Емили Гифин
Въпросите на сърцето (4)

Глава 3
Теса

Някъде посред нощ се събуждам до Ник, обгърната от неговата неизменна топлина. Със затворени очи се пресягам и прокарвам ръка по рамото, после надолу по голия му гръб. Кожата му мирише на сапун от обичайния душ след работа и у мен се надига вълна на привличане, която бързо е пометена от още по-силен прилив на умора. Обичайно състояние от раждането на Руби насам — особено когато след нея се появи и Франк. Все още обичам да се любя със съпруга си, не по-малко, отколкото в началото на връзката ни. Но просто се случи така, че напоследък предпочитам съня пред всичко друго: шоколад, червено вино, НВО и секс.

— Ей, здрасти — прошепва той с приглушен от възглавницата глас.

— Не те чух да влизаш… Колко е часът? — надявам се да е по-близо до полунощ, отколкото до седем часа, когато се задейства автоматичното събуждане на децата, по-безмилостно от всеки будилник и без избор за кратко доспиване.

— Два и половина.

— Време е за зъболекаря — промърморвам.

Това е една от шегите им с Руби: „Тате, колко е часът?“. При което Ник прави физиономия, посочва устата си и отговаря: „Зъбчето боли ме^[1]. Време е за зъболекаря“. Истински всеобщ любимец.

— Ъ-хъ — Ник явно не е в настроение за разговор. Но когато отварям очи и виждам, че се обръща и забива поглед в тавана, любопитството ми надделява. Затова го питам възможно най-непринудено, предвид естеството на въпроса, дали е имал родилен дефект — това заема значителна част от работата на Ник. Той въздиша и отговаря „не“.

След малко отново правя колебливо предположение:

— Автомобилна катастрофа?

— Не, Тес — отговаря той толкова търпеливо, че издава нетърпението си. — Беше изгаряне. Злополука.

Добавя последното като опровержение. С други думи, не е било малтретиране на дете — за съжаление това не се разбира от само себе си. Веднъж Ник ми каза, че около десет процента от всички детски изгаряния са вследствие на малтретиране.

Прехапвам долната си устна, умът ми бясно прехвърля обичайните възможности: паднала от печката вряща тенджера, вряла вода във ваната, пожар вкъщи, химическо изгаряне и не мога да устоя на неизбежното продължение. На въпроса как. Това е въпрос, на който Ник се съпротивлява най-много, характерният му отговор върви ръка за ръка с изречения като: Какво значение има? Било е злополука. Стават злополуки. Така е.

Тази вечер той прочиства гърлото си и безропотно ми излага фактите. Шестгодишно момченце пекло бонбони маршмелоу. Незнайно как паднало в огъня и изгорило ръката и цялата лява страна на лицето си.

Ник говори бързо и безпристрастно, сякаш просто предава прогноза за времето. Но аз знам, че това е само привидно, добре заучено прикритие. Знам, че по-голямата част от нощта той вероятно ще остане буден от адреналина на нощните събития. Дори утре сутрин — или по-вероятно, следобед — ще слезе долу разсеян и ще се преструва, че е отдаден на семейството си, но в същото време ще е потънал в мисли за ръката и бузата на детето.

Медицината е ревнива любовница. Чух този израз за първи път през първата година от лекарската специализация на Ник от злостната съпруга на един лекар, която, както научих по-късно, го напуснала заради личния си треньор. Тогава се зарекох да се пазя от подобни чувства. Винаги да съзирам благородството в работата на съпруга си, дори това понякога да е с цената на самота.

— Колко е сериозно? — питам Ник.

— Можело е да бъде и по-зле. Но хич не изглежда добре.

Затварям очи, търсейки лъч надежда, знаейки, че това е моята неизречена роля в нашите взаимоотношения. В болницата Ник може и да демонстрира вечен оптимизъм, граничещ със самонадеяност, дори с перчене, но вкъщи, в леглото ни, той разчита на мен да му вдъхвам надежда, дори когато е мълчалив и сдържан.

— Как са очите му? — набирам кураж най-сетне, защото си спомням, че веднъж Ник сподели колко сложно е възстановяването на това, което всеки смята за прозореца към душата.

— Добре са — отговаря той и се обръща към мене. — На очите му нищо им няма. Те са огромни и сини… като на Руби.

Гласът му заглъхва, с което неволно се издава — когато Ник сравни някой пациент с Руби или Франк, знам, че е започнал да се обвързва.

