къде е Ник? — пита тя, оглеждайки се наоколо, сякаш очаква той да изскочи от храстите и да я изненада.

— Налага се да работи — давам отчет аз с обичайната си смесица от гордост и съжаление, която върви редом с това да си омъжена за хирург.

— Много неприятно — изрича тя съчувствено.

— Да. Какво да се прави! — свивам рамене и поглеждам към къщата й, възхищавайки се на допълнителната украса: двете страни на алеята за коли са оградени с плашила, от дърветата висят малки призрачета, на предната веранда са струпани сложно издълбани тиквени фенери. Казвам й, че всичко е страшно красиво, с надеждата да сменя темата, поне заради Руби и Франк, защото не виждам смисъл да се привлича вниманието към отсъствието на баща им.

— Благодаря! — казва тя. — В задния двор един художник рисува по лицата… А аз изчаквам да почне играта с ябълките^[1]. Мислиш ли, че е много студено? И дали не се престаравам?

— Ами да. Карай по-простичко — осъзнавам, че с този съвет е все едно да кажа на Мадона да стои в сянка или на Бритни Спиърс — да взема правилни решения за връзките си.

Казвам й всичко това и тя прихва, като ме хваща под ръка и ме уверява, че съм й липсвала, а според мен истината е, че всъщност са й липсвали разговорите ни извън трагедията на Роуми.

— И ти ми липсваше.

Изпълнени със задоволство, двете тръгваме по алеята за коли. Наблюдаваме как Руби и Франк поздравяват Оливия с жизнерадостни прегръдки. У мен се надига приятно чувство от мисълта за успешно създаденото приятелство на децата ни.

Доброто ми настроение продължава и през следващия час, когато се виждам с приятели и разменям приказки на обичайните междусъседски теми — как бързо лети годината, колко много им харесва на децата училището, колко скоро ще трябва да се събираме за някоя детска „първа среща“. През цялото време се старая да не мисля за очебийното отсъствие на Ник от групата на бащите, струпали се до червените си колички, пълни с торбички с лакомства за децата и бутилирана бира за тях самите, дори когато ме питат, поне десет пъти, къде е той тази вечер. Сигурна съм, че много от тях мислят за Роуми, но само Карли Брюстър има дързостта да зачекне директно темата. Колкото и да е иронично, Карли е най-одумваната и най-малко харесваната от жените в квартала. Някогашен консултант по бизнес администрация, тя като че ли дълбоко скучае от това, че е неработеща майка на четири момчета и компенсира положението, като си пъха носа в чуждите работи, започвайки излишна битка в Асоциацията на родителите и учителите и на събранията на Асоциацията на съседите. Миналата година, например, предложи да се гласува закон за каишки и за котките.

Във всеки случай тя започва да подмята нехайно въпроси, докато умело люлее най-малкото си дете в количка „Бьорн“.

— Как е онова малко момченце? — пита тя така, сякаш смътно си спомня за случая. — Онова, дето получи изгаряния у Крофт?

— Добре е — отговарям с поглед, забит в линията, разделяща пепеляворусата й коса и тъмните корени.

— При него ли е тази вечер съпругът ти?

— Нямам представа. Не съм го питала — казвам това нарочно, знаейки, че тя няма да улови намека.

Права съм — тя си поема въздух театрално, оглежда се наоколо и снишава глас до тих шепот:

— Съпругът ми работи с майката на детето. Валъри Андерсън. В една и съща адвокатска фирма са. — Очите й светват — Той ми каза, че тя не е ходила на работа от седмици…

— Хм — произнасям неопределено, после правя всичко възможно да отклоня вниманието й към децата й, единствената тема, която със сигурност й доставя по-голямо удоволствие от това да чопли друга жена. — Как са момчетата?

— Лудуват — отговаря тя и извърта очи нагоре.

После поглежда към втория си син, облечен като Мечо Пух, който скубе хризантема след хризантема от лехата на Ейприл. Ясно е, че тя не спада към типа „моето дете не прави бели“, но минава без забележки и казва:

— Да-а. Какво да го правиш — момче.

Нищо общо с Франк, мисля, който непрекъснато иска гланца ми за устни, играе си с куклите на Руби, а наскоро заяви, че иска като порасне да стане фризьор. Споделям тези подробности с Карли, а тя кимва съчувствено глава на една страна и подсвирва весело с думите:

— Аз не бих се притеснявала особено.

Намекът й е ясен — трябва да съм сериозно притеснена.

Наблюдавам как Мечо Пух стъпква смачканите цветчета и разнася пурпурни и розови следи по алеята за коли. Сигурна съм, че той убива буболечки със същото усърдие. Замислям се, че предпочитам синът ми да е гей, отколкото преливащ от тестостерон младеж, убиец на събратята си, какъвто навярно е предопределен да стане синът й.