— Но пък детето има и един чудесен доктор — заключавам накрая.

Мога да чуя леката усмивчица в гласа на Ник, когато той поставя ръка върху ханша ми и отговаря:

— Да. То наистина извади късмет с него, нали?

 

 

На другата сутрин, малко след като Ник е отишъл в болницата, аз приготвям закуска, принудена да изтърпя обичайното хленчене на моята първородна. Меко казано, Руби не е в настроение сутрин — още една черта, наследена от баща й. След петнайсет минути тя вече се оплаква, че Франк я „зяпа“, че бананът й е прекалено кашкав и че предпочита пържените филийки на тиган, които прави татко й, пред разнообразните печени сандвичи, които правя аз.

Затова, когато телефонът иззвънява, аз го вдигам с радост и облекчение, че ще си поприказвам с цивилизован зрял човек (онзи ден се развълнувах, когато се обади непознат, който провеждаше някаква анкета) и още повече се зарадвах, като видях, че на дисплея светна името на Кейт. С Кейт Хофман се запознах преди близо шестнайсет години, през първата ни година в колежа, на един купон извън студентското градче, където формално бяхме въведени в колежанския свят на игрите за надпиване. След няколкото питиета до късно през нощта и многобройните запитвания дали сме сестри поради приликата в пълните ни устни, широките ни носове и светлорусите ни коси, ние сключихме договор да си пазим гърба една на друга — обещание, което аз спазих по-късно, когато я спасих от едно похотливо момче, а после я изпратих до общежитието й и й придържах косата назад, докато тя повръщаше върху бръшляна. Случката ни сближи и ние останахме най-добри приятелки през следващите четири години и след завършването. Когато бяхме в средата на двайсетте си години, пътищата ни се разделиха, или по-точно моят живот тръгна в друга посока, а нейният остана почти същият. Тя все още живее в Ню Йорк (в същия апартамент, който деляхме навремето), все още се среща с различни мъже и все още работи в телевизията. Единствената съществена разлика е, че сега е пред камерата — води едно токшоу по кабелна мрежа, наречено „Нишата на Кейт“, и съвсем наскоро нашумя в района на Ню Йорк.

— Слушай, Руби! Леля ти Кейт е! — казвам с преувеличена веселост, надявайки се да заразя с ентусиазъм дъщеря си, която вече негодува, защото отказах да сложа шоколадов сироп в млякото й. Вдигам телефона и питам Кейт на какво се дължи това нейно ранно обаждане.

— Отивам в спортната зала… за нова фитнес програма — казва тя. — Трябва да поолекна малко.

— О, нямаш нужда — възразявам и извъртам очи. Фигурата на Кейт е една от най-хубавите, които съм виждала, дори сред нераждалите и ретушираните на снимки. За жалост вече не ни смятат за сестри.

— Е, да, в живота, може би не. Но знаеш, че камерата добавя поне още пет килограма — отговаря тя и рязко сменя темата, което е в неин стил. — И тъй, какво получи? Какво получи?

— Какво да получа? — питам, а Руби продължава да циври, че иска пържената си филийка цяла, което е коренна промяна от обичайното й изискване да й бъде поднесена на „мънички четвъртити парченца, еднакви по големина и без коричка“. Закривам телефона с длан и се обръщам към нея:

— Миличка, май че някой е забравил вълшебната думичка?

Руби ме поглежда с безизразен поглед, който говори, че тя не вярва във вълшебства. За момента тя е единственото дете в предучилищна възраст, което познавам, вече поставило под съмнение съществуването на Дядо Коледа или поне средството му за придвижване.

Но вълшебство или не, аз не отстъпвам, докато тя поправя молбата си.

— Искам да е цяла. Моля те!

Кимвам, докато изслушвам Кейт, която продължава:

— За годишнината ви? Какво ти подари Ник?

Подаръците от Ник са една от най-любимите теми на Кейт, може би защото тя никога не е получавала нещо повече от букет цветя за „благодаря за снощи“. Затова казва, че й харесва да изживява подобни неща чрез мен. По нейните думи аз водя съвършен живот — тя го произнася с тон, който може да се определи като нещо средно между изпълнен с копнеж и обвинение, в зависимост от това как е минала последната й среща.

Няма значение колко пъти съм й казвала, че чуждата кокошка винаги е по-хубава и че й завиждам за бурния социален живот, привлекателните мъже, с които се среща (включително скорошната й вечеря с един от отбора на „Янките“) и абсолютната й, блажена свобода — онзи вид свобода, която човек приема за даденост до момента, когато стане родител. И няма значение колко често споделям с нея стандартните оплаквания на майката домакиня — неудовлетвореността да завършиш деня, без да си направила нито крачка напред, и факта, че понякога прекарвам повече време с телевизионните герои Елмо, Дора и Барни, отколкото с мъжа, за когото съм омъжена. Нищо от това обаче не й влиза в главата. Тя пак ще пожелае да замени своя живот с моя.

Когато понечвам да й отговоря, Руби надава смразяващ кръвта писък:

— Неееее! Мами! Кааа-зааах цяла!

Застивам с ножа във въздуха, осъзнавайки, че току-що съм допуснала фатална грешка — направила съм четири хоризонтални разреза. „По дяволите“, казвам си, когато Руби настоява да залепя филийката обратно, дори се затичва мелодраматично до шкафа, където държим принадлежностите за рисуване. Изважда шише „Елмерс“ и предизвикателно го размахва пред очите ми, а аз се питам дали да не заиграя по гайдата й и да не очертая с лепилото „полегато Р, както прави тати върху филийката“.

Вместо това обаче казвам с цялото спокойствие, което съм способна да покажа:

— Стига, Руби. Знаеш, че храна не може да се лепи.

Тя се вторачва в мен, сякаш й говоря на патагонски, предизвиквайки ме да й преведа:

— Ще се наложи да се задоволиш с парчета.

Като чува тези груби думи, макар и казани с любов, тя започва да се жалва каква била филийката. Идва ми наум, че най-лесното разрешение ще бъде да изям тази филийка и да изпържа нова за Руби, но в изражението й има нещо толкова влудяващо, че се улавям мислено да рецитирам съвета на педиатъра, на няколкото наръчника и на сестрите си по съдба: не отстъпвай пред исканията й. Философия, която влиза в противоречие с родителския принцип, който обикновено подкрепям: избери си битката — което, признавам, е таен код за не отстъпвай от позициите си само ако е удобно; в противен случай изглади спора, за да си улесниш живота. Освен това, мисля си, докато се приготвям за грозна схватка, ще се опитам да избягвам въглехидратите, започвайки от тази сутрин.

И тъй, след като грижата за целулита решава въпроса, нарочно поставям чинията на Руби на масата пред нея и обявявам:

— Или това, или нищо.

— Тогава нищо! — отговаря Руби.

Прехапвам устни и свивам рамене, все едно че казвам: „Обяви гладна стачка!“, после отивам в дневната, където Франк кротко яде суха „Епъл Джакс“^[2] парченце по парченце — единственото нещо, до което се докосва на закуска. Прокарвайки ръка през меката му коса, въздишам в телефонната слушалка и казвам:

— Извинявай. За какво говорехме?

— За годишнината ви — казва тя с очакване, жадна да изслуша описанието ми на съвършена романтична вечер, приказката, на която остава вярна и към която се стреми.

В повечето случаи не ми е приятно да я разочаровам. Но докато слушам засилващото се хлипане на дъщеря си и я наблюдавам как се мъчи да навие филийката си като топка пластилин, за да докаже, че аз греша и че храната наистина може да се съединява, с радост казвам на Кейт, че Ник е бил повикан по пейджъра насред вечерята ни.

— Той не го ли беше изключил? — пита тя унило.

— Не. Беше забравил.

— Ама че неприятно! Съжалявам.

— Да.

— Значи не си разменихте подаръци? Дори когато той се прибра?

— Не. Бяхме се разбрали да минем без подаръци тази година… Положението ни е доста трудно напоследък.

— Да, така е — съгласява се Кейт, отказвайки да повярва нещо друго, което й казвам за живота си — че пластичните хирурзи не са паралии, поне не онези, които работят в академични болници и помагат на деца, а не в частни клиники за уголемяване на бюстове.

— Ами да — продължавам. — Останахме само с един доход, нали помниш?

— Той кога се прибра? — пита тя.

— Късно. Много късно за с-е-к-с… — отговарям, мислейки си, че ще извадя късмета надарената ми дъщеря да запомни четирите букви и да ги издекламира, да речем, пред майката на Ник Кони, която напоследък подмята, че децата гледали прекалено много телевизия. — Ами при теб? — питам, защото се сещам, че тя имаше среща снощи. — Някакво развитие?