— А това трябва да е Прасчо? — казвам и се усмихвам на бебето в ръцете й, облечено в яркорозови ританки и мъничка зурла върху нослето му, и се оглеждам да видя Тигъра и Нори.

Тя кимва, а аз смотолевям:

— Прелестен е.

— Но не толкова прелестен в три сутринта — отбелязва тя с отегчение, което изтъква, сякаш е почетен медал. — Имам дойка, но въпреки това ставам да го кърмя през два часа. Тъй че хич не ми е толкова лесно.

— Вярно, тежко е — съгласявам се и си мисля, че тя току-що майсторски изтъкна две неща: че има привилегията хем да ползва външна помощ, хем да поема задължението да става и да кърми бебето си.

— Да-а. Така е. Но пък си заслужава… А ти кърми ли?

Не е твоя работа, сопвам й се мислено и ми хрумва да излъжа, както съм го правила неведнъж в миналото. Вместо това обаче изплювам истината с чувството, че съм свободна да не я крия вече като гузна тайна.

— През първите няколко седмици. Но ми беше мъчително. И се отказах. Тогава бяхме и по-заможни.

— Нямаше достатъчно кърма ли? — прошепва тя.

— Не. Просто се върнах на работа… а изстискването на мляко беше много трудно — в този момент зървам Руби, която се опитва да издърпа пищящия Франк от задния прозорец на едно детско автомобилче в лавандулов цвят.

— Ей, Руби! Престани! — извиквам през моравата.

— Сега е мой ред! — изкрещява ми тя с глас, граничещ с истерия. — А той не иска да се редуваме.

— Той е само на две. А ти си на четири.

— Не е толкова малък, че да не може да се редуваме — извиква тя отново, което за жалост е сносно оправдание.

— Най-добре да ида да оправя нещата — казвам, благодарна, че имам извинение.

— В такива моменти ти се иска и баща им да е тук, нали? — подмята Карли и ми хвърля най-хубавата си усмивка, която казва „моят живот е по-добър от твоя“.

По-късно същата вечер, след като децата вече спят, лампите на верандата са изгасени и аз се мъча да устоя на сладкишите, мислите ми се връщат към самодоволната усмивка на Карли. Питам се дали това беше само в главата ми, дали съм свръхчувствителна или заемам отбранителна позиция по отношение на работата на Ник, проектирайки върху нея собственото си неудовлетворение. Идва ми наум, че тя не е единствена — всички жени сравняват живота си с другите. Ние знаем чий съпруг работи повече, кой помага повече вкъщи, кой печели повече пари, кой по-често прави секс. Сравняваме децата си, като споделяме кое спи цяла нощ, кое си изяжда зеленчуците, кое какви обноски има, кои са най-подходящи училища за тях. Знаем коя от нас поддържа най-хубавата къща, организира най-хубавите партита, готви най-вкусно, играе най-добре тенис. Знаем коя е най-умна, има най-малко бръчки около очите си, най-хубавата фигура — било то естествена или с корекции. Знаем коя работи целодневно, коя си стои вкъщи с децата, коя успява да върши всичко и то така, че да изглежда лесно, коя обикаля магазините и обядва навън, докато бавачката се оправя в дома й. Сравняваме се една друга, а после си споделяме — това правят жените.

Разликата според мен лежи в това защо го правим. За да оценяваме живота си и да уверяваме себе си, че попадаме в света на нормалните ли? Или се състезаваме, като се радваме на несполуките на другите, за да можем ние да печелим, макар и само по подразбиране?

Телефонът иззвънява и ме спасява от потока мисли и неотворения „Туикс“. Виждам, че е Ник, и бързам да отговоря.

— Здрасти! — казвам с чувството, че не сме разговаряли от дни.

— Здравей, мила. Как мина вечерта?

— Беше забавно — и му разказвам по-съществените моменти: как Франк непрекъснато повтаряше „пакост или пакост“. Как Руби му напомняше да благодари. Колко доволна беше тя всеки път, когато по-големите момиченца й правеха комплименти за костюма. — Но, разбира се, не беше същото без теб. Ти ни липсваше.

— И вие ми липсвахте. И тримата.

Отхапвам съвсем мъничко парченце от шоколада, с пълното съзнание, че се прецаквам с тази фатална първа хапка.

— Прибираш ли се вече?

— Скоро.

— Колко скоро?

— Много скоро. Но не ме чакай…

Преглъщам, изпълнена с разочарование и поражение, последвани от гузното облекчение, че нямам свидетел, който да види изражението ми в този момент, затварям телефона, дояждам десертчето и си лягам сама.