— Никакво. Сушата продължава.

Засмивам се.

— Какво? Пет дена суша?

— По-скоро пет седмици. А за секс дори не става въпрос… Вързаха ми тенекия.

— Я стига! — възкликвам, чудейки се що за мъж е този, който би й вързал тенекия.

Освен че има съвършена фигура, тя е забавна, умна и запалена почитателка на спорта, като може да коментира и най-дребните бейзболни подробности така, както повечето жени разказват холивудски клюки. С други думи, тя е мечтата на повечето мъже. Вярно, поддържа висок стандарт и е шокиращо неуверена в себе си, но те не могат да забележат това от самото начало. Един вид, тя е жена, с която могат да скъсат, но не да й вържат тенекия.

Руби проповядва от съседната стая, че не е хубаво да се казва я стига, а Кейт продължава:

— Да. До снощи все смятах, че това не е така. Никога не са ми връзвали тенекия и никога не съм излизала с женен мъж. Мислех си, едва ли не, че първото е наградата ми за второто. Толкова за кармата.

— Да не е бил женен?

— Не. Със сигурност не беше. Проучих въпроса.

— Един момент. Кой беше: счетоводителят от „еХармони“^[3] или пилотът от последното ти пътуване?

— Нито един от двамата. Беше ботаникът от „Старбъкс“.

Подсвирвам с уста и надничам от ъгъла в другата стая, където виждам как Руби отхапва скришом залък от пържената филийка. Тя мрази да отстъпва, също като баща си, който не може да отстъпи пред нея дори в „Царството на бонбоните“.

— Виж ти! Вързал ти е тенекия един ботаник! Не е за вярване.

— На мен ли го казваш! И дори не си отвори устата да даде някакво обяснение или извинение. Нямаше дори Много съжалявам, Кейт, но тази вечер предпочитам да се свия в леглото с някоя хубава книга.

— Добре де, може просто да е… забравил — предполагам аз.

— Може просто да е решил, че съм прекалено стара.

Отварям уста да оборя последната й цинична забележка, но не мога да измисля нищо кой знае колко утешително, освен дежурната реплика, че нейният човек е някъде наблизо и че тя скоро ще го срещне.

— Вече не съм сигурна в това, Тес. Според мен ти грабна последния свестен мъж.

Тя замълчава така, че знам какво ще последва. И наистина, след малко добавя кисело:

— Поправка — последните двама свестни мъже. Хитруша такава!

— Ще ми кажеш ли кога най-сетне ще престанеш да го споменаваш? — питам, знаейки, че и двете имаме предвид бившия ми годеник. — Горе-долу?

— Хм. Ами ако е никога? Или… да речем, когато се омъжа. Но я почакай — това е равнозначно на никога, нали?

Засмивам се и й казвам, че трябва да затварям, защото споменът ме запраща обратно към Райън, моя възлюбен от колежа, и към годежа ни. Като под годеж нямам предвид, че Райън просто ми беше предложил. Напротив, оставаха ни две седмици до сватбата и бяхме затънали до гуша в обмисляне на маршрути за меден месец, последни приготовления за тоалетите и първи уроци по танци. Бяха разпратени покани, имахме записан час в Гражданското, а венчалните ни халки бяха гравирани. За всеки близък човек в живота ми аз бях типична сияеща булка — мускулите на ръцете ми бяха стегнати, имах тен, косата ми лъщеше. Буквално сияех. За всеки близък човек, освен за психоаналитичката ми Черил, която всеки вторник в седем часа ми помагаше да определя онази неясна граница между нормалната предсватбена тревога и страха от обвързване, произтичащ от скорошния мъчителен развод на родителите ми.

Като погледна назад, отговорът е очевиден: самото питане предполага проблем, но имаше толкова много фактори, които хвърляха сянка върху въпроса, объркваха сърцето ми. Първо на първо, Райън беше единственият мъж, когото наистина познавах. Двамата излизахме от втората ни година в колежа „Корнел“ и бяхме имали интимни отношения само помежду си. Не можех да си представя да целуна другиго, камо ли да обикна нов мъж. Имахме едни и същи приятели, с които ни свързваха скъпи колежански спомени, и нямах намерение да ги опетнявам с раздяла. Освен това и двамата страстно обичахме литературата, и двамата завършихме английска филология и станахме гимназиални учители, въпреки че аз бях на път да продължа с докторантура в Колумбийския университет, с мечтата да стана професор. В действителност само няколко месеца по-рано аз го накарах да се премести при мен в Ню Йорк, като го убедих да напусне работата и любимия си роден град Бъфало в замяна на нещо по-вълнуващо. И както беше вълнуващо, така беше и плашещо. Бях израснала в Уестчестър, като често с брат ми и родителите ми прескачахме до Манхатън, но да живееш в големия град беше съвсем различно и Райън беше моя опора и предпазна мрежа в несигурния, плашещ и реален свят. Надеждният, честен, мил, забавен Райън, с голямото си шумно семейство и родители, женени от трийсет години и отгоре — добър знак, както отбеляза майка ми.

Плюс, плюс, плюс, плюс, плюс.

И накрая, идваше милото уверение на самия Райън, че двамата много си подхождаме. Че аз просто прекомерно премислям нещата, бидейки своето обичайно невротично аз. Той искрено вярваше в нас, което през повечето дни ми беше достатъчно, за да повярвам и аз.

— Ти си от онези момичета, които никога няма да бъдат напълно готови — каза ми той веднъж след сеанс при Черил. Винаги споделях с него подробностите от тези срещи с незначителна редакция. Бяхме в един италиански ресторант във Вилидж и чакахме специалитета с ньоки, когато той протегна дългата си слаба ръка през масата и потупа моята. — Това е едно от нещата, които най-много обичам у теб.

Помня, че се замислих над думите му, докато оглеждах прагматичното му изражение, и стигнах до заключението, в известна степен с тъга и недоумение, че вероятно е прав. Че може би не бях достатъчно заякнала за онзи вид всепоглъщаща, безусловна страст, за която бях чела в книгите, бях гледала във филмите, дори бях чувала от някои приятелки, включително Кейт. Може би трябваше да се справя с основите на нашата връзка — удобство, съвместимост и състрадание. Може би беше съвсем достатъчно онова, което имахме и от което вероятно никога нямаше да намеря по-добро, дори цял живот да търсех.

— Аз наистина съм напълно готова — казах, убеждавайки най-сетне себе си, че това е истина. Все още не бях сигурна дали аз самата започвах да намирам решение, но поне въпросът бе решен. Щях да се омъжа за Райън. Окончателно решение. Последна дума.

До след три дни, което ще рече, когато за първи път видях Ник.

Бях в метрото, в обичайната претъпкана сутрин на път за университета, когато две станции след мен той се качи в същия вагон, в синьо-сиво операционно облекло, с висок термос кафе в едната ръка. Тъмната му чуплива коса беше по-дълга, отколкото е сега, и помня, че си помислих, че повече прилича на актьор, отколкото на лекар. Че може би всъщност е актьор, който играе ролята на лекар и сега е тръгнал към телевизионното студио. Помня, че го погледнах в очите — най-топлите кафяви очи, които бях виждала, и почувствах, че ме залива най-безумното интуитивно чувство, което може да се определи единствено като любов от пръв поглед. Тогава си помислих, че в този момент бях спасена от човек, когото не познавах и вероятно никога нямаше да опозная.

— Здравейте — поздрави той усмихнат и се хвана за същата дръжка, за която се държах и аз.

— Здравейте — отговорих, стаявайки дъх, когато ръцете ни се докоснаха и ние продължихме да се полюшваме във вагона, като разменихме общи приказки по теми, които и двамата забравихме веднага.

Малко по-късно, след като задълбахме в лични въпроси, включително моя докторат и неговата лекарска специализация, той посочи с брадичка диамантения ми пръстен и попита:

— Е, кога е големият ден?

Отговорих му, че е след двайсет и един дни, и вероятно съм добила сериозно изражение, когато го казах, защото той ме изгледа многозначително и ме попита дали всичко е наред. Имах чувството, че гледа право през мен, в сърцето ми, и когато срещнах погледа му, не успях да удържа сълзите си. Не можех да повярвам, че плача пред напълно непознат, при положение че не съм го правила дори лежейки на туидената кушетка на Черил.

— Познато ми е — каза той кротко.

Попитах го откъде му е познато.

— От опит. Само че не бях тръгнал към олтара. И все пак…

Прихнах през непривлекателното си подсмърчане.

— Може би всичко ще е наред — додаде той, отмествайки поглед встрани, сякаш да ме остави сама със себе си.

— Може би — отговорих, изваждайки книжна кърпичка от чантата си, и се стегнах.

След малко слязохме на 116-а улица (която, както по-късно щях да науча, изобщо не е била станцията на Ник) и тълпата около нас се разпръсна. Помня, че беше горещо, че миришеше на печени фъстъци, а някаква етнопевица извиваше сопраното си на улицата горе. Времето като че ли спря, докато го наблюдавах как изважда писалка от джоба си и пише името и телефонния си номер на една картичка, която и до ден-днешен държа в портфейла си.

— Заповядай — каза той и я притисна в дланта ми.

Погледнах надолу към името му, мислейки си колко прилича на Никълъс Русо. Възхитително солиден. Секси. Прекалено хубаво, за да е истина.

Изпробвах да кажа името му гласно:

— Благодаря ви, Никълъс Русо.

— Ник — предложи той. — А ти си…

— Теса — отвърнах и почувствах, че ми прималява от удоволствие.

— Е, Теса, обади ми се, ако ти се прииска да разговаряме. Нали знаеш… Понякога помага да си поговориш с някой безпристрастен.

Погледнах го в очите и видях истината. Той беше толкова безпристрастен, колкото и аз.

 

 

На другия ден казах на Райън, че не мога да се омъжа за него. Това беше най-лошият ден в живота ми дотогава. Сърцето ми беше разбивано и преди Райън — вярно, на много по-крехка възраст, — но този път беше далеч по-лошо. Беше разбито сърце плюс гузна съвест и вина, дори срам от скандала с отменената сватба.

— Защо? — попита той през сълзи, за които все още не мога да понеса да мисля. Бях виждала Райън да плаче, но никога не е било заради мене.

Колкото и тежко да беше, чувствах, че му дължа истината, бруталната истина.

— Обичам те, Райън. Но не съм влюбена в теб. А не мога да се омъжа за човек, в когото не съм влюбена — започнах аз, знаейки, че звучи като шаблонен израз при скъсване. Като някакво несъществено, плитко извинение, което мъжете на средна възраст дават на съпругите си, преди да поискат развод.

— Откъде знаеш? — попита ме той. — Всъщност какво значи всичко това?

Можах само да поклатя глава и да си помисля за момента в метрото с непознатия на име Ник в синьо-сиво операционно облекло и да повтарям отново и отново, че съжалявам.

Кейт беше единствената, която научи цялата история. Единствената, която знае истината и до днес. Че се запознах с Ник, преди да скъсам с Райън. Че ако не беше Ник, щях да се омъжа за Райън. Че вероятно все още щях да съм омъжена за него, да живея в друг голям град, с други деца и да водя изцяло друг живот. Разводнена, анемична версия на сегашния ми живот. С всичките неприятни моменти на майчинството, без възвишените мигове на истинската любов.

Разбира се, сред някои наши по-предубедени приятели имаше предположения за изневяра, когато с Ник започнахме да се виждаме редовно само няколко месеца по-късно. Дори Райън (който тогава все още ме познаваше по-добре от всеки друг, включително Ник) изрази съмнение за момента, когато се случи всичко, и колко бързо съм продължила напред.

„Искам да вярвам, че си свестен човек, написа ми той в едно писмо, което все още пазя някъде. Искам да вярвам, че си била честна с мен и никога не си ме мамила. Но ми е трудно да не се запитам кога всъщност се запознахте с новия ти приятел.“

Писах му в отговор, макар той да не искаше такъв, че съм невинна и се извиних още веднъж за болката, която му причиних. Писах му, че за него винаги ще има специално място в сърцето ми и че се надявам след време да ми прости и да си намери някоя, която ще го обича така, както заслужава. Намекът беше ясен — аз бях намерила онова, което желаех за него. Бях влюбена в Ник.

В това чувство никога не се прокрадна колебание. Животът невинаги е забавен и почти никога не е лесен, мисля си, докато се връщам отново в кухнята, разтоварена от грижите си, готова за второто си кафе, но аз обичам съпруга си и той ме обича. Това е постоянна величина в живота ми и ще продължава да е такава, докато децата ни растат, кариерата ми се променя, приятели идват и си отиват. Сигурна съм в това.

И все пак се улавям, че се пресягам и чукам два пъти на дървената ни дъска за рязане. Защото човек не може да е напълно сигурен, когато стане въпрос за най-важните неща.